Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 25 (29 юни 2021) НЕ Е ВЯРНО, ЧЕ НЕ ОСТАВА ДОБРО НЕНАКАЗАНО

НЕ Е ВЯРНО, ЧЕ НЕ ОСТАВА ДОБРО НЕНАКАЗАНО

Е-поща Печат PDF

В горещия следобед на 25 юни, пред централния вход на „Пирогов“ се бяха събрали стотици хора. Те говореха възбудено, жестикулираха гневно, образно казано, добавяха нови градуси в жегата. Някои носеха плакати, адресатът и посланията на които, сочеха, че обект на тяхното недоволство бе самият министър на здравеопазването в служебното правителство – д-р Стойчо Кацаров. Министърът, назначил проверка в Ковид-отделението на „Пирогов“, умишлено или случайно, ги бе нарекал „фантоми“. „Господин министър, ние сме фантомите!“, най-красноречиво съобщаваше един от многото плакати, които се виждаха сред множеството. А когато някой издигна глас и високо попита: „Ние фантоми ли сме?“ – последва оглушително дюдюкане и освиркване, от което ушите на г-н служебния министър навярно са пламтели.

За човек незапознат с повода събрал това множество от гневни хора, картината само в началото, може би, ще да е била горе-долу като описаната. След минути обаче той непременно ще е проумял, че не негативизмът, тъй често срещан в България днес, а тъкмо обратното – топлото чувство на благодарност и на признателност, са мотивите, които в края на една усилна седмица, са събрали тук хората, които с готовност скандират името на друг един лекар – доц. Петър Атанасов. При всяко споменаване на неговото име избухваха дълго нестихващи ръкопляскания, скандирания, появяваха се усмивки, много от тях най-често, през сълзи – от вълнение, от благодарност.

Хората го чакаха, бяха дошли заради него, заради станалата пословична негова самоотверженост; заради късмета, че в най-трудния, коварен и съдбовен час на живота им, са могли да срещнат човека, който по своя воля бе слял ведно и дълг, и отговорност, и ден, и нощ, и празник, и делник. И те, улучените от слепия лъч на съдбата, бяха съзряли в неговото име жадуваното олицетворение на онова, което винаги е била и трябва да бъде отговорността и всеотдайността на лекаря. Те дори не се изслушваха, прекъсваха се един друг, просто защото всеки искаше да добави дума, щрих или случка, от времето на своето изпитание и с това сам да доизгради в собствената си представа, и в очите на другите, образа на доц. Петър Атанасов, да допише вълнуващия разказ за един истински герой на нашето време. Защото е напълно непонятно за бездушните, как в тези времена на чудовищно очуждение, на грубо и тотално изкривяване на човешките понятия за взаимност и добрина, може един лекар да се самозарази, за да може сам да наблюдава развитието на болестта в собствения си организъм и по този начин да открие незнайната пътечка, по която може да пристигне навременната помощ за хиляди пострадали.

В едни други времена на високи добродетели, на професионална чест и преклонение пред знанието, един Бенджамин Франклин, например, е можел да си постави за задача да изучи и укроти унищожителната сила на мълнията; един Майкъл Фарадей – да изобрети своя знаменит „кафез“ а сър Едуард Дженър, да обезсмърти името си с ваксината срещу едрата шарка; Луи Пастьор – с ваксината срещу бяса; лейтенант Пири – да остави костите си в ледената пустуш на полюса... Неизброим е човешкият мартиролог на подвига, на себераздаването.

