Нова Зора

В далечната 1976 г., журналистите от германското списание „Der Spigel“ Рудолф Аугщайн и Георг Волф се срещат с философа Мартин Хайдегер, последният велик германски мислител на 20 век, автор на знаменитата книга „Битие и време“. Денят е 23 септември и макар, че само след три дни, на 26 септември, големият учен ще навърши 77 години, мотивът за срещата е пренеприятен. И още първият въпрос на журналистите от „Шпигел“ обозначава основната идея на разговора: „Да бъдат осветни някои не особено продължителни събития“, в живота на професора по философия, които „донякъде хвърлят сянка върху философското му дело“.

Не само тези неща, още много други ще бъдат изяснени в контекста на разговора и аз няма да ги преразказвам сега. Искам обаче да обърна внимание на читателя, само върху две констатации, изречени от Хайдегер: за човека, за обществото и историята.

„Изкореняването на човека е факт; лишаването на човека от корени е краят“, казва Хайдегер. И обяснявайки процеса, добавя: „От човешкия опит и историята знам едно: Всичко важно и голямо е възникнало само от това, че човекът е имал Родина и, че е бил вкоренен в традицията“.

По-нататък Хайдегер разсъждава за философията, която според него, няма да съумее да предизвика непосредствена промяна в сегашното състояние на света: „Вече само един Бог може да ни спаси. На нас ни остава единствената възможност да подготвим готовността за появата на Бога или за отсъствието на Бога в един упадък, че с оглед на отсъстващия Бог ние ще пропаднем“.

Но да се върнем към онези „не особено продължителни събития“, които обаче, оказва се, твърде продължително хвърлят сянка в живота на Хайдегер. И тази сянка не изсветлява, дори след неговата смърт, на 26 май 1976 г. „Сянката“ върви с името му, че и дори преди него, и на висок глас оповестява, че Мартин Хайдегер на 21 април 1933 г., е избран за ректор на Университета във Фрайбург и заема тази висока длъжност до 23 април 1934 г., когато се отказва от ректорството, но не се отказва от членството си в германската националсоциалистическа партия, в която членува от 1 май 1933 г.! Към греховете на философа изглежда особена тежест прибавят и такива факти: отказа да назначи двама евреи и сваления надслов в собствената му книга, посветена на неговия учител – Едмунд Хусерл – също от еврейски произход. Заради всичко това след края на Втората световна война му е забранено публично да преподава, но „безхарактерният гений“,  както го титулуват и след смъртта му, все пак се домогва до парчето хляб, през втората половина на 50-те години.

В същото време един Вернер фон Браун например, вече е открехнал янките за ракетите, които наследяват Фау-1 и Фау-2, създадени от него. Междувременно фон Браун ръководи и особено важния проект „Аполо“.

Ветеранът от шпионските операции на Източния фронт генерал Райнхард Гелен, вече на американска служба, стяга организацията известна с неговото име и дозавършва доизграждането на шпионските структури около СССР и страните от Източния блок;

И още нещо любопитно. През 2019 г. в няколко броя на „Нова Зора“ публикувахме откъси от книгата на Филип дьо Вилие „Голямата лъжа за Европа“. В бр. 35 поместихме откъса „Неудобният баща“, който осветяваше дейността на Валтер Холщайн – третият баща-основател на днешна обединена Европа. Същият Валтер Холщайн е висш нацистки офицер, юрист и деятел на националсоциалистическата партия на Германия!...

Няма да преразказваме известното, още повече че биографиите на споменатите дотук трима функционери на нацистката партия са озвучени, дори прекалено много. За никой от тях обаче, принадлежността им към нея не се представя като „Каинов грях“. За Мартин Хайдегер „този не тъй дълъг период“, винаги е бил повод за разтерзание. Сякаш изтъквайки този факт, неговите критици се стремят предварително да обезсилят максимите и прозренията му, които не ги устройват.

