Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 15 (13 април 2021) БЕЗРОДНИЦИ ГЛОБАЛИСТИ БРАНЯТ МАКЕДОНИЗМА

БЕЗРОДНИЦИ ГЛОБАЛИСТИ БРАНЯТ МАКЕДОНИЗМА

Е-поща Печат PDF

Или кои са нашенските душеприказчици на скопските македонисти и какви са техните „аргументи” срещу България


След като България наложи вето върху приемането на Северна Македония в Европейския съюз,  почти веднага последва едва ли не цяла лавина от възмущения и полемични статии на т.нар. нашенски „либерални хуманисти”. То не бяха подписки и протести, обръщения, открити писма и какви ли не още писания. Госпожите и господата “елитни”  политолози, историци, етнолози, културни антрополози и пр. не били съгласни, че  държавата на роднинските ни  съседи „не се справя със своето минало”. Те не смятали, че т.нар. „македонска нация” била резултат на „етнически и езиков инженеринг”. Макар и да приемали понятието „обща история”,  скроените по европейски образец пишман  „научници”   не можели да се съгласят с  „официализирания разказ за миналото на България”. Още - „нелепа” била посочената в Меморандума за отношенията ни със Северна Македония „бройка” на жертвите, с които титовисткият режим е конструирал  т.нар. „македонска идентичност”. Проблем било „романтичното и митологично мислене, остарялото разбиране за националната ни история” на “изостаналите”  български учени, които не са повишили експертното си равнище, сиреч своята професионална квалификация.  Поради  тези, и какви ли не още мотиви,  представителите на т.нар. Българска общност за либерална демокрация (БОЛД), почти ултимативно обявиха, че страната ни „без  отлагане трябва да даде „зелена светлина” за приемането на Северна Македония в ЕС.

Новите идеологически цербери

Прочее, тази привидно спонтанна кампания не е от вчера или  днес. Тя върви вече няколко години подред. Преминали по някоя и друга  специализации из университети и факултети на Джордж  Сорос,  тези люде сипят с менторско настървение своите „научни”  мантри, раздават „компетентни”   поучения  и съвети „от последна инстанция”. Те  са си присвоили неписаното право да  правят „нов прочит” на историята; да се  дразнят от „ретроградните сили”; да анатемосват неудобните им „дискурси”;  да сочат  какъв следва да бъде „правилния разказ” за миналото, че дори… как да изглежда евентуалното ни бъдеще.   С една дума, подобно на някогашните идеологически цербери от времето на соца,  тези пазители на либералните догми примират от страх да не би върху тях да падне някоя прашинка, която да им развали „демократичния” рахатлък.

Kаквото повикало, такова се обадило

Така през 2009 г. в  Париж излиза на френски език книгата на Чавдар Маринов „Македонският въпрос от 1944 г. до днес. Комунизмът и национализмът на Балканите”, която през 2013 г. е издадена  в Скопие  с марката на  фондация „Отворено общество”. През 2020 г., пак там, се появява  второ „некомерсиално”  издание на същата книга (!).

По всичко изглежда, че  Маринов е избрал тази тема неслучайно, след като си е поставил за цел да разобличава т.нар. „комунистически национализъм”. Няма що - това си е „апетитна хапка”. Друг е въпросът кой му е подхвърлил тази „стръв”. Но след като сам се обявява за привърженик на „едностранчивия антикомунизъм”, всичко отива на мястото си.

И каква я е забъркал в своя „научен” опус историкът-„еретик”, както го е разхвалил белгийският професор Раймонд Детрез? След като разгромява на бърза ръка непоследователната позиция на бившата БКП и „предателството” на Георги Димитров по македонския въпрос (отдавна изтъркана тема!) Ч. Маринов се захваща с… „Живковисткия национализъм”. На близо 200 страници той „изследва”  неговите превъплъщения. По-точно -  манипулира факти, имена и събития, за да ги вкара в своята  политическа матрица. Така, след като обявява Живков за „генерален секретар” на БКП от 1956 г., което е неточно и невярно (с.62) и установява, че в началото на 60-те години на 20 век в България  бил „цялостно реабилитиран традиционният български национализъм спрямо Македония” (с.70), Маринов взаимства клишета и фалшификации на скопската пропаганда. Т.нар. честване на Климент Охридски през 1965 г. у нас, според него, „имало жесток националистически характер” (с. 79). През 1979 г. „София била българизирала гроба на св. Кирил в Рим” (с. 114). В издадения през 1968 г. сборник на БАН „Македония. Сборник документи и материали” имало „дълъг списък от личности, които били присвоени от югославска Македония” (с. 116) Докато творчеството на Димитър Талев било „в услуга на държавно-партийната пропаганда”. (с. 146)

