Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 14 (6 април 2021) СКОПИЕ ОБСЕБВА И ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ НИ ПИСАТЕЛИ

СКОПИЕ ОБСЕБВА И ВЪЗРОЖДЕНСКИТЕ НИ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Литературният код на  македонизма


В 135-томното мегаиздание на Северна Македония български автори  са обявени за... македонски


Вече няколко пъти писахме за скандалните кражби на български писатели и техни литературни произведения в Скопие. Информирахме за издадената там 135-томна поредица "Македонска книжевност", в която старобългарски книжовници са представени като... македонски, а голяма част от народното ни творчество като... македонски фолклор. Писахме за това как, чрез английската версия на изданието, български писатели и книжовници се рекламират по света като... македонски.

Тази литературна "промоция" в съседната държава е замислена като част от амбициозна културна програма, чрез която македонистите в Скопие са си поставили за цел да утвърждават своята национална идентичност. И в това нямаше да има нищо лошо, ако за изграждането на лелеяните "темели" на македонската "книжевност" не се посягаше върху нашето културно-историческо наследство, ако шовинистично надъхани литературни историчари и медиависти не секвестираха с лека ръка творчеството на български писатели с "македонско потекло" и не ги обявяваха за... македонци. Това не се е разминало и на възрожденските ни книжовници.

том II на поредицата,

озаглавен "Възраждане в Македония", трима от най-известните български възрожденски писатели Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович и Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, са обявени и представени като македонски книжовници. Съставителят на сборника - Георги Сталев, е тръгнал твърде отдалече, за да стигне до своята си "подредба" на големите ни възрожденци като... "първи македонски автори, писали на народен език".

В предговора си към книгата Сталев търси връзката на македонското възраждане с френското и австрийското просвещение, със сръбското възраждане. Покрай диренето на македонските корени той стига до българина с македонско потекло... Паисий Хилендарски. Не само заради самото потекло, но и поради факта, че "в този труд се говори и за дял от историята на македонския народ" (?!) Но може би, за да се предпази от "небулозни проблеми", Георги Сталев "превежда" обръщението на Паисий: "О, неразумний юроде" като... "О, неразумен изроден Бугарино!" Трудно е да се допусне, че Сталев, който е професор-филолог, може да допусне подобна "грешка", която граничи с елементарна ксенофобия.

Оттук нататък при своето съставителство на том II от македонската мегапоредица Георги Сталев ще се прави на

"ни прочел, ни видял"

текстовете на възрожденските ни автори, които той представя като македонски. Йоаким Кърчовски бил "първият македонски автор, който е написал своите книги на народен език". В "Различна поучителна наставления" (1819) авторът се бил обръщал "към своите читатели на македонски език, без оглед на това как е наричан тук и там" (с. 11) Със "Слово, изказано е заради умирание" (1814) се отваряла "първата страница на авторската македонска литература" (с. 14). "Повест ради страшнаго и втораго пришествия Христова" (1817) била написана "на език, който да разберат всичките простодушни македонци, вярващи в Христа" (с. 15). Почти толкова безапелационно е мнението на професора-писател и за "Чудеса пресятия Богородици". Днес науката (?) била определяла тази книга "като първа сбирка с разкази или приказки, преведени на македонски език" (с. 16) - уточнява Сталев, като се позовава на покойния македонски литературен корифей Блаже Конески.

Кой знае защо обаче в своето предисловие съставителят пропуска думите на Кърчовски, че той пише на "простейший язик болгарский", "иждивением же православних христиан щипских и прочих градов болгарских"? Руският изследовател А. Селищев в своята студия "Хаджи Йоаким и език его книг" (1935) пише, че езикът в книгите на книжовника "принадлежи към простейший български език" (с. 569). В своята „История на новата българска литература”, 1930-1936 г., проф. Боян Пенев смята, че Кърчовски е "сред първите представители  на новата българска литература" (с. 569), чиято реч "носи характера на един съвременен български литературен език" (с. 384). В по-ново време това доказва чрез задълбоченото си  изследване върху езика на книжовника Ралица Цойнска "Езикът на Йоаким Кърчовски", 1979 г., София.

