В своя отзив „Живот ли е, животът без идеал“ за новата книга на проф. Чавдар Добрев, „Под сянката на преустройството“, който публикувахме в миналия брой, поетът Боян Ангелов, председател на СБП, написа, че има книги „в които биографичният елемент съжителства с проникновен анализ на политически събития, естетически теории и литературни прозрения“. И че с тази своя книга Чавдар Добрев е „едновременно и действащо лице и съдник на събитията от недалечното минало“. Днес сме избрали да представим на читателите на вестника откъс от книгата му, свидетелството на автора за т.нар. януарски събития от 1990 г., един граничен и почти неосветен период от новата история на българското общество, стихията на който можеше реално да обърка антибългарските начинания и намерения на перестройчиците. Вместо това обаче енергията на протеста бе утаена в нищо не значещия „Съвет по въпросите, които вълнуват българските граждани“! Все пак, най-значимото събитие, надежда на хиляди български патриоти, бе създаването на Общонародния комитет за защита на национаните интереси (ОКЗНИ), на който Чавдар Добрев е първият председател. През януарските студове на 1990 г. се чупеха или саморазпадаха не само ключалките на идейни забрани. Раждаше се и тревогата за бъдещето на Бъгария. Припламваха и искрите от електричеството на гнева при непосредствения досег с изпотените от страх ръце на предатели и предателства. Едновременно с това, с пълни гърди поемаше дъх озонираният от надеждата „порив на натурата“, както метафорично Чавдар Добрев нарича надеждата и паметта на кръвта, а ние сме я назовали от негово име „Моят път към националната идея“. Зора
За първи път по-остро почувствах идеята за нацията през студентските години в Унгария, когато след смъртта на Сталин започнаха да се появяват публикации в печата за вредата от налагане на съветския модел в суверенна Унгария. Така че национализмът не ми е нито пристрастие, нито професия, а порив на натурата. Но никога извън идеала на интернационализма.
За възродителните процеси в България през ХХ век нямах солидна информация до 10 ноември. Книгата, която дооформи убежденията ми, е с автор проф. Орлин Загоров. Написах предговора, в който се солидаризирах с проф. Загоров, че възродителните процеси у нас, когато са провеждани с насилие, завършват без успех.
И преди запознаването с този труд на Загоров моето мнение беше, че пробудата на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание трябва да се подготвя внимателно, бавно, гъвкаво, с активно използване на възможностите на техническия прогрес и образованието, като патриархалната култура по естествен начин се влее в потока на общобългарската модерност. Това мое разбиране намираше потвърждение както в резултатите от промишления прогрес в смесените райони през социализма, по-конкретно в Родопите, така и в светските представи на по-голямата част от интелигенцията в “смесения” Кърджалийски район, в разширяващото се влияние на БКП в тези краища на страната.
Георги Йорданов редовно се връщаше в беседите ни към българо-турската среща в Кувейт, проведена на 30 октомври 1989 г. Като ръководител на нашата делегация той беше успял в преговорите с турския външен министър Месут Йълмаз да склони турската страна диалогът между България и Турция – във връзка с възродителния процес – да продължи на равнопоставена основа, напрежението между двете съседни държави да бъде намалено, както и “да се ограничат размахът и въздействието на антибългарската кампания и интернационализирането на въпроса за положението на мюсюлманите у нас”.
При положение че България е била верен съюзник на Съветския съюз, а Турция е настоявала да се заяви на срещата, че българското правителство провежда политика “на насилствена смяна на имената и асимилацията на турското малцинство”, резултатите от срещата са успех за България. Предвидено е било да има втора междуправителствена среща на 30 ноември 1989 г., на която да бъдат подписани постигнатите договорености. Тя обаче е отказана от българските преустройчици, един акт, равен на национално предателство.
Спирам се на известни факти, за да се разбере възмущението на Георги Йорданов, когато в средата на месец декември 1989 г. ми съобщи, че съветският външен министър Едуард Шеварднадзе телефонирал на Петър Младенов с цел да признаем, че България е изцяло виновна за провеждането на възродителния процес, че фактически сме били извършили асимилация на “турското население”. Младенов без възражение възприел този “съвет”. В края на декември 1989 г. се видяха и последиците.
На декемврийския пленум на ЦК на партията (бел. ред. 29.12.1990 г.) се констатира, че за провеждането на възродителния процес всичката вина я носи България, че ние сме едва ли не демоните на Европа. А това бе непростима грешка, равна на капитулация пред външнополитическия диктат.
Като компенсация се предлагаше на българските граждани с мюсюлманско вероизповедание да бъдат предоставени права, близки до тези на етническите малцинства. Тогава за първи път влезе в оборот максимата на перестроечното, политическото покаяние – всички останали са виновни, виновни са българският народ и българското управление, но не и субектите от отвъдната страна.
