Нова Зора

Четири хладни стени

на арест,

четири светли стени

на човешката чест.

И на всяка стена

по една епитафия,

и на всяка стена...

Пропаганда ли? Не,

география

на една непокорна

страна.

Четири стари стени,

като четири страници

от учебник любим,

четири вечни стени,

като вечните български граници,

за които мълчим.

Не със златни пера

по луксозна хартия –

с разкървавени нокти

записан е тук

по мазилката,

в тая подземна килия

на сърцето

предсмъртния звук...

Стена – север:

„Аз умирам

на двайсет години.

Сбогом, Дунаве бял!“

Тъй бе чоплил стената,

преди да изстине,

този,

който бе двайсет години живял.

Стена – изток:

„Съвестта ми е чиста.

Сбогом, Черно море!“

Тъй бе писал моряка, ремсиста,

в полумрака,

преди да умре.

Стена запад:

„Аз съм българин,

син на изселници бедни.

Охрид мой!

Майко моя, прости ми!“

Туй е всичко

пет думи последни

и под тях –

нито дата, ни име.

Стена юг:

„Мислех аз –

ще умра от малария

там край родното Бяло море,

а умирам сега от приклад

за България.

Зле живях,

но умирам добре“...

Четири ниски стени –

извисени

до Млечния път,

четири мрачни стени,

по които горят лъчезария,

четири неми стени,

от които легенди кънтят,

и сама между тия стени – България!