Нова Зора

Продължение от брой 29

Крайната цел на горната социално-технологична постановка е на всяка цена да се скрие какво става зад кулисите чрез безкомпромисно  контролираните медии, които заливат  електората с лъжливи факти и комплементарни коментари с претенцията за абсолютна правда и с яростни критики на всичко, което е извън установката. Зад кулисите - абсолютна "държавна" тайна покрита с мрак. Там се броят парите и е необходимо безветрие.

За участието на политиците в информационната война е излишно да говорим - те са на 24 часов работен режим. Интерес при тях представляват изпълнения на живо, базиращи се на такива фрапантни  идеи, които не са по силите даже на един изкуствен интелект. По най-професионално свидетелство на журналистката Моли Айвинс  "Те предоставят най-доброто възможно безплатно забавление. По-добро от зоологическа градина. По-добро от цирк."; заедно  с най-живописни подробности в нейния „Ню Йорк Таймс“ бестселър "Molly Ivins can't say that, can she?";  "Моли Айвинс не може да каже това, нали?".

За абсолютното дебелоочие при пренебрегване на факти, които не са в хармония с даден политически наратив, можем само да кажем, че то е част от истинския политически професионализъм. Последното може да се илюстрира с реч на Хумза Юсаф, Съдебен секретар на Шотландия (Scottish Justice Secretary), в рамките на стигналата и до там антирасистката пандемия. Той чете публично дълъг списък на административни позиции, добавяйки след името на съответния служител характеристиката "бял". Приключвайки с  правосъдието, той преминава към медицината, към профсъюзите, към  директората на шотландския парламент, добавяйки след всяко име думата "бял", завършвайки с извинението, че списъкът не е достатъчно пълен. Трябва да отбележим един малък пропуск в неговата информация - пропуска да спомене, че населението нс Шотландия е над 96% „бяло“.

Позициите в информационната война се определят автоматично по елементарния принцип "Който не е с нас е против нас!", технологично разработен на ниво кухненска рецепта за интелекти от всевъзможен калибър: оценката на каквото и да е по-важно събитие,  различна от тази на лидера, определя къде минава фронтовата линия т.е., определя кой е враг и кой е приятел. По принцип има само два лагера: този на вечно правата страна и този на всички останали, към който автоматично попадат и тези, които още не са определили собствената си  позиция. Последното се приема като сертификат за умствена недостатъчност след като е очевидно, че няма какво да се мисли по единствено правилното решение, обявено и разгласено от най-висок амвон.

Напоследък се оказа доста неочаквано, че освен външни противници (главно Русия, Китай и техните "васали")  в САЩ има и вътрешни и то толкова поляризирани и сериозни, че по същество става въпрос за най-свирепа гражданска информационна и културна война между лагера на демократите и този на  републиканците, които, в момента, могат да се  класифицират формално като

анти-Тръмп и про-Тръмп.

Разбира се, тази вътрешна фронтова линия пречи много в битката на САЩ срещу външни врагове, снабдявайки ги богато с неочаквано удобни аргументи за оспорване на основните  ценности и принципи на Глобалния лидер.

Ето един изключително неудобен пример. Знае се информационното правилото, че ако се съмняваш в печатаното в „Ню Йорк Таймс“, то ти не можеш да се считаш за американец. Според това правило сегашният президент на САЩ, Доналд Тръмп, не може да се счита за американец, позволил си да заклейми този флагман на световната журналистика като редовен разпространител на фалшиви новини. Без съмнение става въпрос за агент на Путин, за което, официално и неофициално, явно и неявно, беше и е разследван. По всички линии. Не е за учудване, че  антиамериканската информационна армия е в постоянна еуфория от редакционния  проблем коя новина да публикува по-напред.

Друг, съвсем пресен пример покрай националния празник на САЩ, 4-ти юли. Телевизионна водеща на CNN представя тържество организирано от президента Доналд Тръмп в Националния Мемориал в планината Ръшмор (Mt. Rushmore, South Dakota) като поклонение пред скулптурите на двама робовладелци (Джордж Вашингтон и Томас Джеферсон), изсечени на "земя отнета от индианците".

