Нова Зора

Историкът, ученият и преподавателят проф. Андрей Пантев пред „Нова Зора” в разговор с поета Петър Андасаров

– Веднъж се шегувахме с моя приятел, чудесния български поет и великолепен преводач от руски език Андрей Андреев, че село Раковица, Видинско, е център на света. Златно място ще да е, щом в него са се залюляли рождените люлки на трима знатни представители на българската словесност с красиво-звучното име Андрей. И тримата: писателят Андрей Гуляшки, поетът Андрей Андреев и вие – всеизвестният историк Андрей Пантев – сте емблематични личности.

- Повечето хора смятат родното си място за център на вселената. Това е мистиката на необяснимо чувство за всички. Едва ли има личност, независимо колко далече да е от това място, да не го сънува. Нали оттам започва срещата ни със света. С Андрей Гуляшки имах вълнението да разговарям в София като кандидат-студент през лятото на 1956 г. С Андрей Андреев се обичаме не само защото сме с общ корен, а защото имаме същата емоционална природа. Той е един от най-добрите, за мен, съвременни поети у нас.

– Какъв  видя в детството си света и колко шарен беше той в очите на малкото момче Андрей Пантев?

- Удивявах се на всичко около мен като необяснима енигма. Но бях угнетено момче. Другите бяха по-силни, по-хубави и по-уверени. Е, дойде време, когато преодолях тази психологическа невроза. Но и до сега, когато някое дете ми споделя, че в училище няма приятел, тогава то ми става много скъпо и му разказвам собствената си съдба. На подтиснат сирак. Помня, бях на 5 години, когато застрашително летяха над нас бомбардировачите, които отиваха към Плоещ. Ние обаче не се страхувахме от тях, въпреки че бяха насочени и срещу нас. Така че не винаги великите позитивни процеси и промени по света и у нас, са привлекателни за съвременниците, но така започва срещата с доброто и злото в света.

– Кое най-много разтупкваше детското ви сърце и кои бяха най-трайните, незаличими впечатления?

- Не искам да натоварвам никого, но това е смъртта на баща ми пред очите ми, на трапезата. А бях само на седем години. Тогава майка ми ме закле да не се изказвам на събрания, защото тя намираше, че нещастието е станало след емоционално изказване на баща ми на някакво местно събрание. И аз рядко нарушавах тази клетва.

– Как усещахте и как възприемахте живота край семейното огнище? И кога осъзнахте онези черти от вашия род, които носите? Впрочем, как изглеждаха във вашите очи майка ви и баща ви, и на какво ви научиха те?

- Научиха ме на респект към доброто, към съдбата на бедните хора, които не са такива само защото са мързеливи или глупави. Роден съм на село, но живеех в градска къща, пълна с книги. Майка ми, като учителка, се просълзяваше на церемонията, когато приемаха нови ученици в местното училище. Сега, при подобни случаи, трепери моята брада.

– Предполагам че още от училището в Раковица тръгва онази  пътека на ученолюбието, която прераства в път на любознанието? Този път ли в следващите години ви изведе на широкия друм на науката?

- Ученолюбието идва отвътре. То може да бъде само култивирано и разширено. Няма ли го изначално, то едва  ли и ще се развие. Помня че когато за пръв път погледнах от брега на Видин към отсрещния град Калафат, се замислих, че не трябва да знаем само за себе си, но и за другите. Това е, което ни прави човечни.

– Сигурно би ви било приятно да си спомните какъв ученик бяхте в селското училище и после, в прочутия с кулите на Баба Вида крайдунавски град Видин? Ще е интересно и за нас да научим това.

- Не бях първенец по успех, но бях различен. Не винаги с позитивен знак. Учих в гимназия и в Ловеч - училище за чужди езици и в София – Суворовското училище. Но се дипломирах през 1956 г. в главната видинска гимназия, до музея. С различието започва личността. Когато внушават на дете в детска градина - всички ядат спанак, а ти защо не искаш - това е началото на стандартната униформеност. Да бъде благословено различието. Стига то да не е преднамерено, театрално или невежествено.

– Някой внуши ли ви или у вас самия се всели увлечението към историята? Как стана така, че кандидатствахте и завършихте именно специалността история в СУ „Св. Климент Охридски“?

