Нова Зора

Ньойският мирен договор от 27 ноември 1919 г., логично произтича от Берлинският договор. Преди 143 години, на 13 юли 1878 г., територията на Българската екзархия е разпокъсана на пет части – васалното Княжество България, автономна провинция Източна Румелия, Македония и Одринско, които остават под пряката османска власт, Северна Добруджа е отстъпена на Румъния, а Нишко и Поморавието, са предадени на Сърбия. От този момент нататък стремежът към национално обединение става основна цел на българската външна политика и достига до връхната си точка с войните от 1912-1918 г., чийто трагичен край е белязан от Ньойския диктат.

България участва в Първата световна война на страната на Централните сили – Германия, Австро-Унгария и Турция. Главния мотив на цар Фердинанд и на правителството е – да се поправи неправдата за страната ни  Букурещкия договор от 28 юли 1913 г., когато бяха откъснати от Отечеството ни вековни български земи, населени предимно с българи – Вардарска и Егейска Македония, и Южна Добруджа.

„Миротворците” са министър-председателите на Англия – Лойд Джордж, на Франция – Жорж Клемансо, на Италия – Виторио Орландо и на президента на САЩ – Удро Уилсън. Англичаните поставят две условия на българското правителство: Примирие – да, но:

1. България да заложи една дивизия, че няма да наруши примирието до подписване на договора. В противен случай тя ще бъде избита до крак. Цар Фердинанд веднага определя Първа софийска дивизия за заложник и я предава на френските войски. Нашите войници изтърпяват много унижения от френските чернокожи войници, които ги карат да хвърлят цялото си военно оборудване в Средиземно море, а гърците ги посипват с пепел и гореща вода от балконите си, когато ги водят под строй по улиците.

2. Договорът да бъде подписан от Александър Стамболийски. Миротворците избират Стамболийски, не защото им е симпатичен, а защото той е най-големият противник на Фердинанд Лисицата (както англичаните го наричат и искат да го унижат). Александър Стамболийски към този момент е български политик, водач на БЗНС, републиканец и пацифист, който остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 г. и участието на България в Първата световна война. След скандал при среща с Фердинанд през 1915 г., е отстранен от парламента и  е осъден на доживотен  затвор. Англичаните са непреклонни и категорични към Фердинанд –  „ще отмените присъдата, ще го изкарате от затвора и ще го приготвите за министър-председател”.

По време на Войнишкото (Владайско) въстание (24.IХ. до 2.Х.1918 г.), на 25.IХ., Стамболийски  е освободен и изпратен заедно с други политици, да  усмири разбунтувалите се войници. Вместо това двамата с Райко Даскалов оглавяват въстанието, а Стамболийски е избран за председател на т.нар. Радомирска република. На 01.Х.1918 г., Фердинанд абдикира и предава властта на сина си Борис III.

След разгрома на въстанието Стамболийски минава в нелегалност, но през декември 1918 г. е амнистиран. От 23.I.1919 г. той вече е министър на Обществените сгради, пътищата и благоустройството в правителството на Теодор Теодоров. От 7 октомври 1919 г. е министър-председател, министър на войната и управляващ  Министерството на обществените сгради. Като такъв е изпратен да подпише Ньойския договор.

Въпреки безбройните български победи по бойните полета и проявения героизъм от българския войник, войната завършва катастрофално за нас.

Ньойският мирен договор започва с пробива при Добро поле и последвалото Солунско споразумение от 29 септември 1918 г. Самият Договор за мир между Съюзните и сдружени сили и България е подписан в парижкото предградие Ньой сюр Сен на Сена, на 27 ноември 1919 г. в 10 ч. и 30 м., от Александър Стамболийски. Утвърден е с Указ № 50/15 януари 1920 г. Ратифициран е на 9 август 1920 г. и публикуван в Държавен Вестник бр.139/1920 г. Той се състои от ХIII части и 296 члена, от които по-важни са: граници на България, политически, военни, морски и въздушни клаузи, военнопленници и гробници, санкции, репарации, финансови и икономически клаузи, пристанища, железници….

