Дали и аз не съм подвластен на жестокото, на тоталното българско отрицание, което всекидневно разрушава вярата ни, че е останало нещо добро и свято? Дали и аз не идеализирам някои страници от историята, в които се възправят могъщи духове и тигани на националноосвободителните борби, наши велики предшественици на мисълта и делото, заслужили всенародно признание?
Защо днес уморените ни от взиране очи не могат да съзрат „ни жив светец, ни пример, ни гepoй”? Каква разрушителна буря е преминала през България? Каква слана е осланила нейния съвременен живот? Какво се случи с нашия народ? Откъде се навъдиха толкова много държавни лилипути и палячовци; толкова хитреци, крадци, криминалисти, пладнешки убийци – все неразкрити или разкрити, но неосъден?
Къде изчезнаха родените от майка големи мъже? Утробите на тези, които зачеват, ли са виновни или една огромна част от мъжкия полов род сякаш е продукт не на онова здраво българско семе, а на някаква мочка, оцветена от газирани напитки и менте ракии.
От време на време електронните медии и някои вестници съобщават как в Япония или в най-престижните американски университети наши момчета заемат първите световни места по логическо мислене и надареност, а сетне, само няколко години след това, отново се оказва, че нямаме държавни мъже, способни да управляват една малка държава и един смущаващо послушен, смущаващо покорен народ.
През последните години този голям дефицит на реални, на действителни държавни мъже и политически лидери се усеща много по-осезателно и тревожно, защото ако не всяка година, то през година се налага да избираме я народни представители, я правителство и президент, я кметове и съветници за местното управление. И изведнъж става тревожно ясно какво натрапчиво безличие се предлага за политически елит на държавата и народа. В такива моменти се питаме къде са големите философи, юристи, учени, икономисти; къде е българската научна и творческа интелигенция? Такава безспорно има и никой, дори и иай-черногледият не може да отрече, че тя реално съществува, но и реално не обединява своя висок интелект и научния си потенциал и не предлага, не излъчва от своите среди личности за управление на нашата нещастна държава и още по-нещастен народ.
Дефицитът на национално-спасителни личности се усеща най-осезателно, когато пламнат предизборните страсти по всички краища на нашето Отечество. Вместо да осъзнаем националните си интереси и на тяx да посветим всички свои сили, преди и по време на избори превръщаме държавата в джунгла с взаимно унищожаващи се партийни животински видове. И нито един от „големите хищници“ не е поставен зад решетките, за да не напада хората. Вместо това – всеки е захапал по един голям кокал, огризва го, а след това го превръща в бухалка за разчистване на лични сметки или бие с него държавния тъпан, под чиито тежки удари бедният български народ играе своето тежко хоро, а отстрани на това хоро Ахмед Доган премята топчетата на кехлибарената си броеница, усмихва се присмехулно и прави ибрикчии останалите политически вождове и управляващите министри воглаве с министър-председателя.
Машалла, Доган ефенди! Кой казва, че нямаме големи държавни мъже и политически лидери? Koй? Но щом наближат изборите, всяко партийно племе издига по един свой кандидат, развява една или друга партийна политическа дрипа като национален флаг и ние, уж много образовани и интелигентни, къде от инат, къде от политически далтонизъм, влизаме в битките. Точно в тази суматоха хитреците грабят, продават и препродават, трупат богатства, прехвърлят капитали и дърпат конците на политическите кукли и на целия ни държавен живот със сенчеста икономика и лобита в парламента и със заплахи към всеки, който се опита да им попречи, да им противостои. И никой не смее не само да ги осъди, но и да спомене имената им. Това все било работа на съда, а съдът седи с превързани очи и няма как да види престъпния свят.
Ако съвременният избирател вземе в ръцете си фенера на Диоген и тръгне да търси не човек, а конкретен мъж, в когото да припознае своя кмет, депутат или министър; мъжа, на когото си струва да се довери, че може да управлява общинските и държавни дела, ще стигне до велико отчаяние.
Защо повече от три десетилетия не може да се формира национален управленски отбор с няколко резервни играчи, способни да приемат всички предизвикателства на времето и на нашия престъпен преход от една форма на собственост към друга такава? Сега отново се разнася предизборна политическа воня. Пред тежките порти на националната избирателна комисия пръв застава не кой да е, а Кире Либерало. След него се нарежда дълга опашка от безлично партийно войнство. На площад „Народно събрание” звучи химнът на България, която е „земен рай”, а само стотина метра встрани от него народният поет Иван Вазов, видял най-линеещото българско поколение, пита героите от епичните битки на отечеството:
Но що паднахте тук,
деца бурливи?
За трон ли злат?
За някой ли кумир?...
Когато разбойникът Индже от едиоименния разказ на Йовков застава пред стареца, останал сам на нивата, пита: „Ти виждал ли си Индже, старче?”, старецът отговаря: „Де ще го видя, синко. Онзи, които го е видял, не е оживял... Не те познавам... Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си, юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то какво е сега...
– Какво е сега?
– Кой отде иде – коли, кой отде иде – граби и пали. А ний сме прости хора. Ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!“...
Отчаяният народ търси и днес своя Индже, който може да го дои, да го стриже, но и от вълци да го пази, защото вече е нетърпимо. А глутниците нямат наяждане.
