Нова Зора

Още за несъстоятелната позиция на  белгийски професор, в спора между България и Северна Македония

Неслучайно в края на миналата година интервюто на известния белгийски историк и лингвист проф. Раймонд Детрез, пред немското радио Дойче веле, предизвика у нас буря от възражения, несъгласия и остри полемики. Проф. Детрез е възприел всичко като „възмутени реакции”. Според него, в преобладващата част от публикуваните материали в българските медии имало повече… „обиди и заплахи”. По този повод неотдвана той се възползва от правото си на отговор отново по Дойче веле.

И какъв е неговият отговор?

В повечето случаи Детрез е повторил своите известни вече антибългарски тези, без дори да се опита да опровергае аргументите на своите опоненти. Както вече отбеляза в своя публикация проф. Трендафил Митев, касае се за мнение „от последна инстанция”. Такъв е според нашия учен логическият „принцип”, който е избрал известният белгиец. Но да тръгнем „по реда на номерата” на опорните точки, предпочетени от Раймонд Детрез, за да наложи своето мнение и да защити т.нар. „идентитет” (идентичността) на нашите събратя от Северна Македония.

Търси под вола теле

Според него през т.нар. „преднационална епоха, хората осъзнавали, че принадлежат към определен етнос, но това съзнание не пораждало същите чувства на привързаност и лоялност както днес". Специално българите се били „самоидентифицирали по-често като християни”. За да докаже това свое твърдение Детрез се опира върху случаите със софийските новомъченици от 15-16 в., изгорени от османските поробители, заради тяхната християнска вяра. Сиреч Детрез се подвежда от разделението „по вяра” в Османската империя и налага мнението, че българите смятали себе си „по-често християни”. Освен това той бил „убеден”, че през Средновековието българите не били изпитвали „същата привързаност и лоялност към своята етническа същност, както днешните хора”. За първото му твърдение го опровергават стотиците хроники и материали, в които през отминалите векове се появява името „българин” или „българи”. А иначе кой е казал,че някогашното етническото чувство на нашите предци от преди 200-300 години трябва да е същото, както на днешните българи, кой? …

Фалшифицира П.Р. Славейков

За да потвърди македонистката теза, че т.нар. македонска нация се е появила на бял свят още през 60-те години на 19 век, Раймонд Детрез цитира неточно статията на П. Р. Славейков „Македонскийт въпрос”, публикувана в бр. 3 на в. „Македония” от 18 януари 1871 г. По-точно той „дописва” статията на Славейков като прибавя твърдението, че „аргументите” (?!), които той бил „обсъждал” (?!) с „македонистите”, все пак представлявали „зародиша на… нещо като македонска национална идеология". НИКЪДЕ, АМА НИКЪДЕ във въпросната статия на П.Р. Славейков няма такъв израз. Освен, ако Детрез не е решил да цитира себе си в кавички, за да подведе читателя с презумпцията, че това са думи на дядо Славейков. Никъде в статията на нашия велик публицист и поет няма и помен от някакво твърдение, че в онзи период от време … „има македонци като отделна народност”, което си е чиста измислица на самия Детрез..

„Забавя” българското Възраждане

Покрай „упражнението” на тема как се оформя т.нар. „национално самосъзнание” и как в края на Средновековието възниква нацията, Раймонд Детрез се захваща „да забави” българското Възраждане. За целта той преповтаря своята известна вече теза, че то е „започнало” след 1830 г. Като се опира на диалектическия метод, че промяната в обществените отношения зависи от социално-икономическите условия, Детрез свързва началото на националното ни Възраждане с реформите в Османската империя на Махмуд II след 1826 г. Така той поставя и възникването на българската нация в т.нар. „османски контекст”. Едва след 1830 г. бил започнал „експлозивният растеж” в броя на църкви, училища, появата на български вестници, списания и пр. Да, но всъщност това вече са първите реални резултати от националното ни Възраждане. Детрез съвсем съзнателно „пропуска” неговото начало в края на 18 век.

