КЪМ РОДИНАТА Заглъхнал в безответната вселена, плачът ти продължава да трепти. Кому се молиш, майко вдъхновена, сред ужаса на свойте самоти? Кому предаваш тая скръб велика на своята безтрепетна душа, и аз ли пръв, отгатнал й езика, съзнавам, че пред тебе днес греша. Безцветен син на обезверен жребий, с надежди мене ли облъхваш ти? В гърди ми бий едно сърце по тебе, безсилно твойта скръб да освести. И възроден, аз може би последен поднасям своя чист и беден дар: едно сърце, което слагам бледен пред твоя свят и непознат олтар. *** ТИХАТА БАЩИНА СТРЯХА... Тихата бащина стряха! Тамо шумяха някога тъмни лози; своята тайна мълвяха, сякаш не бяха, сънни брези. Вечер, в пустинни градини, думи невинни ронеше ясна луна. Слушаха, ден не видели, чисти и бели, бели сърца, в тишина. Още зори не зорили, гаснем немили с първите златни лъчи. И сред пустиня безбрежна, плаха и нежна, моята песен звучи.