Нова Зора

Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.

Налива ум на камъка студен.

Нелепо е, че всяка смърт е чужда,

когато всеки път е споделен!

Сега си мисля - в тоя мътен хаос, -

че твоя ред е страшно предстоящ:

че идва ред на мойта мъжка жалост

да слуша пред олтара “Отче наш...”

Ръцете ми треперят, нямам сили

за камъка на твоя гроб - но знам:

голямата камбана в село Смилец

провлачено ще бие -

бам-там,

бам-там,

там,

там,

там.

И после ще запомня пръст разрита -

и лудата си мисъл в този миг:

че ситната трева ще става сита

след ехото на моя тъмен вик.

Така ли е: умираме отделно,

макар че идваме един от друг?

Това ли е: изчезваме безследно -

като зърна, затрупани от плуг!

Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.

Налива ум на камъка студен.

И страшно е, че всяка нощ е чужда,

когато всеки ден е споделен!