Нова Зора

На 1 март 1939 г. в София е роден Цветан Тодоров – един от най-големите съвременни литературни теоретици. Син на големия учен-библиограф Тодор Боров, той прекарва първите 23 години от живота си в България, а след това се установява трайно във Франция. През 1966 г. в Париж, Цветан Тодоров защитава докторска дисертация на тема „Литература и означаване“ под ръководството на Роналд Бард, а в края на 70-те години получава френско гражданство.

От 1987 г. е ръководител на Центъра за изследване на изкуството и езиците към Френския национален център за научни изследвания, където е на работа още от 1968 г.

Цветан Тодоров е известен на първо място като литературен критик и философ. Въпросът за собствената и чужда културна идентичност е едно от важните направления в неговите търсения. Изследовател на другостта на различните култури, той съсредоточава своите усилия в изясняването на проблема „ние и другите“, в споровете на хуманистите в Европа от епохата на откриването на „новия свят” и процесът на неговата колонизация.

Автор е на книгите: „Гоя (Сянката на просвещението)“; „Завладяването на Америка (Въпросът за другия)“; „Интелигентните неприятели на демокрацията“, „Новият световен безпорядък“ и др., издадени на български в уважаваното издателство „Изток-Запад“.

В прочутия си памфлет Жюлиен Бенда обвиняваше интелектуалците в това, че отстъпват от вековното си признание и, че се нагаждат към вкуса на масите, отдавайки предпочитание на материалното и частното (класата, расата, нацията) за сметка на универсалното. Елитарните му вкусове му пречеха да изпитва какъвто и да е интерес към живота на обикновения човек, който не е нито художник, нито интелектуалец. И той не предвиди, че тези две големи групи отново ще се противопоставят, но че този път изборът на всяка от тях ще е противоположен на първоначалния. Сега „масите“ ще изберат универсалисткия път, който е и пътят на демокрацията. А именно това е станало, ако вярваме на Оруел. Той също противопоставя интелектуалците на обикновените хора, но отдава предпочитание на последните. В Англия, в края на трийсетте години, именно обикновените хора държат на свободата си, вярват в доброто и злото и уважават интелекта, докато интелектуалците набързо разобличават тези метафизични фикции. Резултатът е, че последните често са благосклонни спрямо фашизма и още повече спрямо сталинизма — докато обикновените хора знаят, че трябва да се води борба с Хитлер.

Този политически избор има две негласно свързани последствия: вкусът на интелектуалците към мъглявия език и отхвърлянето от тяхна страна на понятието обективна истина. Простият и ясен език е предназначен за всеки човек. Той е в дълбоко съзвучие с демократичната идея, обаче именно мъглявият език е отличителният белег на интелектуалците. Що се отнася до изчезването на обективната истина, тя е характерна черта за тоталитарните режими и Оруел слага в устата на О’Брайън следните думи: „Мислите че действителността е нещо обективно, външно, съществуващо само по себе си… Но аз ви казвам, Уинстън, че действителността, не е външна. Тя съществува само в човешкото съзнание, никъде другаде“.

Това отричане изглежда на Оруел по-страшно от останалите тоталитарни ужаси. То обаче е подготвено и улеснено от интелектуалците, които от своя страна признават само частните истини — исторически и субективни, — диктувани от игрите на интереси и власти. След като всички исторически свидетелства са явно заобиколени и от друга страна, модерната физика ни учи да не се доверяваме на сетивата си (само глупаците вярват, че светът е реален), стигаме до заключението, че няма същностна разлика между неизбежните дребни неточности и големите политически лъжи и нямаме никакво основание да се възмущаваме, че една държава е въздигнала тази липса на обективна истина в неоспорим принцип.

Защо интелектуалците се смятат виновни за подобна благосклонност спрямо тоталитарните режими? Все пак те не са по-глупави, нито по-лоши, отколкото останалите смъртни! Причината трябва да се търси, подсказва Оруел, във факта, че това са същества, по-надарени духовно от средното ниво. Те, независимо от съществуващия ред, правят принципен въпрос от критичната позиция, произхождаща от самото боравене с разума; и тъй като живеят в демократично общество, са готови да прегърнат тоталитарната кауза, за да могат да останат в опозиция. Те се опитват да достигнат до властта единствено благодарение на интелектуалните си качества, но демокрацията е по-неблагоприятна за тази цел, отколкото тиранията, която дава възможност да станеш съветник на господаря.

Накрая, заети с присъщите на своята работа трудности, те имат бегли представи за всичко, което стои извън нея. Само тези, които не са виждали труп, могат да възпяват „необходимите убийства“ (както правеше Одън през трийсетте години). „Това може да бъде написано единствено от човек, за когото убийството е само дума.“ Ако Оруел мисли противното, то не е защото е по-добър интелектуалец, а защото е бил полицай, клошар и войник.

Превод: Андрей Манолов