- Винаги ме е интересувало какво е било преди. Сиропирането на миналото или неговият примитивен образ, са еднакво неприемливи. Бях приет едновременно и българска филология, и история. Вероятно поради това съвпадение, се опитвам да съединя тези две дисциплини. Защото ако едно историческо събитие не влезе в литературата, значи не е толкова значимо, а и подлежи на забрава. Не съм „българист” в историографията, защото се опитвам да вникна и в чуждата история като съпътстващ контрапункт. В този съпоставителен и сравнителен подход може да разберем и оценим смисъла на нашите успехи и поражения.

– Като какъв студент се определяте, интересно ли ви бе през студентските години и изживяхте ли пълноценно студентското си време?

- Истинските приятели се рекрутират от романтичните студентски години. Загубих вече някои, но ще нося спомените за тях до края! Хората често не усещат, когато щастието е до тях. Но после разбират и са благодарни за съдбата си. Защото да доживееш до старост, също е благословен дар.

– В процеса на учението ли у вас се зароди идеята да тръгнете по пътя на сериозните научни занимания?

- Важният въпрос в историографията е не кой, какво или кога, а защо! Историкът не би трябвало да заклеймява, слави и оправдава. Той следва само да обяснява. Само тогава е преподавател и учен-историк. Другото го може всеки.

– Имахте ли примера на силна научна личност, която ви е повлияла да се отдадете на научноизследователска и творческа работа в областта на историята? Кога разбрахте, че овладявате в достатъчна степен тази наука, че да я преподавате и да разработвате теми и аспекти от историческите периоди?

- Не зная дали Марина Цветаева или Ана Ахматова беше казала: „Аз не знаех, че съм поет!” Не намирам, че съм толкова значима личност, за да преразказвам постижения. На една моя скромна книга „Европа между две революции” - Английската и Френската - съм поставил посвещение - „На моя незнаен учител”. Но все пак съм взел много от покойната проф. Крумка Шарова, която бе и моят научен ръководител като аспирант по история на Англия. Признателен съм й много. Смея да се надявам, че бях харесван преподавател, защото вграждах в тематиката не само процеси, събития или личности, но и друго виждане за епохата.

– Имахте ли амбицията да работите, за да завоювате научни степени, за да стигнете и до професорската титла? И дали началото не е още когато работихте  в историческия музей на Видин?

- Не се смятам за амбициозен, но не бях безразличен към собственото си професионално бъдеще. Добре разбирам хората без амбиции - често те са по-стойностни от тези с реализирани амбиции.  Амбицията не би следвало да е самоцел, а стремеж за реализация на себе си в съответствие с нагласата на другите. Това е особено важно за жените с амбиции. Често те са по-неудовлетворени и дори нещастни, от онези без такива. Но ако имаш стремеж за изява, дори и да си срамежлив, дарбата ти ще те насочва към амбиции.

– Чух ви веднъж да се възмущавате от лесния начин на придобиване научни степени и звания от хора, които не са извървели необходимият път и нямат научни знаци по него. Аз пък се възмущавах как бездарни хора смятат писането на стихове, че и на романи, за лесна работа и се кичат с думите поет и писател. Не  смятате ли, че човекът на творчеството трябва първо да мине през чиракуването, после да е бил добър калфа и чак тогава да получи майсторското си свидетелство? Какви са всъщност вашите принципни изисквания към човека-учен и научните му звания?

- За да си истински професор, трябва да си бил някога асистент. Така поне е в моята стойностна ска̀ла, без да я натрапвам някому. Самият начин, по който вече лековато се възприемат научни степени, звания и титли, говори сам за себе си. От тридесет години не съм се подписвал със званията, които имам от 32 години. Ако някъде срещнете написано по авторство ”проф. Пантев” да знаете, че е намеса на  редактора, макар и добронамерена. Това не е кой знае каква проява, но да си я кажа.

– Вие сте минали през доктор на науките, старши научен сътрудник в Института за история при БАН и професор по нова обща история в Историческия факултет на Софийския университет. Специализирали сте в Англия и САЩ, преподавали сте балканска история в САЩ и сте били гост-професор във Великотърновския университет, ЮЗУ, Националната художествена академия, УНСС и др. Председател сте на Гражданското обединение „Св. Георги Софийски“ и президент на Българската асоциация за американистика. Какво ви струва всичко това, професор Пантев, и можете ли вече да кажете, че научният живот е ваша съдба?