Понижава Паисий Хилендарски

Според белгиеца Паисий Хилендарски бил „интересна личност”, но неговото влияние било „доста ограничено”, независимо от факта, че за кратко време след появата на „История славянобългарска” са направени множество нейни преписи, а тя е станала нещо като българска Библия, но в никакъв случай като „историческото пеленаче” на Георги Господинов, което се правело на „библейски старец”.

По-голямо въздействие според Детрез имал „Царственик”-ът на Христаки Павлович, който бил разпространявал Паисиевата история като печатна книга. Само където ученият белгиец е пропуснал да отбележи, че според проф. Васил Златаров това е „далечна преработка” на „История славянобългарска”. Добре че Детрез поне е пропуснал да повтори и толкова „модното” сред някои западни историци мнение, че Паисий е… „баща на българския национализъм”.

Надценява Георги Пулевски

Но след като е „забавил” българското Възраждане с близо един век, Раймонд Детрез не е пропуснал да „отрази” подобаващо Георги Пулевски, автор на небезизвестния „Триезичен речник на македонски, албански и турски език” (1875). Като цитира неговото определение на понятието „народ” и пояснението, че „македонците са народ и тяхното място (отечество) е Македония”, Детрез обявява Пулевски едва ли не за „македонския Паисий”. Разбира се, той съзнателно пропуска тази „подробност”, че самият Пулевски през 60-те и 70-те години на 19 век, е бил под пряката зависимост от сръбската шовинистическа пропаганда. И още, че в края на живота си, през 1892 г. издава своята небезизвестна граматика „Язичница”, в която обявява македонското наречие за …„български диалект”.

Кръстник на т.нар. македонски язик?

По-нататък Раймонд Детрез повтаря едно към едно тезата на скопските македонисти, че т.нар. „македонски книжовен език” бил възникнал през 18-19 в. Тогава още в Македония имало хора, които изрично наричали себе си българи, но пишели на местното „македонско наречие”. Не било „кой знае какво престъпление”, че текстовете, написани на това наречие, са обявени от днешните македонски филолози за… „прародител на сегашния македонски книжовен език”.

Гоце Делчев - като откраднат автомобил?

Вече за Гоце Делчев нещата стояли съвсем по друг начин. Невярно било виждането в България, че македонците „крадат” българското „историческо наследство”. Ако някой откраднел някому кола, той нямало като как да има кола.

Виж, случаят с Гоце Делчев бил съвсем различен. Ако македонците го откраднели, българите пак щели да си го имат, както „преди кражбата”, да си го включват в историята и да си го почитат, както намерят за добре.

И вълкът сит, и агнето цяло.

На 27 януари т.г. проф. Раймонд Детрез взе участие в т.нар. международна виртуална дискусия „Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие”, организирана от Соросовия портал „Маргиналия”. След като в началото на своето изказване професорът се застрахова, че не е „нито българин, нито македонец” (има си хас да е едното от двете!), той тутакси побърза да представи своята уж „независима” позиция. Ако се гледало отстрани и македонците, и българите имали право, но все пак международното право било на страната на първите.

Убеден и… изпитан приятел на България?

Иначе от гледна точка на българската позиция срещу приемането на Северна Македония в ЕС, това правело „неприятно впечатление на … изнудване”. И тук Детрез дава пример в каква „кошмарна позиция” щяла да бъде България, ако приетата страна в ЕС не беше тя, а… „старата Югославия”, сиреч „днешна Македония”. Как тогава „София щяла да бъде принудена да признае не само нацията и езика, но и македонското малцинство и да декларира, че ще махне от учебниците и термина български земи, защото включват и Македония”. Затова, ако непременно трябвало да има някакъв диалог, по-добре било той да се води след като Северна Македония е влязла в ЕС.

В края на своето неотдавнашно интервю за Дойче веле, професорът настойчиво внушава колко дълбоко бил свързан „семейно и емоционално” с България, с българската история и култура. И още - какъв „убеден и изпитан приятел” бил той на нашата страна и на българите. Е, имал „някакви резерви” срещу „българския официален разказ”, между другото и спрямо Македония, но това изобщо не означавало, че неговите възгледи били „кощунствено антибългарски”. Опровергават го обаче и думите, и делата - неговата двойнственост и неискреност спрямо българите и България.