Нова Зора

Във втората половина на 70-те години на миналия век, България, просперираща, уверена и дръзка, се подготвяше за изключително важно събитие в своя държавен живот – честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава – единствената в Европа, която въпреки превратностите на съдбата, съхрани и опази своето красно име. Каквото и да говорят днес отцеругатели и майкопродавци, истината е, че тогава България беше на върха на своята национална консолидация, икономически просперитет и вяра в утрешния, по-добър ден, на своите деца. Образованието, здравеопазването, националната сигурност, армията, транспортa, почивното дело, спортa и особено културният живот на нацията, излъчваха с чувство на особена гордост и трепет такива понятия като Отечество, Родина, Бъдеще...

Да бъдеш гражданин на България означаваше да чувстваш зад гърба си кремъчната твърд на Балкана; да облъхва и да озонира кръвта ти лудият пирински вятър; да стоплят душата ти безсинурните нивя на златна Тракия... И въпреки атавистичното наследство на едно наложено богоборчество, да чувстваш със сърцето си дълбоката прииждаща от вековете сила, когато боголюбивият глас на Борис Христов призовава в новогодишната нощ Небесният цар на Битието, Истината, Надеждата и Спасението:

Благоденственное и мирное житие,

здравье же и спасенние,

и во всем благое поспешение!

Поддаж, Господи,

благочестивому и

православному

болгарскому народу

и съхрани его

на многая лета!

Велика е тази молитва. През 18-и век руският композитор Дмитрий Бортнянски пише музиката към текста. Малцина обаче знаят, че към този православен химн особена заслуга има прославеният български бас Борис Христов. В храм-паметника „Александър Невски“, на 16 октомври 1976 г., като се прекланя пред православната вяра и богохранимия български род, той изпява, с целия драматизъм и цялото величие на своя глас, застанал пред иконите на Св. Княз Борис Покръстител и на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий: „Богохранимую и первую в среди славян, правословную страну болгарскую, святую православную веру и всех православнах християн. Господи, съхрани их, на многая лета!“

Ето, в тази обстановка на проникване и единение на древния български принос и слава, и постиженията на нова България, се раждат идеите на 1300-годишнината от нейното създаване. Тези идеи ще бъдат осмислени и координирани от нарочна „Държавна комисия 1300“, която прераства под председателството на Людмила Живкова в „Национална координационна комисия 1300 години България“. Людмила Живкова предлага и отстоява идеята 1300-годишнината да не бъде еднократно тържество, а щафетна програма от събития през задаващия се юбилей през 1981  г.

Така се раждат Народният дворец на културата; Паметникът „1300 години България“; Паметникът на Създателите на българската държава, край Шумен; Паметникът на Незнайния войн в София... Създават се филми-събития като „Хан Аспарух“ и „Мяра според мяра“. Откриват се десетки изложби, театрални прегледи и Панорама на българското кино.

На 23 май 1979 г., с Указ на Държавния съвет, е учредена и Международна награда „Братя Кирил и Методий“. На същата дата, през следващата година, тя е връчена за първи път и нейн лауреат става академик Дмитрий Лихачов.

„Тържаствената зала на Държавния съвет бе побрала цвета на културната и научната мисъл – пише в своята изключително ценна книга „Симетрия на времето“ – Калина Канева – едно име в българската журналистика, каквото, образно казано, е може би Херодот за историята. „Открояваха се академиците Ангел Балевски, Владимир Георгиев, Панталей Зарев, както и извънредния и пълномощен посланик на СССР в България Никита Толубеев.

Поетът Георги Джагаров, по това време зам.-председател на Държавния съвет на Народна република България, прочете Указ № 814. („Държавен вестник“, бр. 41/25.05.1979 г.) Председателят на Държавния съвет Тодор Живков произнесе прочувствено слово за първия лауреат за новоучредената международна награда.“

На 24 май, най-светлият български празник – Ден на първоучителите и на славянската писменост, приветственото слово на Тодор Живков и отговора на наградения - академик Лихачов, са поместени на първите страници на всички български вестници. Наградата, която получава световният учен, е пряко свързана с честването на 1300 години на българската държава. И за чест на академик Лихачов, той подчертава това в своя отговор. В него ученият изтъква, че онази „Държава на духа“, която делото на двамата братя създаде, „служеше за национално самосъхранение, за запазването на националното самосъзнание, на националното единство и националната култура“.

Същият ден, преди тържественото награждаване, академик Дмитрий Лихачов е на среща с председателя на БАН академик Ангел Балевски. След три дни, на 26 май, той е на среща-разговор с академик Владимир Георгиев в Единния център по език и литература; И отново в същия ден, академик Лихачов гостува и в Центъра по българистика на проф. Емил Георгиев.

Може би най-важната от всички тези важни срещи се провежда в Съюза на българските писатели на ул. „Ангел Кънчев“ № 5. На 6 юни 1980 г., акад. Дмитрий Лихачов е приет от председателя на СБП Любомир Левчев. В присъствието на акад. Венко Марковски, акад. Панталей Зарев, чл.-кор. Ефрем Каранфилов и писателят Камен Калчев – първи зам.-председател на СБП, Любомир Левчев връчва на високия гост златния медал „Никола Вапцаров“...

Препрочитам написаното и се опитвам да отгатна мислите на читателя, който е прочел този текст дотук. Може би мнозина недоумяват защо в тези следизборни дни „Нова Зора“ се връща четири десетилетия назад? Защо тревожи сенките на великите мъртви и какво отношение всичко това има към днешния и утрешния български ден?!...

Най-пълният отговор, разбира се, читателят, сам за себе си, ще получи след стенограмата на всяка среща и всеки разговор, документиран от Калина Канева, който възнамеряваме да оповестим отново. За тези, които не са прочели нейната забележителната книга „Симетрия на времето“, както и за всички, които само смътно си спомнят за делото на световния учен акад. Дмитрий Лихачов, който осмисли българския исторически път като „Държава на духа“, ще си позволя изпреварващо да обобщя: много от отговорите на тревожните въпроси на днешния ден могат да бъдат открити във всеки разговор, който предстои да поместим.

Всяка загуба тежи. Всяка пропиляна възможност понякога ни хвърля в отчаяние. Всяка безпътица и предателство ни обезсърчават. Но ако опазим жива „Държавата на духа“, ние по-ясно ще осъзнаваме, че всичко което имаме „всичко важно и голямо“ е възникнало само от това, че „човекът е имал Родина и, че е бил вкоренен в Традицията“.

Повтарям тези думи на философа Мартин Хайдегер, защото и за германеца, и за руснака, и за българина, „Държавата на духа“ крепи, укрепва и винаги ще укрепва, волята за Отечество, за Живот и Вечност.