Същата телевизия, отразявайки президентската кампания през 2008  на Барак Обама  и използувал същия мемориал, характеризира събитието като "впечатляваща гледка" и "величествено" (“quite a sight” and “majestic”). И дума не е обелена за робовладелци и индианци.

III. 4. Културна война

Збигнев Бжежински строго препоръчва изпитаната рецепта от времето на Студената война - налагане на американската култура  като много ефективно оръжие в случаи, че има противодействие при насаждане на демокрация по американски. Тук не става дума за някаква висока култура, а за т.нар. Tittytainment (Тититейнмънт), дума хибрид от "цици" и "забавление", термин предложен от Hans-Peter Martin and Harald Schumann  - повърхностна, злободневно-занимателна култура с продукти от типа на сапунки, MTV (music TV), шоу програми като Биг Брадър и Сървайвър, способструваща интелектуална деградация  и насаждаща  култ към потребителство (потреблядство).

На другия край на културния спектър са теоретични разработки от професионали хуманитаристи, главно от Западна Европа,  които и произвеждат академичните критерии за качеството на културния продукт.

Логическата структура на всяка теория се гради върху начални предположения. Доколко работи такава една теория, при липса на логически грешки, се решава чрез сравнение с експеримента като при несъответствия не се обвинява природата, а началните предположения.  Това е желязно правило в математиката и физиката, и неговата ефективност се доказва от постоянния технически прогрес. Има, обаче, теоретици с идиотска мания за величие, които винаги са готови да обвиняват  практиката, например, като неправилна. Оставени сами на себе си, такива индивиди не са голям проблем и спокойно могат да се отнесат към раздела за особени развлечения. Ситуацията в хуманитарните науки е значително по-комплексна и дифузна и ако произведените там теории предлагат възможност за пропаганда и политико-социална манипулация на масите (електората) играта коренно се променя и неимоверно загрубява.  В такива случаи не се атакува теорията, а  само и изключително "неправилната" практика.  Атакува се безмилостно по всички фронтове на възможна критика и съпротива  с всички средства на медии и администрация като преференциални усилия се полагат и за контрол на образованието. След включване в играта на социалните мрежи се създава такава каша от "факти" и интерпретации, че (по Александър Зиновиев) "какво е теория и какво е практика, е невъзможно да се определи нито теоретически, нито практически."

Това е и идеалната атмосфера за осигуряване на безпрекословен идеологически конформизъм, за което не се скъпят никакви средства: "Прави каквото ти се казва или...!" Пример: функциониране и поведение по каноните на либералната демокрация, за която днес вече е съвсем ясно, че е точно като морското свинче,  (което нито е морско, нито е свинче), демонстрираща

патологична нетърпимост и недопустимост на алтернативно мнение.

Невероятни висоти на откъсването от реалния живот ("експеримента") ни се предлагат ежедневно от постиженията на т.нар. Политическа Коректност (Political Correctness, PC).  С лов на вещици, който се повтаря като средновековен екзалтиран фарс, само не и за потърпевшите.

Конфронтацията на теоретиците хуманитаристи е с всичко и с всички, от ден първи.  Опитите им с точните науки също не са от вчера. В книгата, която подпали война в науката през 1994 г. (Higher Superstition: The Academic Left and Its Quarrels with Science, by Paul L. Gross and Norman Levitt;  Висше суеверие: Академичната левица и нейните кавги с науката), авторите Грос и Левит описват атаката на постмодернистите  обвинявайки точните науки в конструиране на наративи за власт.

Защитниците на точните науки, реалистите, застават на позицията, че фундаменталните научни идеи е необходимо да се обсъждат и прецезират преди всичко в рамките на тяхната собствена терминология. Още тогава става ясно, че вътрешната, собствена логика на "твърдите" (точни) науки ("hard" sciences), математика, физика, химия и по-голямата част от биологията, е  единственият бастион, който успява да спре  инвазията на постмодернизма там, докато в областта на социалните науки такава защита няма и, съответно,  щетите са драстични.

