Нова Зора

За влиянието на Сорос у нас може да се напише дори учебник. Настанява се фондацията, както вече стана дума, и започва своите „дарения” за осъществяване на различни, предварително обявени програми, всички до една свързани с „разцвета на културата и науката”, както пише в „Обяснителната записка” към проекта за Постановление на Министерския съвет на Република Българияa за учредяване на фондация „Отворено общество” — първият документ по установяването на тази фондация у нас. Ето я тук Записката — погледнете параграф 3. Той гласи: „Правителството ще подпомага всячески дейността на фондацията. На всеки долар, вложен във фондацията и нейните програми от г-н Сорос, на фондацията ще се отпускат бюджетни средства в левове, равни на валутните, по обменния курс на БНБ”. Това изискване заляга и в Постановлението, а то означава, че Сорос започва осъществяването на своята „дарителска” програма не със свои, а с държавни пари, и че в случая не става дума за никакво дарителство! На всичко отгоре правителството е било задължено да хариже на фондацията една сграда, за да разположи тя своите „офиси”, а също така „да предостави сума в левове за началните разходи на фондацията” — 500 000 лева!

Като имам предвид как се развива по-нататък нейната дейност, не мога да предположа друго освен че установяването на фондация „Отворено общество” у нас е внедряването й като най-ефективен легален инструмент за „демократизирането” на страната и организирането на нейния пазарен „преход”, съгласно споразумението Буш-Горбачов, т.е. за цялостната ни капитулация. САЩ осигуряват по този начин своето радикално проникване във властовите сфери на отстъпените от СССР васални територии. Създава се възможност за всестранно овладяване на тези територии с помощта на изящно отработените похвати на безкръвната война. Без генерали и гърмяща военна техника. Само чрез „агенти на влиянието”!

Разбира се, тази операция не протича с еднаква интензивност в различните страни. Католическите — Полша, Унгария, Чехия, Словакия, се третират като потенциални съюзници. Дадена им е известна свобода в организирането на „пазарните механизми”, макар същите специалисти да им съставиха програмите, както и в България. Те например, запазиха едроплощното селско стопанство. На някои от тях дълговете бяха опростени, като на Полша, на други — облекчени. Трети — като Чехия, направо отказаха да вземат кредити от МВФ. Каква почуда настъпи у нас, когато се разнесе тази новина! За 400 милиона долара ставаше дума. Чехите са били много добре осведомени за истинската природа на този финансов механизъм, чрез който се осъществява американското всевластие.

Фондация „Отворено общество” у нас най-силно ме шокира, че влезе като дарителска, а се оказа на издръжка на собствената ни хазна. Шокира ме, че в Устава й е записано, че ще провежда инициативи „за разкриване, утвърждаване и развитие на българската национална самоличност и духовна култура” (точка 2 от главата „Цели и дейност”), а на практика тя успя през последните десет години да помете като с метла цялата ни литература и култура, театър, кино, фолклор и т.н. Особено ме шокира „Отворено общество”, когато се впусна вихрено, от самото начало на своето установяване, към родопските българи-мохамедани. И не е спряла дейността си в това отношение и досега.

Фондацията създаде Буровата „Помашка партия” в Жълтуша, вече стана дума за „офиса” й в Смолян и заниманията му, за спонсорирането на филма „Гори, гори, огънче”, та и на много други филмови и литературни сурогати, които „стъпка по стъпка” подготвят общественото мнение за една мултиетническа, т.е. многонационална държава.

Шокиран съм от „Отворено общество”, защото в член 2 от параграф II, главата „Цели и дейност”, в Устава на фондацията изрично е заявено, че „дейността на фондацията и изразходването на средствата не могат да бъдат обвързвани с политически цели, ангажиращи фондацията в предизборни кампании или във воденето на пропаганда и агитация в полза на политически партии” и, че тази уловка беше най-безцеремонно погазена. Опозицията беше оформена с прякото, макар и неафиширано съдействие на „Отворено общество” и пряката му материална помощ. Силовите профсъюзни формации, които задвижиха митингите, ударите срещу Народното събрание, палежа на Партийния дом и т.н., не бяха стимулирани от случайно намерени на пътя пари. Не всичко е документирано, но има и някои документирани в пълни подробности неща, като например палежа на Партийния дом. Две-три хиляди страници е следствената преписка, но потърсете я на съответното й място, не ми се вярва да я намерите...

