Нова Зора

По време на османското робство са вдигнати безброй неуспешни бунтове и въстания за свободата на Македония. И накрая, през  Първата балканска война от 1912-1913 г., България, Гърция, Сърбия и Черна гора успяха да прогонят османлиите от нашия регион. Според предишния Договор на съюзниците, сръбската армия действа на територията на Вардарска Македония. И тук е първият парадокс - македонските революционери и борци за свобода не се бият рамо до рамо със сърбите на македонския фронт, а се записват масово в редиците на българската армия. 15 000 доброволци се бият на Одринския фронт и много от тях оставят костите си по полетата на Източна Тракия. Възниква логичният въпрос защо не воюват в Македония, а далече от нея? Отговорът е ясен, защото те се чувстваха българи.

След края на войната и „освобождението“ на Македония, сръбските власти въвеждат режим на терор, за да сърбизират местното население. Недоволството и съпротивата водят до две въстания -  Тиквешкото,  през юни 1913 г., и Охридско-Дебърското, през септември същата година. Жертвите са хиляди, нека само да спомена, че 40 селяни бяха убити във Ваташа. През 1915 г. България се присъединява на страната на Централните сили в Първата световна война. Ноември 1915 г. "окупаторът" генерал Климент Бояджиев, от стар охридски род, влиза в Охрид начело на българската армия. Рамо до рамо с него са Петър Чаулев, един от водачите на Охридското въстание, Ангел Узунов (брат на войводата  Христо Узунов) и други патриоти. Радостта  е краткотрайна - до 1918 г. С края на Първата световна война и Версайския договор, територията на днешна Република Македония стана част от Кралството на сърби, хървати и словенци. Репресиите в т. нар. Южна Сърбия са безпрецедентни, непокорните се избиват и всички, без изключение, в края на фамилното име са длъжни да добавят - ИЧ. Черната статистика показва, че 14 000 са убити, а 300 000 са станали бежанци. Геноцид !!!

Април 1941 г. Българският „окупатор“ е посрещнат с цветя, песни и тържества. Охридското село Велгошчи е известно с отглеждането на череши. Когато българската армия влезе във Велгошчи, момичетата украсиха войниците с цветя. Хубаво, но цветята не стигнаха, затова момичетата скършиха  клонки от цъфналите череши. И до днес остава шегата: „Защо черешите не са родили във Велгошчи?” Още един момент - заедно с българските административни власти през 1941 г. Кирил Пърличев, синът на Григор Пърличев, се завръща в родния Охрид. Под негово ръководство (той е директор на Охридския музей) е открита гробницата на Климент Охридски. През  1944 г. обаче, новите власти, по заповед на Светозар Вукманович-Темпо изчисляват, че в Македония има много българи и, че те трябва да бъдат ликвидирани като антидържавни елементи. През януари 1945 г., в т. нар. Македонска Кървава Коледа, бяха извършени масови убийства в Куманово, Велес и други места. И за да е всичко законно, смъртни присъди се произнасят посмъртно. Нека завърша с древното изречение: „Историята се пише от победителите“ и с мисълта на Николо Макиавели: "Тези, които печелят, независимо как живеят, никога не се срамуват от това."