Нова Зора

Отново е 19 февруари и отново се сещаме за мъченическия подвиг на Апостола на свободата Васил Левски, величавия син на многострадална Майка България. В тия тревожни и заредени с неизвестност времена, в които живеем, отново се взираме в паметната дума „Народе!?!”, написана в бележника на Апостола. Една кратка реплика-възклицание, завършена с удивителна и останала да кънти като самотно ехо на манастирска камбана в глухата планинска пустош.

Какво се крие в тая дума „Народе!?!”, изповядана като стон в бележника на Левски? Защо точно нея е избрал и какво е искал да каже в онова робско време на своя отруден, измъчен народ? Ето отговорът! Скрит е в страниците на Псалтира - настолната книга на всеки вярващ православен християнин през Възраждането пък и в наши дни, както и на всеки свещенослужител. Там, на страници 89-90, псалом № 61, стихове 6-9 четем: „Само в Бога се успокоявай, душо моя, защото на Него ми е надеждата. Само Той е моя твърдиня, мое спасение, мое прибежище: няма да се поколебая. В Бога е моето спасение и моята слава; крепостта на силата ми и моето упование са в Бога. Народе! Нему се надявайте във всяко време: пред Него изливайте сърцето си: Бог е нам прибежище”.

В целия Псалтир само тук, в този стих, присъства знаменитото обръщение на Св. пророк цар Давид към народа, страдащ от чужди потисници. Това обръщение е пренесъл от Псалтира в тефтера си и дяконът Васил Кунчев, като го е сторил зов към българския народ.

През 1872 г. тревожни са самотните часове на бродещия карловски странник по горски пътеки, в безлунни нощи, в снежни виелици и дъждовни порои. Влачи той морни нозе през кални угари, замръква в пустеещи воденици и осъмва в планински къшли.

Дъждовните капки от ямурлука му се отцеждат и смесват със солената пот по лицето му: „На кого да се довери, кому да вярва, кому да повери заклятийната тайна?” Естествено, първо на Бога, защото Той е неговата пътеводна светлина в мрачни нощи и в светли дни. Бог никому няма да измени, защото единствен Той е истински защитник и утешител на човека в скърби и неволи. В съзвучие с Давидовия псалом кънтят страшните, но пламенни слова на старозаветния пророк Йеремия: „Проклет е оня човек, който се надява на човека!”

Ден след ден Апостола Левски продължава да крачи към своята земна Голгота от този към бъдещия век. Преметнал през рамо торбата с Евангелието, кръста и револвера върви замислен, а стъпките му отекват в пустинните нощи, сред мъгливите планински върхове, в безмълвни горски усои, по кални друмища, пущинаци, урви и сипеи. Многократно се връща молитвеното ехо на морния му глас: „Господи, дай ми мъдрост и сили да претърпя докрай и да остана верен на святото дело...”. За него, бездомния скиталец и син на сиротната ни Родина, подхождат евангелските слова на Спасителя: „горските птици и зверове имат гнезда,... а Син Човеческий няма къде глава да подслони...” Затова и Вазов пише в своята „Епопея” за Левски: „Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой...”.

Колко сходна и близка е участта на дякона Левски с тази на нашия Спасител от Витлеем!

Защото Господ е прибежище в усилни дни на всеки скиталец, мълвящ молитва към Бога. Затова Васил Кунчев продължава да върви и днес, съвсем сам, към отдалечаващата се далнина на сегашните поколения. Възкликва той отново от далечната 1873 г. с думата „Народе”, за да ободри униващите, да подкрепи слабите и плахите, да убеди колебаещите се, да вдигне падналите.

Левски знае опасността, вижда нейната пълзяща, навсякъде притаена сянка. Понякога усеща колебанието, плахата нерешителност и страх у мнозина комитетски люде по села и градове. Защото по петите им непрестанно върви тайната османска полиция, а и предатели не малко - изроди и черни души, както ги нарича в записките си Апостола. Зад жълтото перденце на сарафската и търговската кантора зорко наднича юдино око на верен храненик на бейския конак и кафеджи кардаш на каймакамина. В народностно разноликата турска империя доносници има всякакви. Те са измежду гърци, българи, власи, арменци, цигани, евреи, и са все космополитни и безродни люде, ала прилепени единствено към сладкия звън на тридесетте фарисейски сребърника.