Смятан за основоположник на немския екзистенциализъм, оказал неоспоримо влияние на такива личности като Хана Аренд, Мишел Фуко, Карл Ясперс и др., Хайдегер, ще да се е домогнал до формулата за пагубната посока, в която се движат човекът, обществото и светът. А това очевидно не е по вкуса на генералната линия на  Министерство на истината. За умен човек като Хайдегер това не е останало тайна и той е пожелал разговорът с „Шпигел“ да бъде публикуван едва след неговата смърт. Списанието като важна трибуна на Министерството на истината, се съгласява с условието и изпълнява волята на учения. Нещо което става причина този текст да е по-известен като „Завещанието на Хайдегер“.

В редакцията той ни бе изпратен от дългогодишния сътрудник на вестника г-н Иван Ценов, който, нека да бъда докрай искрен и справедлив, винаги се е отличавал със своето ястребово око за Оруелската същност на света, в който живеем.

Като му благодаря още веднъж за сътрудничеството през годините, нека, защото случаят го изисква, да му пожелая да не сменя диоптрите.  Делото на „Зора“ е кауза!

Минчо Минчев

---

„Шпигел“: Господин професор Хайдегер, постоянно констатираме, че върху Вашето философско дело донякъде хвърлят сянка някои не особено продължителни събития от Вашия живот, които никога не са били осветлявани.

Хайдегер: Имате предвид тридесет и трета?

„Шпигел“: Да, преди и след това. Бихме искали да поставим нещата в по-широк контекст и оттам да стигнем до няколко въпроса, които ни се струват важни - например: Какви възможности съществуват чрез философията да се влияе върху действителността, включително и върху политическата действителност?

Хайдегер: Това са наистина важни въпроси, но дали ще мога да отговоря на всичките. Най-напред обаче трябва да кажа, че преди да стана ректор, по никакъв начин не съм се занимавал с политика. През зимния семестър на 1932/33 г. бях в отпуска и през по-голямата част от времето бях горе, в моята хижа.

„Шпигел“: Как тогава стана така, че станахте ректор на Университета във Фрайбург?

Хайдегер: През декември 1932 г. за ректор бе избран моят съсед - фон Мьолендорф - редовен професор по анатомия. Встъпването в длъжност в тукашния университет става на 15 април. През зимния семестър на 1932/33 г. ние често обсъждахме положението - не само политическото положение, но и по-специално това на университетите, донякъде безперспективното положение на студентите. Моята преценка беше: Доколкото мога да преценя нещата, остава възможността с градивните сили, които все още са живи, да се  опитаме да осуетим предстоящото развитие.

„Шпигел“: Значи Вие виждахте връзка между положението на немския университет и политическата ситуация в Германия изобщо?

Хайдегер: Разбира се, аз следях политическите процеси между януари и март 1933 г. и дори съм говорил за тях с по-млади колеги. Но тогава работех върху една обширна интерпретация на досократическото мислене. В началото на летния семестър се върнах във Фрайбург. Междувременно професор фон Мьолендорф беше встъпил в длъжност на 18 април. След по-малко от две седмици той беше освободен от тогавашния министър на културата на Баден. Предполагам, че желаният повод за това даде фактът, че ректорът беше забранил в университета да се разлепват т. нар. „еврейски плакати”.

„Шпигел“: Господин фон Мьолендорф беше социалдемократ. Какво направи той след като беше свален?

Хайдегер: Още в деня на свалянето му фон Мьолендорф дойде при мен и ми каза: „Хайдегер, сега ректорството трябва да поемете Вие.” Аз го помолих да вземе под внимание, че нямам никакъв опит в административната дейност. Тогавашният заместник-ректор Зауер (теолог) също ме подтикваше да се кандидатирам за ректор, защото иначе имало опасност за ректор да бъде обявен някой партиен функционер. По-млади колеги, с които години наред бях обсъждал въпроси на университетското устройство, също не ме оставяха на мира с желанието си да поема ректорската длъжност. Дълго се колебах. Накрая заявих, че съм готов да приема длъжността само в интерес на университета, при положение че мога да бъда сигурен в единодушното одобрение на общото събрание.