Държавата се отказа от задължението си да се накажат виновните... Това се прояви с особена сила именно в случая с родопските българи-мохамедани — живото рязане на жива част от България, протекло с пълното, безрезервно съдействие на самия Желю Митев Желев и цяла една тумба от новоеничари — етнически специалисти, „изследователи” и съветници, активисти на „Отворено общество” като Антонина Желязкова, Михаил Иванов, да не изброявам цялата кавалкада. Тази им дейност, която те извършиха на територията на България, бе в пълно противоречие с Устава на благодетелното „Отворено общество”. Всичко беше прикрито под формата на дарителство. Сорос получи орден „Стара планина”, неговият първи довереник и помощник Прохаски отхвърча на най-решаваща позиция в администрацията, която дирижира приватизацията, всъщност разпределението на държавната собственост. Главният дистрибутор на плячката! Сорос, в ролята на филантроп, дарител и теоретик на новото гражданско „отворено общество”, има за крайна цел закриването на националните държави в името на един нов световен ред, начело с една световна сила и едно световно правителство. Това е целта на текущата в момента „глобализация”, на която бе даден такъв оглушителен отпор в американското градче Сиатъл.

Сорос е свързан с най-богатите английски олигархични кръгове, символизирани от Ротшилдовци, сред които е и най-богатият човек на Англия — Нейно Величество Кралицата. Той играе на световната борса не само със свои, но и с техни пари, а „филантропическите” му интереси към съветската и южноевропейските икономики, са точно прицелени към преразпределянето на суровините и парите в тези страни, като се използва направеният от него — в тези същите страни — „пазарен преход”. Всичко това не го съчинявам, а съм го прочел в Конфиденциалния доклад на „Икзекютив интелижънс ривю” от 1 октомври 1996 г. на Rнститут „Фридрих Шилер”, Германия, и което удивително съвпада с извършеното у нас от негово превъзходителство Джордж Сорос. Основателят на „Отвореното общество” у нас, главен икономически съветник на правителството и фактически разпоредител с приватизацията!

Господин милиардерът Сорос премина като вихър по цяла  Югоизточна Европа, като започна от Полша, и навсякъде направи своите удари, взе каквото му трябваше. Тази свобода той получи срещу драгоценните геополитически услуги, които направи за установяване на евро-атлантическото влияние у нас с крайна цел — откъсването на този регион от руската сфера на влияние и използването му за настъпателните цели на eвро-атлантическата общност, обединена в НАТО.

Това е играта. Преразказвам онова, което научих от разузнавателния обзор на Института „Шилер” и в светлината на нашия български опит с фондацията на Сорос. Това е големият тиган, в който се пържим от 1990 г. насам.