Интересна е „оценката” на Ч. Маринов за титовистката и българската позиция към Македония по време на тоталитаризма. Така „югославската позиция била поставена върху модерността на нацията, с… езика на човешките права”, докато българската била „популистка, с есенциалистически (т.е. схоластични) възгледи” (с. 104).

По-любопитното е, че в „модерния” опус на Маринов няма нито ред за това как след 1944 г. в титова Югославия е била конструирана с насилие и брутална  пропаганда т.нар. македонска нация. Единственото „свидетелство”  за този период е едно изречение на покойния скопски академик Иван Катарджиев, според когото „за хомогенизиране на македонското национално чувство били прилагани репресивни методи” (с. 39)

Още по-любопитно е, че Маринов в своето съчинение  едва ли не през ред се занимава с т.нар. „македонско малцинство”  у нас. Негова болезнена грижа е легализацията на незаконните ОМО-вски организации. Чрез манипулативни анализи върху преброяванията в Пиринския край  иска на всяка цена да открие по възможност повече „етнически македонци” в България. При това всеки път той  си служи  с „модерната” неолиберална „методология”. Като цитира погрешно мантрата на Бжежински, че „национализмът е последно убежище на комунизма” и я приписва на Адам Михник, Ч. Маринов прави свой научен „принос”, обявявайки го за „природна среда” на комунизма. Добре, но защо все пак Живков е представен като най-големия теоретик на класическия  буржоазен шовинизъм? Така много лесно се оказва, че  Бойко Борисов е изплагиатствал „Живковисткия национализъм”, а Стево Пендаровски го е  използвал, за да анатемоса „българския шовинизъм”. Майтап бе, Уили!

Но и това не е всичко. През 2013 г. Ч. Маринов публикува в сборника „Преплетените истории на Балканите” т. 1, своята студия „В защита на родната реч: стандартизирането на македонския език и българо-македонските лингвистични полемики”, (с. 418-483). Още от заглавието възниква въпросът: В защита на чия родна реч ще пледира авторът? След като прави исторически преглед на десетки публикации  „за” и „против” т.нар. македонски език, Маринов отстоява тезата, че  от края на 19 век той вече е… „отделен славянски език”. Още оттогава е съществувала „специфична езикова традиция”. По-късно, дори Югославското кралство след 20-те и 30-те години на XX век, било „толерирало” македонския като… „южносръбски диалект”. Вече след 1944 г. била осъществена т.нар. „кодификация”, подир която бил утвърден стандартизираният македонски език. А днес „поне за специалистите било ясно, че македонският не е диалект”. Социолингвистичните критерии доказвали абсурдността на българското твърдение, че той е „писмено-регионална норма на българския език”. Странно е как докторът по история и философия е станал специалист-езиковед?...

В статията си „Прочута Македонийо, земьо на Александър” (2017) Маринов пък внушава, че македонците се били идентифицирали като такива в резултат на „българската пропаганда”, която била преследвала „иредентистки цели”.