Ето каква е цената на един мирен, вражески натрапен и заклеймяван в продължение на цял един век, договор. Той е несправедлив, непоносим и унизителен. Отнема 1/10 от държавната територия и 1/7 от населението. България не само се разделя с надеждата да присъедини Македония и Одринска Тракия, но трябва да отстъпи на съседите територии, които са признати за български още от 1870 г. - към Румъния преминава Южна Добруджа, докато Сърбия под формата на Сърбо-хърватско-словенско кралство или Югославия получава Западните покрайнини (Струмишко, Босилеградско, Царибродско и част от Кулско). Българската държава се задължава в продължение на 37 години да изплати репарации в размер на 2,250 милиарда златни франка, а с лихвите стават 5 005 404 842 зл. фр., при ежегодно задължително изплащане по 134 094 994 зл. фр.; да предаде на съседните страни огромни количества храни и голям брой дребен и едър добитък; да доставя на Сърбия в продължение на 5 години по 50 000 т. въглища. България се задължава да предаде през първите шест месеца след влизането в сила на договора общо 68 771 едър и дребен добитък, от който: на Гърция общо 11 015, на Румъния – 30 706 и на Сърбо - Хървато – Словенската  държава – 28 050 добитък. В тези цифри влизат бици (от 1 1/2 до 3 г.), млечни крави (от 2 до 6 г.), коне и кобили (от 2 до 7 г.), мулета, впрегатни волове и овце.

България няма право да притежава флот, авиация и тежко въоръжение, а цялата ни войска трябва да се сведе до 20 хил. души, жандармерия - 10 хил. и погранична стража - 3 хил. Да бъде заменена  редовната наборна армия с наемна и в нея да има само 165 офицери! Българската армия е демобилизирана, нейното останало оръжие е под контрола на победителите, а страната е окупирана от съглашенците.

Когато подписва  договора Александър Стамболийски потресен  хвърля писалката настрани – красноречив жест и оценка на това позорно събитие.

След този договор България е заварена с 4 846 971 души население. Жените са по-многобройни от мъжете, като от тях 208 641 са вдовици, които са с 80 000 повече спрямо 1910 г.

Останалите извън държавните граници българи са подложени на жестока денационализация.  Към стеснените предели на Отечеството тръгват покрусени, бежански колони от Източна и Западна Тракия, от Егейска и Вардарска Македония, от Добруджа и Западните покрайнини, към тях се присъединяват и бягащите от кланетата в Мала Азия арменци. От север прииждат десетки хиляди руснаци и украинци. Походът на прокудените продължава няколко години. Една анкета на Обществото на народите преброява 221 191 бежанци българи, 29 640 руснаци и около 20 000 арменци. Но цифрата за българите не е точна. Те са много повече, защото тези, които са си намерили работа не са регистрирани в създадената за целта Комисия.

В същото време нашите съседи от юг, запад и север, по силата на Сен-Жерменския, Ньойския и Трианонския договор получават в повече огромни за мащабите на Балканския полуостров територии. Гърция през 1912 г. има територия 63 211 кв. км. с население 2 631 000 души; след Ньой цифрите са промени: 127 000 кв.км. и 6 205 000 жители, Шумадийска Сърбия от 48 303 кв. км. с 2 311 000 жители се видя в „един хубав за демокрацията ден” с територия 248 100 кв.км. и 13 500 000 жители, Румъния, която не успя да постигне нито една победа на бойните полета, си построи Триумфална арка. Защо пък не – от 130 177 кв. км. и 7 234 000 жители една сутрин осъмна в скута на Клемансо с 295 000 кв.км. територия и 17 700 000 жители.

