Нова Зора

Приятелят е Георги Сапунджиев. Напусна ни. Отдели се от тукашния свят и сигурно гледа някъде отгоре с привичния си ироничен поглед и полуусмивка на човек, комуто са ясни повечето от нещата. Повечето. Това е. За Жоро нещата бяха повече от ясни. Сигурно това е припалвало онази виталност, хумор, сарказъм, пародийност в оценките му за явленията и хората, за дереджето на държавата и за всичко, което може да обрисува портрета на нашия живот. Нашият живот днес.

Странно, но думата приятел е категория, която няма минало време. За да го получи, необходимо е да се каже – имах приятел, той си отиде. Жоро си отиде, но той остава приятел, ако щете и само с главни букви. Остава приятел на всички в „Нова Зора”, той ни намери някога, той ни включи в своя кръг на приятели, остана с нас, въпреки превратностите на времето и политиката.

Георги Сапунджиев е роден в годините, когато България гонеше деветия си милион по брой на население. Отиде си, когато България главоломно се срива до шест, и може би скоро, до петте си милиона. Това не е просто демография, това е диагноза.

Георги Сапунджиев бе инженер по образование и писател по душа. Бе обучаван да изгражда, да развива, да опазва, да бъде личност. Професионалният му път бе възходящ: директор на Института за комплексни транспортни проблеми; съветник на министъра на транспорта; началник на управление; дълги години работи в Полша по същата проблематика; после, вече завърнал се, е председател на Асоциацията на научните работници в транспорта, и неин създател впрочем! Автор е на повече от сто и петдесет научни разработки и трудове, и писател. Казват обикновено, че не е професионален писател. Не би и могъл. В творбите на Жоро имаше вложена повече писателската душа, жаждата за справедливост и безкомпромисната оценка на смазващия ботуш на посредствеността и угодничеството. Така се родиха книгите му „Светът и България – деградация на морала”, „Нищета на духа”, „Бунтът на дупките”, „Калигула в София”, поетичната му изповед „Моят дом си ти”. Сигурно пропускам някои творби, но това едва ли е толкова съществено. Най-важното е, че Жоро успя да превърне съзнателния си живот в меч и перо. Меч, за да сече главите на многоглавата бездушна хидра на новия ред у нас, и перо, за да опише и погали онези, слабите, победените, безнадеждните и да попари конформистите и кариеристите.

Затова и не понасяше никак Ганьовщината. Хаджифратювщината го изпълваше с унищожителен гняв и сарказъм. Коментарите му в публицистичните предавания, най-вече в разговори с журналиста Велизар Енчев, ежедневната му битка с безотговорността,  бездушието и алчността на „отговорните фактори” го водеха по неговата „Виа Долороса“. Рядко се отказваше от схватка, на собствен гръб изнесе битката със зловещата компания „Хилд”, намерила иновативен начин да съдере и последната риза от гърба на бедния и вече немощен българин, да му прибере мизерната пенсия и да му обещае светло бъдеще... Боже, мили! Жоро се преобличаше като клошар, за да натрупа факти и доказателства, документи и подходи, и успя. Компанията се покри, „потъна” някак и изчезна. Конкретно, но сигурно, не и завинаги, все пак той победи. Срещаше се с градоначалници, разработваше стратегии за освобождението на столицата от замърсяването, някои му се довериха, повечето – не. Но нима не е това съдбата и на апостолите?

Георги Сапунджиев, приятелят, винаги носеше в раницата една добра дума, една полезна идея, една хумореска, и с него повечето пътеки бяха достъпни. Жоро – домакинът на толкова много празници по Гергьовден; домакинът на онзи ресторант в „Лозенец“, където превръщаше имения си ден в интелектуално събиране и събитие, в търсене на по-добри пътища, в място, където хората с качества не се чувстват самотни, където финесът и благородството не са изпразнени от смисъл понятия, защото самият той беше такъв, блестящ, елегантен и най-вече -  умен...

Болката, неразбирането, огромната му страст да живее на висока скорост, се оказаха прекомерни. Заболя от тежка болест. Лекарите му дадоха шест месеца живот. Той изтръгна от съдбата шест години. Обяви война на болестта по неговия си начин. Изстиска до край съвременните „оръжия” – интернет, публикации на учени, светила в медицината и в езотериката, рецепти на мъдри лечители, принтери, хартия, имейли... Всичко, което можеше да му даде днешния ден. Увлече се дълбоко по екзистенциалната психология, не губеше кураж, когато дори за триста метра трябваше да вика такси, имаше хъс. И вероятно надежда.

Успя. И не се призна за победен.

Моля за прошка, ако тук-там се намесват клишета. Но Жоро не оставяше приятел в беда. Да подаде ръка, да извади от положение, да намери някой лев, да окуражи... Всичко. Всичко това е Жоро. И още много други неща, които всеки човек – вселена, разбира се, носи със себе си, отнася със себе си.

„...Забравеното се изплъзва от езика на знаците и от паметта се ражда справедливостта – за човека и единствено за човека. Ражда се не като реч, която човек може да премълчи или разгласи, а като глас; не като саморъчно свидетелство, а като жест на призив или като призвание... С вярата, че си предават език, хората всъщност си дават едни на други глас, и говорейки, поверяват сами себе си на справедливостта – без опрощение”. Това са думи на един съвременен мислител. С пълна сила важат и за приятеля Георги Сапунджиев.

С обич, Жоро.

Ти не само знаеше много, но имаше куража да го кажеш.

Оруел го е описал съвършено – във времена на универсален упадък, произнасянето на истината е революционен акт.

29 юни 2021 г.