На 21 юни 1920 г. е роден Веселин Йосифов – публицист, литературен критик, общественик, талант и име преминало като метеор през високото небе на Българската култура. Наричаха го Весо Кучето, защото хапеше бездарието и безсмислието във всички техни проявления. Беше истински патриот и човек на делото. Захапан от ухапваните от него, той си отиде инфарктно недоумяващ за времето, в което българомразието започваше да бъде представяно за добродетел.
Потомък на един от най-светлите деятели в българската национална революция – Кольо Ганчев, председател на Старозагорския революционен комитет, Веселин Йосифов носеше в неспокойното си сърце живите въглени на родолюбието и тревогата за бъдещето на Отечеството. Неговото ярко и неповторимо слово плющеше като камшик над духовните маломерници и предатели, и сплотяваше сърцата на всички, за които България бе връх и хребет на дълга, и неугасима светлина за душата.
Да си спомним за него. Той си отиде на 3 септември 1990 г. и вече 31 години свободното му и неповторимо слово остава несъбрано. Днес, на връх 101-годишнината от неговия ярък, духовен земен път, публикуваме „Знамето“ – този бисер, затрупан от бездуховната плява на забравата.
Все ни се струва, че и в последните си дни е търсил кому да го предаде, за да събира и води смъртната дружина на честта и волята за България.
Жив си, бай Веселине!
Тук си!
България не е село без кучета!
От името на всички негови почитатели.
Минчо Минчев
За мен знамето не е атрибут на власт. Под знамето са воювали в няколко войни моите деди и бащи. Знамето е за мен съдба на народа ни, защото още по времето на Раковски и Левски то е събирало своите цветове.
Моя реликва е тетрадката на едно тринайсетгодишно момиче. С неукрепнал почерк то пише в своя Дневник: „Днес, 13 март 1913 г., Одрин падна. Бе точно десет часа без пет минути. На покрива на нашето училище ние, няколко момичета българчета, дигнахме Българското знаме, което сами ушихме снощи!“
В Осма Тунджанска дивизия служи бащата на това момиче. Дивизията има славни полкове – наследници на знамената на три Опълченски дружини – Шейновският, Шипченският и Балканският! Шейновци щурмуват Айваз-баба. Щурмуват така, както се е щурмувало в ония години. Крепостта е била обявена на всеослушание за непревземаема. Поне така са заявявали германските генералщабни офицери, които са били на турска служба. Така са писали французките вестници. Писали са така и британските вестници. Писали са всички, които са имали кореспонденти и при турците, и при българите. Писали са дълго, защото дълго е продължавала обсадата на Адрианопол, запазил славата си на седалище на кръстоносците – спасители на Божия гроб и на други ценности на Европа.
Одринската епопея е връх на справедливата Отечествена война на българския народ през 1912-1913! Именно справедлива! Именно Отечествена! Защото аз не зная моят народ да е водил несправедливи, завоевателни, насилнически войни. Той е воювал винаги на свои територии с българоезично население. Поне тогава е било така!
Брадясал, почернял от барут, изтощен от среднощните атаки, бащата се втурва в освободената крепост да търси своето момиче. Над Одрин още димят последните снаряди, когато той зърва сградата с българското знаме на покрива. И момичето потъва в прегръдката на бащата-войник.
„Най-щастливият миг в моя живот“ – продължава момичето в своя Дневник.
А в двора на училището още стои дупката от самодейната бомбардировка на подпоручик Топракчиев. Неговото брезентово леко самолетче се е завъртяло няколко пъти над покрива на училището, където няколко момичета българчета са развявали малки трицвети и са приветствали българските икаровци, на които е било съдено да се запишат първи в историята на военната авиация.
На самолетчето на подпоручик Топракчиев са били изписани същите три цвята на българското национално достойнство.