Друг, не по-различен случай, по начин на „научно” изразяване,  е неговото идейно другарче и възпитаник на Соросовия централно-европейски университет в Будапеща г-н Стефан Дечев. Той също така повтаря в упоение неолибералните мантри на своите идейни попечители от Запад и настървено брани светая светих на скопския македонизъм. Дечев е залял със своите халтураджийски писания едва ли не всички нашенски и македонски медии. В тях той безогледно оплюва  българските учени-„динозаври”. Самият той не бил езиковед, но редно било да признаем македонския „язик”. Да се оставела историята, но на… „правилните” историци. Даже за Коминтерна нещата не били съвсем така, както ги представяли някои учени глави у нас. Кое не е така,  след като от 1922 г. ВМРО е подложена на постоянен натиск от Коминтерна, включително с подписването на т.нар. Майски манифест през 1924 г., където вече е „измислен” т.нар. „македонски народ”, а през 1925 г. е учредена болшевишката ВМРО (обединена), която е инициатор на Резолюцията на Коминтерна от 1934 г.  Историята ни с Македония не била обща, а „споделена” - твърди Дечев, позовавайки се на небезизвестната македонистка мантра. И още - Кирил и Методий „зорлем” били определяни като български просветители и т.н., и т.н. Това са само част от папагалските каканижения на нашенския запален македонист.

Хорът на виртуалните влъхви

В края на януари т.г. соросовият интернет-портал „Маргиналия” организира виртуална дискусия „Идентичност и интерпретации. Какво е постижимо в диалога между София и Скопие”, с участието на нашенски и чужди (основно неолиберални) „капацитети” по щекотливата тема. Сред тях особено изразително се откроиха със своите „модерни” папагалщини т.нар. „софийски македонисти”, по-точно: антибългарски безродници и глобалисти.

Александър Кьосев с интернационално опиянение наблегна върху… „мултиперспективния идеал” и „мултиперспективното четене на историята”. По-важна била „прекъснатостта от приемствеността” при този прочит. Кьосев имал македонско потекло, но страшно много се дразнел, когато чуел думите „българщина” и „корени”. Единствено правилен и истински бил „мултиподходът” към историята, който той бил наследил от македонското си потекло.

Преминалият на нова хранилка във Виенския институт за хуманитарни науки Димитър Бечев,  след като установи, че „България не е наясно какво иска от Македония”, запита защо Бойко Борисов не е обуздал т.нар. патриоти и не е оставил „вратичка на Зоран Заев”. И още - каква била тази претенция за някакъв си говор на омразата от Скопие, което било някакво неясно и „обтекаемо понятие”?...

Върхът на неолибералните изстъпления обаче  беше „откритието” на бившия съветник на президента Жельо Желев по етническите въпроси и специалист по „изобретяването” на помашки етнос Михаил Иванов, според когото в България имало „етнонационализъм”, който се отразявал върху официалната позиция на страната ни към Северна Македония.

Кипи „модерен” труд

И се получава нещо доста странно. Като български историк и възпитаник на парижкото Ecole des Hautes…  Чавдар Маринов еднакво успешно  повтаря либералните мантри на своите западни настойници и националистическите клишета на върлите македонисти от Скопие. Еднакво добре припява по французки, че и по… „македонцки” банално известните догми на неолиберализма и македонизма.

Неговият съмишленик Стефан Дечев, като върл приятел на скопските македонисти и спец по кулинарните специалитети, и по върлите нашенски питиета, продължава неуморно да  сипе меродия във всяка политическа манджа и да дава безплатни съвети на нашенските политици по казуса Македония.

Вече за внушителната кохорта от неолиберални спецове и експерти по македонската тема и т.нар. „мултикултурализъм” да не говорим. Но се получава нещо странно, ако ли не  конфузно. Една огромна върволица от нашенски историци и лингвисти, политолози и какви ли не още, повтарят като папагали идеологическите мантри на Соросовите университети и колежи, раздават наляво и надясно „компетентни” съвети на нашенските управници и политици. Ако решим да разберем кои са тези люде,  сигурно ще ни се завие свят, след като узнаем що народ се труди … срещу България. Ето все пак имената на някои от тях: Ивайло Дичев, Албена Хранова, Красен Станчев, Деян Кюранов, Евгения Иванова, Александър Везенков, Даниел Смилов, Антоний Тодоров…

* * *

А сега, уважаеми дами и господа, другарки и другари, както би казал проф. Л. Георгиев, да си представим, че не сме в дискусионна или конферентна зала, нито във виртуалното пространство на „Маргиналия”, а на най-голямата жива изложба на екзотични папагали. Да речем:  какаду, жако, ара джулс, еклектус и т.н. И докато се разхождате, а всички красиви, умни и интелигентни птици запеят едновременно, какво чувате? Песен? Айде, стига!