Робин Фокс (Robin Fox), изтъкнат културен антрополог, описва в своя книга как неговата дисциплина е била просмукана от политически виждания извлечени от областта на постмодерната литературна критика. Неговите заключения за плачевното опошляване на любимата му наука напомнят това, което можем да видим и днес, демонстрирано от кампанията "Да изключим Науката, Технологията, Инженерството и Математиката" (#ShutDownSTEM).

Кампанията в социалните мрежи #ShutDownSTEM (STEМ -  от първите букви на Science, Technology, Engineering & Mathematics), е  активна в момента,  обвиняваща STEM науките в расизъм, с помощта на нови методи за познание, неясни и неизискващи доказателства, без съмнение постмодерни по дух. В края на краищата какво общо може да има един наратив, по същество субективен, с обективността на науката? Елементарният отговор е - нищо общо. За един постмодернист знанието се заменя от наратива и достоверни резултати се обявяват без значние (идеологически недопустими) ако  противоречат на този наратив.

Такива научни резултати се считат за получени чрез расистки структурни, мисловни и езикови процеси, недопустими за духа на кампанията и, следователно, трябва да се анулират.

Наративът е по-важен от обективността на науката.

За активистите на кампанията анулирането е изява на тяхната наративна власт, в  пълно съгласие с вижданията на Мишел Фуко, най-цитираният автор в университетските среди, абсолютно убеден, че езикът е власт (идея, която циркулира в лявото идеологическо пространство от десетилетия).

На дъното е очевидната истина, че всъщност става дума за мързелив ум, който е напълно доволен от самото изразяване на мнение, леко гримирано, за да изглежда  правдоподобно. Перфектната рецепта как точно се прави това е намерена в модерната теория на критиката заедно с доктрината за екстремален релативизъм, която прокламира, че в края на краищата всичко може да се сведе само до мнение.

От горното се вижда, че става дума за такава "наука", която поставя субективната интерпретация над обективните факти. И докато се усетим, вече днес,  мъжете станаха жени, мълчанието се превърна в насилие и науката стана расистка.

За нещастие, появи се един сериозен проблем за  "науки" от този сорт - един чисто "експериментален" вирус, който показва  най-безпардонна  нечувствителност към елегантните теоретични постройки на джендър малцинствата,  правейки разлика само (донякъде) между мъже и жени. Следващата стъпка на тези "науки" е да го обявят за несъществуващ и да го "анулират". Нещо, което се прави на практика - организират се масови протести,  пренебрегвайки наредбите за социално дистанциране. Заедно с последствията.

Сега, малко за правата на човека и тяхната абсолютизация като върховна ценност за либерали, неолиберали и особено за последната им трансформация в суперпрогресивни  западни леви хунвейбини. Формулирани като абсолютна ценност правата на човека са  фикция по простата причина, че тяхната пълна реализация е осъществима само във вакуум. Самото включване на даден индивид в коя и да е система от други обекти, (в частност, в  система в която има и други индивиди)  вече налага ограничения на тези индивидуални права при очевидното условие, че се иска запазването на тази нова система като такава поне за известно време. Пример: пренасяме нашия абсолютно свободен индивид от теоретичния вакуум  в джунглата, с аборигени или без аборигени,  с условието  да остане жив поне известно време.  Ясно е, че тривиалното изискване за запазване на системата, поне за известно време, налага ограничения на т.нар. абсолютни права на нашия индивид. Ако индивидът продължава на настоява за безкомпромисно спазване на неговите абсолютни права, резултатът може да бъде само разрушаване на системата т.е., в рамките на примера, най-вероятният резултат е индивидът  да загуби живота си. Оттук веднага следва, че абсолютизацията на правата на човека  (свободата на човека) е фикция взета на въоръжение с една единствена и фундаментална цел - разрушаване на дадена държавна политическа система  заклеймявана неизбежно  и абсолютно обосновано в тяхното нарушаване. Използуваме думата "фикция",  защото думата "право"  няма смисъл без думата "задължение" или както твърдят юристите, двойката "право-задължение" е в нерушимо единство. На който и да е списък с ненарушими права на  човека, съществува комплементарен списък със ненарушими задължения.

Следва