Заедно с разграничаването и осъждането на средствата, използвани по време на възродителния процес, по същество бе отречена идеята за провеждане на възродителен процес. Това е другата груба грешка. Общественото мнение прие, че инициатор на тази партийна акция, укорима от гледна точка на националния ни интерес, е председателят на партията Александър Лилов.
Този акт фрагментира, раздели допълнително българското общество. Вярно, че позициите на патриотичните формации, които се обявиха срещу партийното решение, укрепнаха. Но същевременно на ДПС се предостави ролята на балансьор в политическия ни живот. Ако след 1984 г. беше нанесен удар върху българските граждани с мюсюлманско вероизповедание, сега ударът се пренасяше върху етническите българи в смесените райони. Отваряха се възможности да ги преследват и съдят за сторени и несторени нарушения на закона, да бъдат обявени за нищожни актовете за покупка на жилища от български турци, изселили се в Турция, да се поощри турското национално самосъзнание в ущърб на българското, придружено с изселване (под натиск) на българския етнос от смесените райони.
В средата на месец януари 1990 г. София осъмна с хиляди българи, пристигнали от смесените райони, за да протестират срещу този развой на събитията. И аз взех участие в демонстрациите пред Народното събрание. Писал съм за тези събития и затова няма да се задържам върху подробностите.
Често съм си задавал въпроса защо толкова дейно се включих в този масов протест на българите от смесените райони? Още повече че не изпитвах нито омраза, нито лошо чувство към българските граждани с мюсюлманско вероизповедание. Турция не я възприемах априорно за враг, нямах какво да деля с нея, въпреки че моят род е пострадал от турската власт: през 1913 г. родът ми се изселва принудително от Одрин в няколко български градове – Тополовград, Ямбол, Карнобат, Шумен, изоставяйки къщи, земи и имущество, останал само с ризата на гърба си.
Усетих тръпката на родолюбието през януари 1990 г. не защото бях срещу мюсюлманското население, а понеже се наложи да защитя мирното съществуване на етническите българи в смесените райони. Протестирах срещу новите български демократични власти, които – станали васали на победилите Велики сили – унизяваха и обезправяваха моите съплеменници.
И досега преминават в съзнанието ми сцени от онзи период!
Стръвта, с която се намесих в протичането на националните митинги, макар дотогава да не бях сред културните дейци, пропагандиращи запалено националната идея. Овладяната от митингуващите кафе-сладкарница “Варшава”, до Полския културен център. Гражданите с ленти на ръцете пред входа на заведението.
Ролята на двамата заварени ръководители на митингите Минчо Г. Минчев и Димитър Арнаудов от Кърджали.
Изглеждаше ми странно, че те не проявяват особена активност. Обяснявах си тяхното поведение с човешката им скромност и неумение да се приспособят към столичната атмосфера или с тактика, изработена може би от организационно ядро, заседавало в януарските нощи. Направи ми впечатление, че редица от организаторите на митингите се отнасяха доста пренебрежително към Минчев и Арнаудов – гледаха да изтласкат на преден план (като ръководители) хора с обществена известност. Това се отнасяше и за мен.
Тази, по-друг тип политика, я провеждаха патриоти от различни краища на страната. В това отношение видими бяха усилията на поета от Хасково Валери Спасов, с талант да постига по-крупни политически цели. Иначе емблема на митингите ни беше Камен Гарена от Кърджали, с препаска на челото, тръгнал като същински чегеварист да освобождава своята поробена държава. На трибуната той получаваше най-горещи акламации. След събитията Гарена ме покани на ритуала по приемането му и завършването на Духовната семинария в София. Оттук нататък връзките помежду ни прекъснаха.
Имахме директни и индиректни преговори с властимащите – разговора ми с Дико Фучеджиев, който по поръчение на Петър Младенов ни молеше да предотвратим стачка на трамвайните работници – предотвратихме я; съобщенията, че Луканов проявява тревога накъде ще се насочим в политически аспект. Намираха отзвук пресконференциите в мазето на Студентския дом, на които правех изявления от името на Общонационалното движение (не съм сигурен в кой момент названието Общонароден комитет за защита на националните интереси – ОКЗНИ получи по-широка публичност). Приемах като комплимент квалификациите на разни перестроечни влъхви за мен във в. “Култура” и по Националната телевизия, като представител на “кафяво-червените националисти”.
Останах изненадан, когато ватманът на трамвая, движещ се от Съдебната палата към площад “Славейков”, спря внезапно возилото, посочи ме на пътниците, а после даде обещание, че България за него винаги ще е над всичко! Няма да забравя как в необикновено мразовитите дни и вечери на януари 1990 г. столичани носеха чай и закуски на митингуващите. Като клетва прозвуча манифестът, който прочетох на последния митинг пред може би двайсет и пет хиляди граждани от провинцията и София, от стълбището на Народното събрание, със заклеймяване на тройката Желев – Лилов – Доган.