Подобна "македонска" участ е сполетяла и друг известен български книжовник от Възраждането - Кирил Пейчинович, чиято "Книга сия зовомая Огледало" (1816) била написана на "македонски язик" (с. 19). Другата книга на Пейчинович "Житие и правило на княз Лазар" била "написана в основата си на македонски народен език" (с. 28), а заради своята епитафия в стихове Пейчинович  бил  "първият македонски индивидуален стихотворец" (с. 28). И в този случай Г. Сталев си е затворил очите и не е пожелал да прочете цялото заглавие на "Книга сия зовомая Огледало, описася ради потребы и ползованиja простейшим и не книжным языком Болгарским долния Мисий..." Поради същата причина съставителят съзнателно е пропуснал и предисловието на "Утешение грешним", според което книгата е написана на "прости язык болгарский долниja Mисиjи сопскиjи и тетовскиjи". По този повод в "История на новата българска литература" проф. Боян Пенев пише, че: "въпреки сърбизмите, турските думи и черковнославянските елементи езикът на Пейчинович запазва своя основен български характер (с. 368) ...Език, който не се е отличавал от зараждащия се по неговото време литературен български език". Този факт очевидно за скопския професор обаче е без значение. Той по-скоро предпочита да повтаря своите мантри, без да се интересува от реалните факти.

Не е по-различен случаят и с известния български книжовник и печатар Теодосий Синаитски, открил първата българска печатница в Солун през 1838 г., който в манастира "Св. Катерина" бил започнал да работи над стари славянски ръкописи и "да превежда от тях на македонски народен език" (с. 31). Синаитски издава през 1841 г. "Книга за научение трих язиков славяноболгарский греческия и карамалитской", която представлява по същество триезичен речник.

Според Г. Сталев речникът съдържал "текстове на македонски, гръцки и турски език, но македонският бил наречен (!) български" (с. 33). Така той, по познатия вече начин, подминава факта, че Т. Синаитски прибавя по свое усмотрение към книгата на Кирил Пейчинович "Утешение грешним" предисловие, според което тя е написана "на прости язик болгарский Долния Мисии, Скопский и Тетовский да я четат и простию народ да ублажает на таков православний учител". И това е направил един обикновен печатар, който според Г. Сталев превежда на "македонски народен език".

Още по-далече е отишъл Г. Сталев в своите манипулативни трикове спрямо Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, когото скопският специалист по възрожденска литература определя като "истинският родоначалник на македонската поезия през XIX в." (с. 185). По този повод Сталев прави уговорката, че "поезията на Джинот е с културно-историческо значение без елементарни естетически достижения" (с. 193), без да споменава нещо за нейното съдържание. Нито ред и за неговата публицистика в "Цариградски вестник", "Български книжици" и Славейковия в. "Македония". Вярно е, че в сборника са включени емблематичните стихотворения на Джинот "Рай божий", "Труд ми е името" и "Река Вардар", но в своя предговор Сталев не обелва и дума за "пробългарските сугестии" на поета, които най-ярко се открояват в стихотворението "Река Вардар": "Ето братя етнография,/ не вервайте гръчка география. /Македония страна толко славна,/ Болгария е от веки, от давна."

Когато стига до "народностното чувство" на Йордан Хаджиконстантинов, Г. Сталев внушава, че то било "понятие мощно флексибилно" (гъвкаво - бел. авт.) Той се бил определял ту към "българщината", ту към "сърбизма", към което го насочвали личните му изяви и изказвания в неговите писма и дописки, в зависимост от това към кого се е обръщал и защо. Най-често тези определения били под общия знаменател на неговите „екзистенциални проблеми". (с. 192).

Едва ли може по друг начин да се назове това "определение" на Г. Сталев за националната принадлежност на такъв яростен български патриот като Джинот, когото Симеон Радев нарича "паладина (рицар - бел.авт.) на българското движение в Македония". Грозно и жалко е на този голям българин да се приписва подобен меркантилизъм, след като се знае, че той до сетния си дъх е бил верен на своето "болгарство" - с делата си и всеки написан от него ред, с драматичната си съдба и оставеното от него собственоръчно подписано завещание: "Нека служим роду моему, ако е и за крива Бога. Не е честно мене Болгарину да отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин прави и верни, и благородни човек, Болгарин е любител всякое добро, Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язык, той Болгарин, който родо свой си хули името му е ни ден ни нощ. Аз съм Болгарин, плачем за нашите изгубени болгаре, които са во долна Мисия, затова сдолжни сме да ся жертвуваме за бракята наши пресладки болгари. Многоревностний Юрдан Х. Константинов".

Изреченото от него: "Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язык" обаче, като че ли си остава за всички времена, докато има (и ще има) и българи, които не само са се отрекли от своя род, но са забравили и своето име. И пак Джинот идва да ни напомни, че "Ний, болгарите, имаме чест, щото всекиму за злото добро да му воздаваме".

...Това че македонистите в Скопие си нямат своя възрожденска литература, е ясно като бял ден, както и другото, че най-лесно е било да посегнат "на готово" и да обявят възрожденските ни писатели за свои. Но да им сложат свой етикет и да ги тиражират по света като "македонска книжевност" - това вече си е и арогантност, и наглост, а където има една българска дума: "дебелоочие". Дебелоочие и още как...