Нова Зора

22 юни 1941 г. – 80 години от нападението на хитлеристка Германия над СССР

Днес светът живее под знака на срещата Путин-Байдън, която се проведе в Женева на 16 юни. Както отбелязваха преди нея експерти и наблюдатели, тя не можеше да не се проведе. Отношението между двете най-могъщи във военно отношение страни, бяха достигнали полярната зона на студа и отчуждението, отвъд която започваше непредсказуемостта за бъдещето на света. Много са белезите, които издаваха високото напрежение, много са и факторите, които го обуславяха. „Червените линии“ релефно очертаваха границите на търпението и никой не знаеше колко дълго ще гори още бикфордовият шнур, преди фаталната експлозия.

Твърде показателно е, че дори по време на дългата, изтощителна Студена война, никога посланиците на двете страни не са били „отзовавани за консултации“. Дали нещо ще се промени и в каква посока ще е промяната, едва ли е тема за анализ тъкмо сега. За всички нас, които нямаме достъп до скритите механизми в отношенията на двете велики сили, остава надеждата за стратегическа „стабилност“ като крачка към здравия смисъл, както и Путин, и Байдън, определиха резултатът от срещата.

Пробив в това отношение бе постигнат още при встъпването на Байдън в длъжност, когато съвсем изненадващо, на фона на предизборната му риторика, бе продължен договорът за стратегическите ядрени оръжия.

Има нещо много символично в избора на мястото за провеждане на тази изпълнена с много очакване среща. Женева не е просто градът на важни за международното развитие форуми. Постановките на политическия театър в Женева обикновено са прикривали твърде противоречивите, нежели неприятни предчувствия за някоя от преговарящите страни. За Русия например, навярно още е жив споменът за онзи маршрут на надеждата, който през Рейкявик, завърши в Малта, и който доведе до онова, което Владимир Путин определи като „най-голямата геополитическа катастрофа“.

Една древна военна мъдрост твърди, че всяка победа приспива победителя и едновременно с това мобилизира силите на победения. Тридесет години след срещата Горбачов-Рейгън, в Женева, може би ще падне завесата за дълбоката дрямка и на хегемона. 41-ят президент на САЩ Джордж Буш-старши, който бе приел капитулацията на червената империя на плебса, на кораба „Максим Горки“, не случайно бе предупредил: „Руснаците никога не забравят! Те винаги се завръщат, за да вземат своето.“

За мнозина наблюдатели тъкмо това се случва в Женева сега. Срещата на брега на Швейцарското езеро има обаче и други измерения. Тя се проведе само седмица преди, може би, най-трагичната дата в паметта на руския народ. На днешния ден, 22 юни, преди 80 години, нацистка Германия напада Съветския съюз. В историята на Русия е имало много изпитания и тежки времена. Имало е дни на смут и на отчаяние дори. Но по-кърваво зарево от лятната утрин на този ден, тя не познава. В него адът на Преизподнята с всичките му девет кръга, който може да бъде описан само с библейски категории като „Геята огнена“, бе свален на суровата руска земя. Горяха хати, избухваха в пламъци села и градове. На фронт от 2900 км страховитата немска машина на смъртта атакуваше по суша и въздух земята на един народ, наченал най-великата и невероятна дори за собствените му мечти, промишлена революция, измеренията на която очертаваха бъдещото величие на неговия живот и държава.

Вермахтът нахлуваше с 3 млн. и 900 хиляди щика, разпределени с германска акуратност в 159 дивизии, с близо 3500 танка и 44 000 оръдия. Неговата техническа съоръженост бе събрала оръжейната мощ на покорените народи в Западна и Централна Европа. Всъщност, срещу СССР бе хвърлена мощта на цяла Европа. От вече завоюваната Франция бяха иззети 5000 локомотива, 250 000 вагона, както и близо 5 млн.тона черни метали, което представляваше 73% от производството на френската металургия. И защото разгромът на Франция бе съкрушителен, то и унижението трябваше да бъде съответно. Нейната капитулация беше подписана в същия железопътен вагон, докаран насред Париж, в който бе подписано и поражението на Германия в Първата световна война. Бе поругана честта и славата на Франция, нейната доблестна и храбра армия. Горко на победените! Иззето бе въоръжението и бойната техника на цели 92 френски дивизии. Малка утеха е, че по същия начин бе постъпено и с 18 холандски, 12 английски дивизии и 6 норвежки. Към „Луфтвафе“ се прибавиха още 3000 самолета, а „веселите танкисти“ на Гудериан, получиха 5000 френски танка. Само с трофейния  автотранспорт Вермахтът въоръжи 90 свои дивизии! Отделно към неговата мощ, след Аншлусът на Австрия и особено след завладяването на Чехословакия, съоръжеността на германския военнопромишлен комплекс, се увеличи в пъти. Нарасна и мощта на Вермахта в жива сила. Италия, Унгария, Испания, Румъния, Словакия и Финландия предадоха под германско командване още 1 млн. войници. Според различни данни броят на доброволците от бригадите и СС дивизиите, също е 1 милион.

В този смисъл планът „Барбароса“ е най-голямото военно нахлуване за всички времена в човешката история. Но той беше страшен не само с мащабите на своята целенасочена огнева мощ, а и заради мотивацията на германските военни части. Както свидетелстват протоколите от разпитите на попаднали в плен германски войници, в Първата фаза на войната, когато всекидневно танковите колони на Гудериан разсичаха и мачкаха руската отбрана на Западния фронт, германските пленници не само са демонстрирали втълпеното им расово превъзходство, но са се позовавали и на триумфа, и славата на маршалите Хинденбург и Лудендорф, разгромили императорската руска армия в Източна Прусия през Първата световна война. С други думи, вдъхновени от победите на германското оръжие над Полша, Франция, Белгия, Холандия, Норвегия, Гърция и Югославия, войниците на Вермахта имаха съзнанието за силата, която представляват.

