Стоя на брега на моята жива река –
ходилата ми са потънали
във прозрачната ѝ прохлада.
Лодчица натоварена с детството ми
размахва за поздрав весла –
бърза – минава и… отминава.
Стоя потопена до колене на брега –
чакам буйната, непокорна вода да премине.
Корабче пълно с юношеството ми идва към мен –
аз му махам с ръка,
ала то се оттегля и… отминава.
Стоя на брега потопена до кръста
в искрящата, златна вода.
Златен кораб, препълнен със зрелостта ми,
златни платна царствено разлюлява.
Мисля си, че завинаги ще остана на него така.
Но и той, но и той отминава!…
Дочаках да дойде и старостта -
мътната, тъмна вода
до раменете ми стигна,
до шията, до устата!…
Нямам лодчица, нямам кораб със златни платна,
само отломки около мен се въртят
и ме нараняват.
Накрая приижда забравата
със ледена, дълбока вода.
Поглъща ме в бездната си.
Безсмислено е да се съпротивлявам.
Ще ме превърне в отпечатък,
във пясък, в прах или в кал…
За да започна отново живота си.
Макар че отдавна ме няма…