Междувременно продължавах да се съмнявам в моята годност да заема ректорския пост, така че още сутринта на обявения за изборен ден отидох в ректората и обявих пред намиращия се там свален ректор фон Мьолендорф и пред заместник-ректора Зауер, че не мога да поема длъжността. На това двамата колеги отговориха, че изборът е така подготвен, че сега вече не мога да оттегля кандидатурата си.

„Шпигел“: След това Вие окончателно обявихте съгласието си. Какво беше тогава Вашето отношение към националсоциалистите?

Хайдегер: На втория ден след встъпването ми в длъжност при мен, в ректората, се яви „студентският фюрер“ заедно с още двама души и поиска разрешение за разлепването на „еврейския плакат“. Аз отказах. Тримата студенти си тръгнаха със забележката, че ще съобщят за забраната на „имперското студентско ръководство“. След няколко дни по телефона ми се обади от службата за висше образование при централното ръководство на СА групенфюрерът от СА д-р Бауман. Той поиска да се разлепи споменатия плакат, както това е било направено в други университети. В случай на отказ трябвало да имам предвид, че мога да бъда свален и дори да бъде затворен университета. Аз се опитах да си осигуря подкрепата на баденския министър на културата. Той ми каза, че против СА не можа да се направи нищо. Въпреки това аз не отмених забраната.

„Шпигел“: Досега това не беше известно така.

Хайдегер: Мотивът, който ме накара да поема ректорската длъжност е назован в моята встъпителна лекция във Фрайбург през 1929 г. „Що е метафизика?”: „Областите на науките са много отдалечени една от друга. Начинът на разглеждане на техните предмети е коренно различен. Това разхвърляно многообразие от дисциплини днес се запазва единно по своето значение само чрез техническата организация на университетите и факултетите и чрез практическото разклоняване на специалности. Противно на това, вкоренеността на науките в тяхната същностна основа, е отмряла.” Това, което съм се опитал да направя във времето, през което изпълнявах тази длъжност от гледна точка на това междувременно до крайност изродено състояние на университета, е изложено в речта ми при встъпване в длъжност.

“Шпигел”: Ние се опитваме да открием дали и доколко това изказване от 1929 година се покрива с това, което сте казали в речта си при встъпване в длъжност като ректор ректор през 1933 г. Нека откъснем от контекста едно изречение: „Толкова възпяваната „академична свобода” се изгонва от немския университет, защото тази свобода е неистинска, защото тя е само отрицателна.” Мислим че би могло да се предположи, че това изречение изразява най-малкото отчасти възгледи, от които Вие и днес не сте много далече.

Хайдегер: Да, аз държа на него. Защото академичната „свобода” твърде често беше само негативна: свободата от усилието да се отдадеш на това, което изисква усвояването на науката като размишление и съзнателност. Впрочем взетото от Вас изречение съвсем не би трябвало да се чете само за себе си, а в неговия контекст, тогава става ясно какво съм имал предвид под „негативна свобода”.

“Шпигел”: Добре, това е ясно. Все пак обаче ни се струва, че във Вашата ректорска реч се долавя някакъв нов тон, когато там, четири месеца след обявяването на Хитлер за канцлер, говорите за величието и великолепието на това начало.

Хайдегер: Да, аз и бях убеден в това.

“Шпигел”: Бихте ли дали по-подробно обяснение?

Хайдегер: С удоволствие. Тогава не виждах никаква друга алтернатива. При всеобщото объркване на мненията и политическите ориентации на двадесет и двете партии, трябваше да се намери някаква национална и преди всичко социална нагласа приблизително в духа на Фридрих Науман. Бих могъл да дам за пример едно съчинение на Едуард Шпрангер, което далеч надминава моята ректорска реч.