„Ние помагахме на ранените и болни турски войници – продължава в своя Дневник момичето. – Те са прости, но добри хора, доведени от Мала Азия, неграмотни и кротки, третирани грубо и жестоко от офицерите си, които говореха френски и немски.“
Трицветът е задължавал българските момичета да бъдат милосърдни, да пазят благородството си, да дават храната си на войниците, срещу които воюват бащите им.
Ето какво е българското знаме!
Поне в Дневника на момичето от 1913 година в Одрин!
И сега, когато чета, че на многохилядни митинги се гори българското знаме, аз имам право да протестирам. Имаме право да протестираме всички. Има право да протестира цяла съвременна Европа. Има право да протестира целият днешен свят, който търси пътищата към едно друго бъдеще.
Горят българското знаме и над тази церемония лети в хеликоптер най-ръководният човек на Турция. Навярно с него са летели и други хора, които са се възхищавали на виковете: „Напред към София!“, „Турската армия в София!“, „Да заличим от лицето на земята България!“, „Да смажем неверниците!“.
Кои са тези съвременни баязидовци! Кои са тези илдъръмовци – светкавици, които горят от щастие да проведат някаква операция за кипъризация на Отечеството ни?! Кои са тези кандидати за нови косовски битки?! Кои са тези защитници на правата на човека, на гражданина, на народите.
Не е вярно, че митингите прави турският народ, защото организаторите на тези митинги, и то в условия на най-жесток терор, не получиха дори една пета от гласоподавателите!
Не е вярно, че крясъците срещу България надава турският народ, защото най-добрите негови гласове глъхнат в седемдесетте и седем нови затвора из Анадола!
Не е вярно, че лъска модерните си ятагани турският народ, защото и досега крият от него най-добрия турски поет Назъм Хикмет, който изрази пред български писатели възхищението си от „Балканджи Йово“ и от Ботевата балада „Хаджи Димитър“. И едновременно с това с ирония подхвърли съжалението си, че това са „антитурски поеми“. „Такава е съдбата ни!“ – допълни с горчивина Назъм.
Не е вярно, че в турските вестници говори турският народ, защото в Истанбулските гробища е моят покоен приятел Мустафа Юджел, който ме наричаше своя побратим и аз също много скърбих за смъртта му. Мустафа бе главен секретар на Съюза на турските журналисти и ме развеждаше из всички редакции на Истанбул, та във взаимни разговори, на чаша тежко сладко кафе да се разберем, че няма за какво да бъдем врагове.
Не е вярно, че турският народ ненавижда българския народ, защото и в улиците на някогашния Одрин, и в улиците на днешния Любек, където има квартали на т.нар. „гастърбайтери“, и по пътищата на България, през които преминават вече години подред милиони турци, ние винаги сме били съседи и сме намирали по някой друг общ сърдечен „лаф“!
Нима е наша вина историческото обстоятелство, че и с наша помощ Виенската катедрала „Свети Стефан“ не сподели съдбата на Константинополската „Света София“! И нима е перспектива на цивилизацията превръщането например на Кьолнската катедрала в джамия?! Или Парижката „Нотр дам“! Или например Кентърбърийската?!
В края на двадесетия век не е белег на цивилизованост изгарянето на националното знаме, на който и да било народ! Хората от всички що-годе културни страни, разбират това. Националистичестият бяс никога не е довеждал до нещо добро. Тъкмо обратното – той е шейтанът, когото не трябва да допускаме до ушите си, защото винаги говори против Бога!
За мен знамето не е атрибут на власт, а символ на достойнство. Не посягайте на нашето знаме! Защото момичето, което е шило това знаме в Одрин през 1913 година, е моята покойна майка. Защото войникът от Шейновския полк при Айваз-баба е нейният баща, моят покоен дядо – син на обесен за свободата на България. И то обесен на моста на Марица край Одрин.
Тъй че знамето е шито от майка ми!
В. „Антени“, брой 27, стр. 3,
5 юли 1989 г.
