1. Привити къщици - от самота. Такава пустош, мараня такава… От Бога и от хора изоставен, забравен свят - почти до пропастта. Прозорци слепи, скърцащи врати. Като че казва нещо с глас пресипнал… Да го докоснеш - и ще се разсипе, буквално в бездната ще полети. 2. Угасват хора и селца с всяка изминала година - с разбити от тъга сърца отиват си ей тъй, мърцина. Трева над гроба им расте с размерена неотстъпчивост и някак неусетно те се сливат с пустошта красива. Зора зори и пада мрак в свят произволен, непредвиден. И няма да се върне пак това, което си отиде. Високи, сини планини, реки и златни равнини, небе по-нежно от копринa*… Ни помен от човек. Родина!