“Шпигел”: Кога започнахте да се занимавате с актуалната политика? Двадесет и двете партии съществуваха отдавна. Милиони безработни имаше още през 1930 г.

Хайдегер: По това време бях погълнат изцяло от въпросите, развити в „Битие и време” (1927) и в публикациите, и докладите от следващите години - основни въпроси на мисленето, които засягат косвено също националните и социалните въпроси. Като университетски преподавател аз непосредствено си поставях въпроса за смисъла на науките и с това за определянето задачата на университета. Това е намерило отражение в заглавието на моята ректорска реч „Самоутвърждаването на немския университет”. Такова заглавие никой по онова време не се осмели да постави на ректорска реч. Но кой от онези, които полемизират с тази реч, я е чел и премислил основно и я е интерпретирал от гледна точка на тогавашната ситуация?

“Шпигел”: Самоутвърждаване на университета - не е ли това малко неуместно в такъв бурен свят?

Хайдегер: Защо? „Самоутвърждаването на немския университет” се противопоставя на изискваната тогава в средите на националсоциалистическото студентство т. нар. „политическа наука”. Тази формула имаше тогава съвсем друг смисъл: тя не означаваше като днес политология, а това, че науката като такава, нейният смисъл и ценност, се измерва с фактическата полза за народа. Противопоставянето на това политизиране на науката намира израз в ректорската реч.

“Шпигел”: Добре ли Ви разбираме: като включите и университета в това, което тогава сте схващали като начало, Вие сте искали да противопоставите университета на иначе свръхсилни течения, които не биха допуснали обособеност на университета?

Хайдегер: Така е, но самоутвърждаването трябваше заедно с това да си постави задачата, противно на само техническата организация на университета, да намери нов смисъл чрез спомена за традицията на европейското мислене.

“Шпигел”: Господин професор, трябва ли да разбираме това така: тогава Вие сте били на мнение, че може да се постигне оздравяване на университета заедно с националсоциалистите?

Хайдегер: Това е погрешно казано. Не заедно с националсоциалистите, университетът трябваше да се обнови чрез собственото си опомняне и с това да си създаде твърда позиция спрямо опасността от политизиране на науката в определения по-горе смисъл.

“Шпигел”: И затова във Вашата ректорска реч Вие прокламирахте следните три стълба: „служене на труда”, „служене на отбраната” и „служене на знанието”. Вие следователно сте мислели, че служенето на знанието трябва да бъде издигнато до равноправно положение, каквото националсоциалистите не са искали да му признаят?

Хайдегер: Не става дума за „стълбове”. Ако четете внимателно, служенето на знанието е поставено на трето място, но по смисъл то е на първо. Остава да се разбере, че трудът и отбраната на всяко човешко дело, са основани върху знанието и се осветяват от него.

“Шпигел”: Трябва обаче - и вече свършваме с това досадно цитиране - да споменем още едно изречение, под което не можем да си представим, че Вие бихте се подписали и днес. През есента на 1933 г. Вие казвате: „Не научни тези и идеи са правилата на вашето битие. Самият фюрер и единствено той е днешната и бъдеща немска действителност и нейният закон.”

Хайдегер: Тези изречения не са в ректорската реч, а в местния студентски вестник във Фрайбург в началото на семестър на 1933/34 г. Когато поех ректората бях наясно, че без компромиси няма да мина. Днес вече не бих написал приведените изречения. Подобни неща още през 1934 г. повече не съм казвал.

“Шпигел”: Може ли отново да вмъкнем един въпрос? От разговора досега стана ясно, че Вашето поведение през 1933 г. се е движило между два полюса. Първо: Вие е трябвало да кажете неща ad usum Dephini. Това е единият полюс. Другият полюс обаче е по-положителен. Вие изразявате това така: „Имах усещането, че тук има нещо ново, тук има едно начало.”