Пред пишещия тези редове, през дългия 24-дневен престой в отделението за ковид-болни в „Пирогов“, д-р Петър Атанасов не е изтъквал като подвиг, на границата на разума, тази станала известна своя решителност, да противостои по избрания от него начин на това „дело не от Господа“. Неговата мъжествена сдържаност изглежда не му позволяваше да посочи и имената на своите последователи. Но това, което той премълчаваше, се допълваше от мълвата, която шеташе по болничните коридори на изолатора в „Пирогов“. Мълвата твърдеше например, че доц. Атанасов е бил непримирим противник на оборудването  на лекарските екипи с т.нар. „космонавтски одежди“. Защото според него те отнемали възможността на лекаря за правилна диагностика и стресирали допълнително болния, до степен, че и малката възможност да му се помогне, ставала нищожна. И може би тъкмо заради това той е последван от младата и чаровна д-р Даяна Ангелова, която току-що сключила брак, предпочита карантинната изолация след самозаразата, пред сватбеното пътуване, единствено, за да бъде полезна на болните, които, според думите ѝ, „прииждат като приливна вълна в „Пирогов“.  Тях двамата ги последват и други лекари, медицински сестри и санитари, и в Ковид-отделението се възцарява една невъобразима атмосфера на отдаденост, на решителна съпротива на това „не от Бога изпратено изпитание“. За тяхна чест, обаче те никога не назоваха истинското му име – биологично оръжие за редуциране на населението на земята.

Вместо тях, това го казвам аз, който почти се бях натоварил на лодката на Харон, но все пак останах на брега на Лета, заради техния висок професионализъм и упоритост, в помощта към болните.

След много скандиране на името на доц. Петър Атанасов, пред възторженото и благодарно множество, най-сетне се появи и той с хората от неговия екип. Бях един от първите, който го поздрави. Всички след мен се прегръщаха с него. Жените го целуваха, подаряваха му цветя, а той назоваваше всеки по име. Разпитваше го, даваше напътствия и това, което изпълни и моите очи с влага, беше неговото едва сдържано вълнение. С ръка на сърцето си д-р Атанасов благодареше, после посочваше колегите си и сякаш се опитваше да прегърне всички, които бяха срещу му. Камерите в това отношение бяха безпристрастни свидетели, как в този задушен час на третия ден от астрономическото лято, все по-искрена и неподправена напираше  човешката любов и признателност.

Тогава се чух да казвам: „Господи, дай здраве и дни на този човек и на всички, които го следват в дълга. Дай и на всички, които имат сърце за доброто. Дай и на министър Стойчо Кацаров същото, но го попитай преди това дали може да изброи имената не на стотици, както това направи доц. Атанасов, а поне на десетина свои пациенти! Нека това е проверката, доколкото тя е задължителна за хора с манталитет не на лекари, а  на счетоводители!“

В България за 30 години се „изпариха“ 1 900 000  българи! Може да се вярва на тази цифра, защото  тя бе съобщена в нарочния доклад на ЦРУ, публикуван през април 2019 г. и се отнася за населението на страната ни през 2018 г. Такава е и официалната статистика и на ЦСИ. Мнозина се заблуждават, че тези милион и деветстотин хиляди „изпарени“ в небитието българи, са онези, които блъскат за хляба, пръснати навсякъде по света. Не! Не са! „Гастарбайтерите“ присъстват в избирателните списъци и имат съответния номер в службата ЕСГРАОН. Тези 1 900 000 са само от тефтера на Свети Петър! И до днес обаче никой не се осмелява поне да попита отговорните управляващи, защо се случи това! И омерзението в този смисъл става още по-голямо, защото видяхме с очите си как в Родината ни безотговорно се клеветят, огорчават и тормозят хора, които не отнемат, а спасяват човешки животи. И е обидно, и за държавата, и за народа ни! Защото след такъв вопиющ дифицит на правда, един служебен министър е на път да помрачи всички добри начинания, с които надеждата бе натоварила това правителство.

Но горе сърцето, д-р Атанасов!

Горе челото, д-р Ангелова!

Не е вярно, че не остава добро ненаказано. Вярно е обратното, това,  с което ви възнаграждават хората, които ви обичат.

Аз съм един от тях. До мен е синът ми Емануил, до него е майка му -  Пролетина. Те също бяха ваши пациенти. Ние сме с вас, ние сме със стотиците знайни и незнайни хора, за които победителят на Ковид-19 носи вашето име.

Вие сте героите на нашето време. Всичко останало носи печалния знак на професионална недостатъчнтост, завист и, уви, нискочела отмъстителност.

 

 

Още по темата