Нова Зора

Дали не сме свидетели на поредното посегателство на общинската администрация във Варна?! Този път обявената цел е „оптимизация на училищната база“. И като така са хвърлили око на едно от най-старите училища в града – „Св. Иван Рилски“. Училище, което тази година предстои да чества своя 100-годишен юбилей. Училище, което е разположено на булевард „Владимир Варненчек“, срещу МОЛ-Варна ЕАД, и което разполага с 4 декара прекрасен парк. Впрочем, това е единственият парк в региона като не броим сенчестите алеи на старите варненски гробища. Мястото е дарение от семейство Трошеви, на Община Варна. Направено е веднага след покрусата от Междусъюзническата война. Волята на дарителите е да се построи начално училище на децата от района. И тази воля е спазена. Теренът е 13 дка, който в плановете на Варненската община днес се води като „свободен терен за застрояване с административен адрес...“ На терена обаче има училищна сграда на 2 етажа, която е ремонтирана и обновена, на която е сменен покрива, поставена е нова дограма и ново парно отопление. В училището учат деца от ромски произход и деца от социално слаби семейства, но въпреки това то разполага с единствения фанфарен оркестър в град Варна. Инструментите и униформите на оркестъра са закупени след спечелени средства от моите бивши колеги по различни проекти. И вече 10 години оркестърът е носител на „Зелен флаг“. Удивителното е, че всяка година той успява да защити признанието за тази висока художествена позиция.

Колегите са работили по Програма „Коменски“, работят и по други национални програми. Училище „Св. Иван Рилски“ е единственото варненско училище, спечелило квоти и участвало на световното ученическо първенство по тенис на маса в Китай, и то при положение, че не разполага със собствен физкултурен салон за тренировки и подготовка. Обучението е целодневно за всички ученици. Дворът, ах, този двор, по всяка вероятност е неустоимата стръв за апетита на ненаситната варненска администрация. Парцелът е разделен на две – обновени спортни площадки със съответните уреди, и парка, за който споменахме. А той наистина е прекрасен. И не само защото аз го оценявам така, а защото е възстановен и обновен от дечицата и от колегите – учители. Не, не мислете че община Варна е дала някакви средства за това. Необходимите средства са набавени от проекти, от волни помощи на дарители и от труда на колегите и учениците.

Мога много да разказвам за това училище, защото то е моето училище. В него аз се научих да бъда учител. Само хора, минали през него, знаят какво имам предвид – прекрасни колеги, невероятни специалисти и най-вече хора, с огромни сърца, които полагат неимоверни усилия за ограмотяването и социализирането на децата от ромски семейства.

Ще разкажа само един момент, който ме накара да се гордея, че това е моето училище и, че аз съм част от него. Денят е 24 май и се провежда поредното вълнуващо шествие по случай празника на българската писменост и култура. Деца и учители от различните училища преминават покрай трибуната. Настроението е приповдигнато, за което допринася и военният оркестър, който не се уморява да свири великия марш, любим на всички българи: „Върви, народе, възродени!“ Свършва и започва отново. И на никого не омръзва. Нашите деца, тогава смесени – българчета, турчета, циганчета, да, нашите деца, са строени с белите ризки, мажоретките с червените си униформи, фанфарният оркестър с неговата по-строга униформа. Идва нашият ред. Рада Иванова, колежката, възстановила оркестъра, повдига ръката си, децата замлъкват и се чува маршът „Върви, народе, възродени“. Военният оркестър веднага замлъква, диригентът отдава чест, и нашата колона тръгна по булеварда. В един от кратките мигове, когато децата си поемаха дъх и се подготвяха за следващото изпълнение от публиката се чуват гласове: „Свирете деца, свирете, молим ви! Не спирайте!“ А един от тези гласове се отдели  и високо извика: „Шапка  свалям на вашите учители, поклон“. А очите на децата греят. Те са горди от себе си и сигурно в този миг са били неизказано щастливи. Ето, в този момент, аз осъзнах смисъла на всяка една безсънна нощ, на всеки опънат нерв, на всяко едно изпитание. Струвало си е всичко това, заради щастието, изгряло в очите на децата в онзи миг, заради спонтанните думи на благодарност, на хората, които без да знаят кои сме, оценяваха нашия учителски труд. Оценяваха го най-вече заради децата, в които съзираха новите горди граждани на утрешния ден на България. Та се питам какво ще им кажат господата, за които „оптимизацията на училищната база“ не е нищо друго освен удобна форма за преразпределението на едни пари в начинания, които едва ли са дълбоко премислени. И дори да ни покажат съответните документи, в тях със сигурност няма да са калкулирани, нито детската гордост, нито детската обич, които са безценни. Децата от училище „Св. Иван Рилски“ и до ден днешен свирят и се чувстват сплотени под звуците на своя фанфарен оркестър и идват в училище, заради учителите, които работят с тях. Какво ще им предложат господа общинарите? Пътуване до отдалечено училище ли? А как ще съумеят да ги задържат в клас, след като те не могат да си позволят да пътуват, защото нямат средства за това? Или защото – и такава възможност съществува, това прекрасно училище ще бъде поредния апетитен парцел за поредния „наш човек“ в далаверата. Щом за една дупка се дават 43 млн.лв., нищо чудно ако училище „Св. Иван Рилски“  бъде съборено и теренът внезапно се окаже наистина „свободен за оперативни цели“. Но какво ли не е виждала Варна? Какво ли й предстои да види?

Розалина Димитрова – 15 години учител в ОУ „Свети Иван Рилски“