Хайдегер: Така е. Не бих говорил така само, за да се преструвам. Аз виждах такава възможност.

“Шпигел”: Вие знаете, че против Вас се отправят някои упреци, които засягат Вашето сътрудничество с НСРПГ и нейните съюзи, които все още публично се смятат за неоправдани. Така Вас Ви обвиняват, че сте участвали в изгарянето на книги от студентите или от Хитлеровата младеж.

Хайдегер: Аз забраних планираното горене на книги, което трябваше да се състои пред сградата на университета.

“Шпигел”: Обвиняват Ви освен това, че сте наредили да се изземат от библиотеката на университета или от философския семинар книги от автори евреи.

Хайдегер: Като директор на семинара можех да се разпореждам само с неговата библиотека. Не съм изпълнявал многократните нареждания да се изземат от библиотеката книги от автори евреи. Бивши участници в моите семинари днес биха могли да свидетелстват, че не само не са изземани книги от автори евреи, а тези автори, преди всичко Хусерл, са били цитирани и обсъждани, както и преди 1933 г.

“Шпигел”: Как си обяснявате появата на такива слухове? Злонамереност ли е това?

Хайдегер: Доколкото познавам източниците, бих искал да предположа това, но мотивите на клеветата са по-дълбоки. Приемането на ректорската длъжност вероятно е само поводът, но не и определящото основание. Затова тази полемика вероятно би се разгаряла винаги, когато има повод.

“Шпигел”: Вие сте имали и след 1933 г. студенти от еврейски произход. Вашето отношение към някои от тези студенти трябва да е било сърдечно.

Хайдегер: Моето поведение остана непроменено след 1933 година. Една от моите първи и най-надарени ученички Хелене Вайс, която по-късно емигрира в Шотландия, защити в Базел докторска дисертация „Каузалност и случайност във философията на Аристотел”, отпечатана в Базел през 1942 г., след като нейната защита в тукашния факултет вече не беше възможна. В края на предговора авторката пише: „Опитът за една феноменологическа интерпретация, който предлагаме в първата част, стана възможен благодарение на непубликуваните интерпретации на гръцката философия на М. Хайдегер.” Вие виждате екземпляра със собственоръчното посвещение от авторката. Преди смъртта й аз неведнъж съм посещавал госпожа д-р Вайс в Брюксел.

“Шпигел”: Дълго време сте били приятели с Ясперс. След 1933 г. отношенията ви започват да помръкват. Мълвата изисква да се знае дали това може да се свърже с факта, че жената на Ясперс е еврейка. Бихте ли казали нещо за това?

Хайдегер: От 1919 г. насетне бях приятел с Карл Ясперс. През летния семестър на 1933 г. посетих него и жена му в Хайделберг. К. Ясперс ми изпрати всичките си публикации между 1934 и 1938 г. „със сърдечни поздрави”.

“Шпигел”: Вие сте ученик на Вашия предшественик в катедрата по философия на Фрайбургския университет Едмунд Хусерл. Той Ви е препоръчал на факултета за свой наследник като редовен професор. Вашето отношение към него едва ли е било лишено от благодарност?

Хайдегер: Нали знаете какво е посвещението на „Битие и време”?

“Шпигел”: Естествено. Но по-късно, върху отношенията ви пада сянка. Можете ли, ако желаете, да ни кажете с какво се обяснява това?

Хайдегер: Изостриха се различията ни в съдържателно отношение. Хусерл си разчисти публично сметките с Макс Шелер и с мен в началото на 30-те години с една яснота по отношение на която не можеше да се желае повече. Кое е накарало Хусерл да се обяви публично срещу моето мислене, аз не можах да разбера.

“Шпигел”: По какъв повод стана това?

Хайдегер: Той е говорил пред студенти в двореца на спорта в Берлин. Ерих Мюзам писа за това в един от големите берлински вестници.

“Шпигел”: Като такъв конфликтът не ни интересува. Интерес представлява само, че това е конфликт, който няма нищо общо с 1933 г.