Извън това, планът „Барбароса“ се отличаваше в самата си същност от всеки друг военен план. Той поставяше под въпрос цели категории на понятието цивилизованост. Хладнокръвната методичност на войната с Русия изключваше категории като хуманност и етика. „Барбароса“ доразвиваше човеконенавистните идеи за изтреблението на цял един народ, които бяха заложени в един друг, прословут план, наречен „Ост“, който трябваше да осигури жизненото пространство на поданиците на Третия Райх.

В този смисъл, съдбата на аборигените от необятните руски простори – старци, мъже, жени и деца, не затрогваше „синеоките рицари“, възпитани в духа на безусловното расово превъзходство. И военната машина на смъртта бучеше на най-високи обороти. Удивление предизвикваха единствено руското хладнокръвие, спартанската лоялност към руската земя и плашещата, и смайваща готовност за саможертва на нейните синове.

В писма от фронта, макар и с изненада, и с насмешка, се описва някакъв непонятен при „унтерменшените“ кодекс на честта, с който „Иван“ се опитвал да препотвърждава представата си за „светостта на живота“.

За съвременните адепти на глобализма от интернационала на необявения все още Вселенски Четвърти Райх, героичните победи на руския човек в дългите дни на войната, след 22 юни, са нетърпимо и непоносимо духовно наследство на историята. Въоръжени с изпитаните Гьобелсови похвати на лъжата, те се стремят не само да пренапишат, но и по възможност да изличат историята такава, каквато е тя. Те знаят, че който владее миналото, е господар на настоящето. А който владее настоящето, негово е и бъдещето. Така подвигът и саможертвата, които са своеобразен катехизис на руския човек, както и готовността му да умре за своя си руски свят, отколкото да види поругано всичко, в което той вярва и обича, пропагандата се стреми да осмива, да изкривява и опошлява. Мътната вълна на страховитите години на късната перестройка, която рушеше авторитети и пренаписваше историята, не успя обаче да обезличи възприятията на руските хора и техния морален кодекс. И светът изтръпна възхитен, когато на 17 март 2016 г. един старши-лейтенант от руските сили за специални операции, при ожесточените боеве за град Палмира, обкръжен от муджахидините на „Ислямска държава“, сам назова координатите на целта, които авиацията трябва да бомбардира. Той загина от бомбите на своите, но врагът бе унищожен. Неговото име е Александър Александрович Прохоренко. Роден е на същия този, едновременно трагичен и величав 22 юни, 49 години след като този ден бе възправил Русия в целият й ръст и след страшните рани, които тя понесе, написа възхитителната, неподражаема история на подвига на руския човек, който пречупи стоманения гръбнак на Вермахта и прие капитулацията на нацистка Германия, в самото леговище на звяра.

Смъртта на старши-лейтенант Прохоренко показа устойчивите и неизменните характеристики на обикновения руски човек. Показа ги като продължение на онзи подвиг от онова време, когато никой, дори съюзниците, не се съмняваха в германската победа. Но синовете на суровата руска земя защитиха с живота си своя народ и своята държава. Защитиха ги от поголовно изтребление.

Някъде из томовете на проф. Евгений Гиндев, които излязоха под общото заглавие „Векът на Сталин“, прочетох и запомних две свидетелства на двама безспорни злодеи, две мрачни фигури от нацисткия Райх: Адолф Хитлер и групенфюрер Хайнрих Мюлер – вездесъщият шеф на Гестапо. И двете свидетелства имат отношение към днешните неизменни цели и задачи, спрямо Русия, което значи, и спрямо нас като славянски народ. Цитирам ги без да посочвам източника, така както съм ги запомнил, струва ми се, завинаги.

Хитлер: „Силата на руския народ не е в неговата численост или организираност. Силата на руския народ е в способността да ражда личности с мащаба на Сталин. По своите политически качества Сталин далече превъзхожда Чърчил и Рузвелт. Той е единственият световен политик, достоен за уважение. Нашата задача е да раздробим руския народ така, че да стане невъзможно появяването на личности с мащаба на Сталин“.

Както се казва, приликата с тези 30 години след рухването на СССР, е случайна. Това че някой се е стремял да следва точно указанията на Фюрера, е въпрос преди всичко на „демократичен избор“.

Изявлението на групенфюрер Хайнрих Мюлер е твърде нелицеприятно и скандализиращо ценностите на нашите родни майкопродавци. И за него нямам източник, но отговорността за достоверността на цитата предоставям отново на авторитета на проф. Гиндев.

Мюлер: „Сега Сталин ми изглежда в съвсем друга светлина. Той стои невъобразимо по-високо от всички западни лидери... А това западно боклукчийско сметище все споменава Бога, но няма да му мигне окото да умори от глад цели народи, ако реши, че това е в негов интерес“.

Далече, напред във времето, ще да е гледал вездесъщият шеф на Гестапо. Какво ли би казал той за пандемията, за локдауните, за ваксините, за т.нар. зелени сделки и пр. начинания, подготвящи големия глад на човечеството?!...

Все ми се струва, че в тези дни, в Женева, в защита на честните и обикновени хора, бяха очертани онези „червени линии“, които злото не бива дори да си мисли че може да направи опит да прекрачи.