Същият звън, който гали и днес ухото на пресметливия лихвар и разтяга сервилната му усмивка като кожен ковашки мех. Затова всяко влизане и излизане от град или село, всяка уговорена среща и подаден знак са изпитание велико за самотния бродник, носещ огромния тежък товар на народното дело...

И Левски отново къта грижливо комитетските архиви под самара на коня. Навсякъде го дебне многолико предателство: по ханове и тържища, по гостилници и кафенета, в дюкяни и берберници, сред гълчавата на селски панаири, по калдаръмени чаршии, огласени от чаткащи копита на заптийски коне, край тропота на кираджийски каруци, в смълчаните и глухи сокаци, по които се приплъзва сянката на верния човек на конака. Тази сянка по-късно не можа да избегне и приемникът на Левски - Атанас Узунов, наследил след гибелта на Апостола ръководството на комитетските дела и след т. нар. хасковско приключение поел пътя на заточеник към Диарбекир и зловещата крепост Сен-Жан Д’Акр (Акра калеси, в Палестина).

„Народе!?!” - изписаното в тефтера слово е загадка велика и днес.

От него обаче не се интересуват драскачите на пасквили, повече известни като архиварите от боклучийското сметище на историята. Те обичат настойчиво да човъркат с дребнаво махленско любопитство биографиите на ярките личности в националния пантеон на Отечеството. Търсят на всяка цена сензационни пикантерии и ако не ги намерят, лесно ги измислят. Проявяват апетит към скандални „разкрития” от личния им живот: гледат през лупа, ровичкат, чоплят, нищят, за да „открият” някоя лютива интрижка за публично разгласяване в жълтите медии. Санким, сензацията около битието на великите ни личности е сладко нещо, пък и жълтият хонорарец, и грантовите премии на фондации и НПО-та никак не са малки... С това нашенските култур-либерали обезсмислят и окарикатуряват делото на свети личности от националната ни история и внушават на българския читател и зрител да не търси нищо свято и стойностно в националното ни Възраждане.

Така постъпиха някога и с Иван Вазов, като на връх юбилея му през 1920 г. го декласираха от листа на поетите-нобелисти, защото твърде много обичаше своя народ и бранеше от хулители благозвучния български език. Днес жълтите вестници продължават да го карикатурят с безсрамни измислици за последните часове от неговия живот...

Подобно нихилистично отношение лъха и към живота и делото на Васил Левски, за когото в някои книги се поднасят нечистоплътни намеци за сътрудничеството му в революционното дело с монахиня Евгения от Калофер. Тази безкористна самарянка в монашеска дреха неотлъчно стои до болничното му легло в Белград, когато той е участник в Сръбската легия, а после, в Отечеството, му помага в съхраняването на комитетските книжа.

Знае се, че Васил Кунчев е постриган за монах под името Игнатий на 7.ХII.1858 г. в сопотския манастир „Св. Спас”, а две години преди това, през 1856 г., е ръкоположен за йеродякон и църковен певец в храма „Св. Богородица” в Карлово.

Но днешните архиварски боклукчии забравят да видят, че монахът йеродякон Игнатий е намирал убежище в подземията на много манастири и метоси – мъжки и девически. Забравят да си спомнят, че през Българското Възраждане народът ни е много повече религиозен и богобоязлив, отколкото са днешните поколения. И още нещо, че с отрязаните си коси пред Божия олтар възрожденските монаси и монахини полагат и великия монашески обет за безбрачие, доброволна бедност и послушание, с което поемат кръстния си път в служба на Бога. Затова, отричайки се от света, те не могат да бъдат нищо повече от духовни воини на Христа - мъртви за плътския мъдруващ свят и той за тях...