Хайдегер: Ни най-малко.

“Шпигел”: Обвиняват Ви, че при публикуването на петото издание на „Битие и време” през 1941 г. сте изпуснали първоначалното посвещение на Хусерл.

Хайдегер: Това е вярно. Аз обясних този факт в моята книга „На път към езика”. Там съм написал: „За да отговоря на многократно повтаряните неверни констатации, че споменатото в текста на разговора на 92 страница посвещение от „Битие и време” остана и в четвъртото издание на книгата от 1935 г. Когато през 1941 г. издателят видя, че е заплашено отпечатването на петото издание, респ., че е възможно книгата да бъде забранена, по предложение и желание на Нимайер беше договорено в това издание да се изпусне посвещението при спазване на изричното условие, че и сега ще остане бележката на 38-ма страница, с която се обосновава посвещението и, която гласи: „Ако следващото по-нататък изследване отиде няколко крачки по-напред в разкриването на „самите неща”, то авторът благодари преди всичко на Е. Хусерл, който по време на преподавателските си години във Фрайбург, чрез постоянно лично ръководство и най-свободно предоставяне на свои непубликувани изследвания, запозна автора с най-различни области на феноменологията.”

“Шпигел”: Тогава изобщо няма нужда да поставяме въпроса дали е вярно, че като ректор на университета във Фрайбург Вие сте забранили на пенсионирания професор Хусерл да посещава и използва университетската библиотека и библиотеката на философския семинар.

Хайдегер: Това е клевета.

“Шпигел”: Няма също така и писмо, в което да е отразена тази забрана по отношение на Хусерл? Как всъщност се е появил този слух?

Хайдегер: Аз също не знам, не намирам никакво обяснение за него. Невероятността на всичко това мога да демонстрирам със следния факт, който също не е познат. През времето на моето ректорство аз, застъпвайки се пред министъра, държах на работа директора на медицинската клиника професор Тенхаузер и професора по физико-химия фон Хефеси, по-късно Нобелов лауреат - и двамата са евреи, които министерството искаше да уволни. Да държа тези двама души и същевременно да постъпвам по раздухвания от слуха начин с пенсионера и мой собствен учител Хусерл? Аз попречих на студентите и преподавателите да организират демонстрация против професор Тенхаузер. Тогава имаше изостанали приватдоценти, които мислеха, че е дошло време да ги повишат. Аз връщах тези хора, когато идваха да ходатайстват пред мен.

“Шпигел”: Вие не сте присъствали на погребението на Хусерл през 1938 г.

Хайдегер: Бих искал да кажа следното. Упрекът, че аз съм прекъснал отношенята ни с Хусерл, е неоснователен.

През май 1933 г. жена ми написа едно писмо, от името на двама ни, до госпожа Хусерл, в което ние засвидетелствахме нашата неизменна благодарност и изпрати писмото с букет цветя. Госпожа Хусерл отговори с формална благодарност и написа, че връзките между нашите семейства са прекъснати. Това че не изразих моята благодарност и уважение до болничното легло на Хусерл и при неговата смърт е човешка слабост, за която в едно писмо помолих госпожа Хусерл за извинение.

“Шпигел”: Хусерл умира през 1938 г. Още през февруари 1934 г. Вие сте се отказали от ректорския пост. Как се стигна до там?