Великите сили и техните съюзници, натрапвайки на победените следвоенните договори, се виждаха като миротворци и наставници на един междудържавен ред, който ще гарантира вечни облаги и стабилно предимство на оръжието, победител. В салоните на Парижките предградия те не допуснаха преговори въпреки традициите на действащото и тогава международно право – те диктуваха и заповядваха! Картата на прекроена Европа ги наливаше със самочувствие и ги опиваше в блаженство. Забележително е, че не осъдиха нито едно правителство, нито един монарх, но размахаха „миротворчесткия” си меч върху победените и разоръжени  войници, върху техните семейства, върху техните наследници. По силата на Ньойския диктат България трябваше да изплаща репарации в златни франкове до 1985 г.! Контрибуциите досъсипаха стопанството й. Отечеството ни имаше задължение да даде подслон, храна и работа на стотици хиляди преселници, след като бе дало 112 000 заложници и 150 000 убити мъже в трите войни.

Договорът от Ньой, роден от „тържеството на справедливостта“ в Берлин, на 13 юли 1878 г., завърза България като със стоманено въже. Задължена е само да плаща и подслонява. Тя бе лишена от права, от собствен избор, от собствени решения дори. Позволено й е само да изпраща мъже във Френския чуждестранен легион. При общата разсипия на националната икономика, подсилена от смърти, от инвалиди, бежанци, и контрибуции, без право на развитие, смалена и унизена, държавата на българите, която нито веднъж в новата ни история не бе поискала  и не бе воювала за чужди предели, трябваше да залива в злато точно онези, които заграбиха и оскверниха земите, където тя бе развила култура, поминък и образование.

Самият президент на САЩ Удроу Уилсън обявява, че тези претенции към победените са крайни и неприемливи, а маршал Фош заявява, че подобно решение на проблема би довело само и единствено до Втора световна война. И това стана. Когато научава за убийствените клаузи на жестокия Ньойски договор за България, великият патриарх на българската литература и голям патриот Иван Вазов заплаква пред лицето на хилядите граждани, дошли под балкона на неговия дом да търсят упование и надежда.

Най-тежкото за България е, че единствено тя, от всички победени има точно фиксирана сума за изплащане на  репарациите и, че те се изплащат най-напред от всички други задължения на страната. Годишната вноска за тях е по-голяма от целия бюджет на страната! На всички им е ясно, че тези задължения няма как да се платят и Стамболийски отказва да внася отчисления по репарациите. През м. март 1923 г. България сключва споразумение, според което 3/4 от репарациите ще започнат да се изплащат чак след 30 години, но всички знаят, че това е всъщност мълчалив отказ. В действителност България плаща репарации от 1924  г. до голямото Чирпанско земетресение (14-25.IV.1928 г.), когато последната годишна вноска е опростена. На следващата 1929 г. започва Световната стопанска криза, и американският президент Хърбърт Хувър (10.VIII.1874 г.-20.Х.1964 г.) предлага световен мораториум върху междудържавните плащания. През 1932 г. българските репарации официално отпадат, а през 1938 г. – отпадат и военните клаузи. Но  България всъщност плаща много повече по други клаузи на Ньойския договор, които са „грешни пари” можещи да бъдат вложени за възстановяване на страната след тежката война. Но голямата щета не са тези пари. Голямата щета е моралната покруса, която пречупва коравия български дух и предопределя поведението й по-нататък. Мирната териториална ревизия на Ньойския договор започва през 1940 г. с връщането на Южна Добруджа.

Но нали е казано - всяко зло за добро. Ньойския договор задължава България да въведе 8-часов работен ден, да изравни правата на мъжете и жените, да започне борба с разпространението на наркотиците.

Според писателя Стоян Михайловски (7.I.1856 -3.VIII.1917 г.) с Ньойския договор България е загубила 11 хил. кв.км. и 2 милиона българи са  оставени под чужда власт.

А ето какво казва Паскал по отношение на победителите: „Не бидейки в състояние да узаконят правдата, узакониха силата.”

Ньойския договор прекършва български дух за национално обединение. Крайно време е България да поиска ревизия на Ньойския договор. нали вече сме в общото европейско семейство, под крилото на тези, за които Жорж Клеменсо е идеал за принципност и демократичност. Има ли в България политик, който може да ги попита дали не изпълняват и днес неговия завет: „Там, на Балканите, има един див народ, който трябва да бъде унищожен!“

Авторът е бивш български офицер, заместник-началник  по сигурността на РУ на МВР - Свиленград, историк и краевед.