Днес портретът на Апостола Левски е удостоен с честта да краси комфортни кабинети на висши държавници, бизнесмени, спортни деятели, където се вземат важни и съдбоносни решения: как например от спорта да се печелят пари... Удобно са забравени знаменателните думи на Апостола: „Ако спечеля – печели цял народ, ако изгубя – губя само мене си”. За него остава само пасивът от сметките в тефтера му със скромните разходи, направени с народни пари: за симид – 3 гроша, зехтин - 5 гроша, чифт цървули – 10 гроша, барут - 15 гроша, за револвер – 80 гроша, самар на коня – 40 гроша, ямурлук – 20 гроша, за вощеници – 4 гроша, за въжето на бесилката - 2 гроша, на палача – 5 гроша...

Води Дяконът точно и съвестно сметките си, защото не знае кой ден от живота му е последен и кога ще прекрачи вратата на смъртта. Съзнава той голямата си отговорност пред Бога и жива е християнската му съвест дори и в най-изкусителните мигове на звънтящата кесия с народни пари, откъснати за делото от сиромашкия залък на бедняци, вдовици и сираци.

През тревожната 1872 г. Васил Кунчев не украсява с портрета си нито манастирските килии, нито влажните стени на подземните скривалища, където заспива прав от умора, с мисълта, че отминалият ден е последен от живота му... Затова и не дарява образа си нито на приятели, нито на душмани...

Вечер събува прашните цървули, запалва кандилцето и слага пред себе си само иконите на своите небесни защитници, към които отправя шепотната си молитва с пресъхнала морна уста. Преоблечен ту като просяк, ту в дрипите на кюмюрджия и кираджия, на прост орач и копач, Дяконът изкачва калните друмища, преметнал на рамо торбата с кръста, камата и револвера. Пристига в глуха среднощна доба, влиза в сиромашките сламени колиби, за да ободри и окуражи своите верни люде. Там – в смълчаната среднощна тишина, в притуления под земята Божи храм, беден и прегърбен свещеник - бос и с овехтяло расо, шепне пред пламъка на вощеница огнения Символ на вярата и молитвените слова на защитния деветдесети псалом. Полагала се клетвата. Ала каква клетва?! Страшна клетва – пред Бога, скрепена с кървавия печат от Голготския Му кръст.

А те - мълчаливи, отрудени и прости селяци, кръстосали на гърди морни ръце, пристъпват с трепетен страх към Кръста, Евангелието и потира със Светото причастие. Полагат напуканите си длани върху револвера и камата и се венчават за свободата и смъртта... Отдясно – Свободата, отляво – Смъртта, а те по средата…

Две невести – един избор: свобода или смърт!

А Левски стои отстрани и ги наблюдава как минават край него един подир друг - „всякоя възраст, класа, пол, занятье, взимаше участье в това предприятье: богатий с парите, сиромахът с трудът, момите с иглата, учений с умът, а той ...беден, гол, бос, лишен от имотът, за да е полезен, дал си бе животът!”

След Априлското въстание дойде най-сетне и Свободата през 1878 г. – милувана в робските сънища, лъчезарна в народния блян. И тогава, по Божия милост, лежащият на мрачното дъно български Лазар дочу евангелския зов: „Лазаре, излез от гроба!”. И излезе той от тъмния кладенец, възкръснал за новия си ден и новата си държава.

Днес Апостолът отново завръща коня и се прибира обратно в пожълтелите страници на историята. И продължава там несретното си скиталчество назад във времето, където никой вече не го чака...Глухо кънтят копитата на коня му по прашните и студени пътища на България, монотонно скърца самарът, а мразовитият вятър фучи в керемидите на изоставените села и къщи със зеещи мъртви прозорци. И така село подир село – пустош подир пустош, без да срещне и една жива душа.

Къде е България?

На страничката от тефтера му продължава сиротно да стои знаменателното слово „Народе!?!”, като тревожно-предупредителен зов за поколенията на обезлюденото ни и обезкръвено Отечество.

И само в забравената Вазова „Епопея на забравените” от овехтелите страници дочуваме угрижения шепот на самотния Апостол: „Народе”... накъде отиваш?!?!

„Към Европа!”..

Ала гласът на Паисий еква от мрака: „Ти болгарино, не прелащай ся, знай свой род и язик!”