Неописуеми бяха емоциите на протестиращите от Разградския, Кърджалийския, Варненския, Бургаския, Хасковския или Благоевградския край; вълненията на хората, изплашени, че ги очакват репресии, макар и да са невинни; настроенията на членове на БКП, които считаха, че ръководството на партията ги е предало. Стихийният характер на протестите пролича и поради факта, че се формираха на самодейни начала групи, които по своя инициатива разработваха практическата база на всекидневните протести. Поне аз не открих намеса на органите на сигурността (за местните им поделения не гарантирам). Представители на органите се появиха по-късно, заедно със среднокалибрени активисти на БСП. Заседанията, няколко месеца след митингите, ги провеждахме в мецанина на хотел “Славянска беседа”, понякога в македонското кафене, намиращо се до редакцията на в. “Народна култура”. Не ми допаднаха тези заседания, имах чувство, че ставаме марионетки на чужди на нас сили. И се отдръпнах.
Едно уточнение. При мен, като своего рода “идеолог” на митингите, идваха българи от различни градове и села и молеха да поставим, още тук, в София, основите на нова патриотична партия, започвайки с членуването на многохилядните демонстранти. Що се отнася до мен, аз се колебаех, рискът от провал беше прекалено голям.
Вместо отделна партия, създадохме Съвет за обсъждане и решаване на проблемите, вълнуващи протестиращите български граждани. Например предложихме, след консултации с млади дипломати, да се узакони окончанието на фамилиите -ов и -ев, но само за живите български турци; да се признава законността на нотариалните актове за придобита собственост и пр. (участници в протестите разказваха, че държавата започнала да отнема техните къщи – въпреки редовните им документи за покупка на жилището, – за да настанят в тях завръщащите се от Турция бивши собственици на имота).
До мен неизменно седеше на масата моят приятел и колега професор Георги Саев. Д-р Иван Георгиев, син на езиковеда академик Емил Георгиев, вярващият до припадък патриот, стоеше прав и наелектризиран следеше дебатите. По едно време се присъедини към нас писателят Венцеслав Начев. Имаше хора с различни политически пристрастия, част от които не ми допадаха. Написах обширна статия в “Работническо дело” (“Дума” още я нямаше) за ролята на националния фактор, за патриотичен подем, постигнат по време на януарските протести. В тази публикация може би за първи път вестникът постави в такъв положителен план националната проблематика. След години получих информация как отделни автори на обвиненията, че съм “кафяв комунист”, през годините на прехода са се ползвали от финансовата поддръжка на офицери от Шесто управление.
Оказва се, че свързването на социалната тема с националната, преди да го осмисля теоретически, го изпитах практически на гърба си. Много по-късно стигнах до извода, че социализмът на ХХI век ще се нуждае от нов поглед и от ново отношение към нацията, към националния въпрос.
През ХIХ век Маркс призовава да се обединят усилията на пролетариите от всички държави. Очакванията му са, че световната революция ще я извърши пролетариатът на развитите държави, за което действие се изискват междунационални обединения за сваляне на капитализма и капиталистите от власт.
Той обаче само частично засяга ролята на отделната нация в социалните борби на човека. Не изследва примерно факта, че пролетариатът на отделната страна може да има интереси, които се отличават от интересите на пролетариата в другите страни и региони, че една нова култура на пролетариата се предполага да бъде наследник на национални традиции и начини на живот. Оттук и крайните оценки на социалистите и комунистите относно невъзможността социализмът в една отделно взета страна да се задържи на власт. Дискусия, която става особено актуална след Първата световна война.
Очакванията да избухне едновременно, в края и след Първата световна война, революция в развитите държави на Европа, последвана от революции в по-изостаналите, както се знае, не се сбъдна, опитът я опроверга. В навечерието на Октомврийската революция Ленин също е подвластен на тази вяра в Марксовата постановка.
Но скоро, по повод на конфликтите около Брест-Литовския договор през 1918 г., Ленин говори и пише за неравномерното развитие на революционния процес, че революциите в Западна Европа закъсняват, докато руската революция е спечелила победа. Следователно тази руска специфика налага да се строи социализъм в страната, в която революцията е пожънала успех.
Този проблем, за мястото на националната държава при решаване на социалните конфликти през ХХI век, според мен ще застане във фокуса на дискусиите за наложителните промени в лявото движение на Европа и света. Най-вече на фона на победите и кризите на глобализма, на прехода от еднополюсен към многополюсен свят. Тепърва на лявата идея през новото столетие ще й се налага да търси и намира нови форми и интерпретации на релацията “общество–нация”, и то като основополагаща в теорията и практиките на модерния социализъм.
Максимата за креативността на националната идея занапред ще става все по-актуална за човечеството. Социалната идея на новия век ще трябва да се върне към ценностната величина: семейство–нация–човечество. Иначе анонимните дадености ще продължат да разрушават основата, върху която е изградена европейската цивилизация през последните няколко века: националната държава. Подобна характерност в европейския развой предполага премоделиране на взаимосвързаностите между национализма и интернационализма.
Откъс от книгата „Под сянката на преустройството“, изд. „Захарий Стоянов“, 2021 г.
