Небето със звезди поръбено, с безмерната си пустота висеше върху мен озъбено и зинало като уста. Морето гладно и сърдито ревеше в свойте пелени. Разбиваха се във скалите мъртвородените вълни. И от крайморската градина повяваше смразяващ студ. Земята бе една пустиня и целия живот - абсурд. Във този грозен миг под кестена едни прегърнати видях. Чух глас и после се разнесе чистосърдечен весел смях. С ръка сърцето си притиснах и бързо тръгнах във нощта към своя дом, към свойте близки, към всекидневните неща. И вече не ми беше тежко - не беше ме от нищо страх. А бях чул само глас човешки и радостен момински смях.
ГЛАС
Още по темата
© 2024 Нова Зора.
Всички права запазени.
