Капчукът капе - цяла нощ, до ужас. Налива ум на камъка студен. Нелепо е, че всяка смърт е чужда, когато всеки път е споделен! Сега си мисля - в тоя мътен хаос, - че твоя ред е страшно предстоящ: че идва ред на мойта мъжка жалост да слуша пред олтара “Отче наш...” Ръцете ми треперят, нямам сили за камъка на твоя гроб - но знам: голямата камбана в село Смилец провлачено ще бие - бам-там, бам-там, там, там, там. И после ще запомня пръст разрита - и лудата си мисъл в този миг: че ситната трева ще става сита след ехото на моя тъмен вик. Така ли е: умираме отделно, макар че идваме един от друг? Това ли е: изчезваме безследно - като зърна, затрупани от плуг! Капчукът капе - цяла нощ, до ужас. Налива ум на камъка студен. И страшно е, че всяка нощ е чужда, когато всеки ден е споделен!