- Не, научният път не е моята съдба, защото не съм кой знае какъв учен. Човечността е по-важна от науката.

В науката са правени не по-малко грешки, отколкото в другите сфери на човешката дейност. Стана ми много весело как след 1989 г. се пръкнаха толкова американисти от  социалистическа България. Да си американист не е да познаеш кой ще спечели изборите, а да познаваш американската история още от 17 век. Много специалисти по история на БКП и от катедрата по научен комунизъм, станаха тънки познавачи на тази тематика. Познато явление и в други случаи от нашето, не винаги героично, минало.

– Вие сте по своему интересна, колоритна личност, което ви прави популярен. А за това, според мен, допринасят преди всичко научните ви знания и речовитата ви дарба. Аз лично с удоволствие слушам и чета текстове от чл.-кор. Иван Гранитски и от вас. При вас я има тази рядко постижима симбиоза от богати, разнообразни знания и познания, и изразяването им с красиви и смислени думи, непременно подредени по законите на правоговора и правописа. С необходимата ерудиция и в двете области – на науката и на езика. Как се стига до това трудно достижимо умение да говориш така естествено, както дишаш, спокойно и ненатрапчиво?

- Не зная колко е недостижимо умението, но то беше програмирано и преднамерено. Като четях доклад или изказване, постоянно се запъвах и така взеха, че ме обявиха за оратор. А ораторът следва да е и малко артист. Ако четете само знаменитите речи от древността, можете да кажете - нищо особено. Явно, те са произнесени фонетично по особен начин и, затова са запомнени.

– Бяхте депутат в изгубилия напълно доверието на народа български парламент. Как се чувствахте в тази махленска говорилня с езика на злото, вместо с думите на доброто и красотата?

- Голяма драма бе това мое пусто депутатство. Нека напомня, че станах такъв на 62 години и си имах някаква известност далече преди депутатството. После хора, с по 20 началнически длъжности преди това, почнаха да ми натякват и намекват за парламента. Да, почти три мандата бях в парламента. Но не съм увеличил нито имуществото си, нито финансите си, нито съм се сдобил със синекурни постове. Дано да има и други подобни случаи. Да не говорим толкова за мен.

– Вие заслужено получихте признанието и на творците на българското слово – член сте на Съюза на българските писатели. Ние недоумяваме защо толкова години вече питаме с тревога народните представители поради что не дават ход на крещящо необходимия ни Закон за езика и не искат да го приемат. Вие как си обяснявате това?

- Депутатите обикновено имат речник от малко думи, но много изкусно ги въртят като папагалски синтаксис. Много години повечето от тях се застояха там, какво ли не ги учеха и сега вече не можеш да кажеш, че се запъват при тази стандартна лексика.

– Според вас ще продължи ли юркането като стадо на този мил, уж мъдър и непримирим наш народ и ще съумее ли да определи своите си национални позиции и интереси и при избори или, както казва Йордан Радичков, „ще возвие“ в друга, вече негова си посока, за да излезе най-после на огрети от слънцето простори?

- Всеки народ заслужава съдбата си. Ако се затрием, това ще е трагедия за нас, но не и драма за човечеството. Все пак „българин” е етническа, а не етична категория. Както при всички други нации, българи има разни.

– В телевизионно предаване вие изповядахте: „Тази дума – Любов – е папагалски амортизирана!“ А според мен, тя е под наметалото на забравата и е напълно формализирана. И все пак – няма ли тя да е нашето спасение във времето на жестокото ни отчуждение?

- Има много обезсмислени понятия като думи. Една от тях е и демокрацията. Но истинската любов към майка, деца, а и към Отечеството, която не е свързана с политически личности, е безсмъртна. Без такава емоция, поне аз, се чувствам съвсем нищо. Тарикатската спекулация с тях, е също неизбежна.

– Изтъкнат учен, уважаван и популярен човек сте. За какво си мечтаете още? Какви са очакванията ви за себе си и за българския народ през тази поробена от коронавируса година?

- Тази епидемия е изпитание за целия човешки род. Тя е като войната. Някои стават по-добри, други - по-лоши. Едни печелят, други губят. Нямам самочувствието да се обръщам към българския народ и да очаквам нещо от него, защото аз съм част от това и то най-обикновена. Дано да станем поне малко по-добри!