Хайдегер: Тук трябва да изтъкна нещо. Воден от намерението за преодоляване на техническата организация на университета, т. е за обновление на факултетите отвътре с оглед на техните конкретни задачи, аз предложих за зимния семестър на 1933/34 г. в отделните факултети да се изберат за декани по-млади, преди всичко изявени в своята специалност колеги, без оглед на тяхното отношение към партията. Така декани станаха в юридическия факултет професор Ерик Волф, във философския факултет професор Шадевалд, в природонаучния факултет професор Зьоргел, в медицинския факултет професор фон Мьолендорф, който през пролетта беше свален от ректорското място. Но още около Коледа на 1933 г. видях, че няма да успея да наложа замисленото обновление нито срещу съпротивата на колегите, нито срещу партията. Колегите например ми се сърдеха за това, че привлякох студенти в управлението на университета - точно както е сега. Един ден бях извикан в Карлсруе, където чрез своя съветник, в присъствието на областния студентски фюрер, министърът настоя да сменя деканите на юридическия и на медицинския факултет с други, удобни на партията колеги. Аз отхвърлих това неоснователно искане и обявих, че ще се оттегля, ако министърът настоява на своето желание. Такъв беше случаят. Това бе през февруари 1934 г. След десетмесечно ректорство аз си подадох оставката, докато по онова време ректорите оставаха на тази длъжност две или повече години. Докато немските и чуждестранните вестници коментираха по най-различен начин встъпването ми в ректорската длъжност, за моето оттегляне се мълчеше.

“Шпигел”: Имали ли сте случай да изложите своите мисли за университетската реформа пред тогавашния имперски министър?

Хайдегер: Кога тогава?

“Шпигел”: Става дума за едно посещение, което Руст е направил тук, във Фрайбург, през 1933 г.

Хайдегер: Става въпрос за две различни събития. По повод на един празник в Шьонау, аз кратко и официално поздравих министъра. Второ, през ноември 1933 г. говорих с министъра в Берлин. Изложих му моето схващане за науката и за възможната организация на факултетите. Той изслуша всичко много внимателно, така че се надявах изложеното да има ефект. Но не стана нищо. Не разбирам защо ме упрекват за разговора с тогавашния имперски министър на образованието, докато по същото време всички чужди правителства бързаха да засвидетелстват на Хитлер международно приетото уважение.

“Шпигел”: Промени ли се Вашето отношение към НСРПГ след като се оттеглихте от ректорството?

Хайдегер: След оттеглянето ми от ректорството аз се ограничих само върху преподавателските си задачи. През летния семестър на 1934/35 г. четох първите лекции върху Хьолдерлин. През 1936 г. започнаха лекциите върху Ницше. Всички, които можеха да слушат, чуха, че това е полемика с националсоциализма.

“Шпигел”: Как стана предаването на длъжността? Вие не взехте участие в тържеството.

Хайдегер: Да, отказах да участвам в тържественото предаване на ректорската длъжност.

“Шпигел”: Вашият наследник партиен член ли беше?

Хайдегер: Той беше юрист. Партийният вестник „Алемания” съобщи за неговото обявяване за ректор с голямото заглавие „Първият националсоциалистически ректор на университета”.

“Шпигел”: Как се отнасяше партията към Вас?

Хайдегер: Непрекъснато бях под наблюдение.

“Шпигел”: Забелязвахте ли това?

Хайдегер: Да, случаят с д-р Ханке.

“Шпигел”: Как стигнахте до него?

Хайдегер: Той сам дойде при мен. Вече беше защитил дисертация през зимния семестър на 1936/37 г., а през летния семестър на 1936/37 г. беше член на моя семинар. Той беше пратен от СД да ме надзирава.

“Шпигел”: Как така той изведнъж дойде при Вас?

Хайдегер: Във връзка с моя семинар върху Ницше през летния семестър на 1937 г. и с начина, по който вървеше работата той ми призна, че повече не може да изпълнява възложената му задача да ме наблюдава и искаше да ми каже това с оглед на моята по-нататъшна преподавателска дейност.

“Шпигел”: Значи партията Ви е държала под зоркото си око?

Хайдегер: Знаех само, че моите съчинения не бива да се обсъждат, например „Платоновото учение за истината”. Изнесеният от мен през пролетта на 1936 г. в Немския институт в Рим доклад за Хьолдерлин, беше атакуван много злонамерено в списанието на Хитлеровата младеж „Воля и власт”.