В общественото мнение се загнезди Йордан-Радичковото сравнение с тефтерчето на Левски, дори след подработената от Джордж Сорос през 1997 г. инфлация, която обра левчетата на българите. Доларът на 10 януари 1997 г. е бил 643 лева — тогава е атакуван Парламента, Виденов се отказва от премиерския си пост и се тъкми ново червено правителство. На 11 януари доларът е също 643 лева, на 12-и — също. На 22 януари подскача на 732 лева. Желев се изтегля от Президенството и встъпва Стоянов. Точно в този момент, дори докъм 4 февруари, справките от чейнч бюрата показват, че „някой” е започнал изкупуването на поолекналите български левчета в огромно количество, докато доларът отхвърчава на 2937 лева! Твърди се, че в тази внезапна операция са хвърлени около 100 милиона долара. И тогава, след поемането на властта от „демократичните” сили, левът започва да се „уталожва” до нивото около 1660 лева, като поскъпването е съпроводено с усилена обмяна — този път — на долари срещу левове. Резултатът е кратковременен, но величествен! Оня, който бе изкупил евтините левове, успява да ги върне в силозите на Народната банка, разменени срещу долари, прибирайки от джоба на българина с един удар около 80 милиона долара! Така „неизвестният” борсов играч, след като се е разплатил с улеснилите го в играта корумпирани чиновници и заплаща разноските по десетофевруарския политически театър, остава с чиста сума в ръцете поне 40 милиона долара. Отгатнете кой би могъл да бъде този внезапно пръкнал се у нас борсов играч? И не се удивлявайте ако той се окаже благодетелният г-н Сорос, защото цялата операция, свързана с този удар, е легална и точна до милимикрон. Нашите банкови деятели (като Тодор Вълчев), са му съдействали да е изрядно и химически чисто всичко, да не назоваваме поотделно имената на останалите.

Как се стигна до подобна колаборация ли? Прочетете дадените от Сорос отчети от 1990 г. насам и ще видите колко много стипендии и специализации на българи в САЩ са дадени, и то в долари, за студенти и специализанти във Великобритания; валутно финансиране на краткосрочни пътувания на български учени и творци за „международни прояви”, програми за посещение на „специалисти” от Запад — „лектори, експерти, преподаватели”; Програма за образование в бизнес-школата на г-н Сорос в Будапеща — всеизвестната „централа на влиянието” в Европа; Програма за финансиране на научни изследвания и културни дейности у нас; участие в „подбора на кандидатите за Централно европейския университет”, основан в Братислава и финансиран от г-н Сорос — същият, който Хавел закри малко след неговото основаване — след като е разузнал, че това ще е средноевропейското училище за „агенти на влиянието”.

Освен тези описани в „Обяснителната записка” от 4 март 1990 г. дейности, „Отворено общество” у нас открива десетки книжарници по областните градове (на мястото на просветните, които Илчо Димитров ги даде: Л.З.), дарява на библиотеките и администрацията, включително съдебното ведомство, компютърна техника (докопвайки се по този начин до изключително ценна за нуждите на „влиянието” информация); отваря в по-големите центрове „клубове”, два университета (!) - в Благоевград и София; поема на своя издръжка Центъра за изследвания на демокрацията и Центъра за социални практики и т.н., и т.н. ... Фондацията на Сорос заработва с такъв замах, че успява да подмени литературния репертоар на детските и учебните заведения със свои. Навлиза в Софийския университет и овладява в пълния смисъл на думата етнологическата катедра, която заработва оттук нататък, начело с Цветана Георгиева и Антонина Желязкова, изцяло за преустройването ни в мултиетническа България. Министерствата на културата и образованието понасят същата участ и с това всъщност започва планомерното подменяне на българската национална самоличност и духовната ни култура с вносните американски и евро-атлантически ценности. Напук на обявената в т. 2 от Устава на „Отворено общество”, „високоблагородна цел на фондацията” — да работи за укрепването на националната ни самоличност и духовната ни култура. И съвсем напук на уверенията на Радичков, че всичко е чисто като тефтерчето на Левски!...

Изброените програми — всички до една, са насочени към размиване и унищожение на националната ни самобитност и култура. И към прогонването от страната ни на 600 хиляди млади българи от хаоса и немотията, и още най-малко около 100 хиляди — все отбрани мозъчета, поблазнени от доларовите стипендии. Умственият потенциал на нацията спадна поне с 30% само от това интелектуално кръвопускане! Що се отнася до разменените специалисти и особено за командированите в чужбина лектори — това си беше най-банален инструктаж и форма за окончателното ни облъчване с американските и евро-атлантическите ценности.

Сблъсках се с тези факти в края на 1995 г., когато Съюзът на писателите се опита да вземе участие в един от конкурсите на Министерство на образованието и срещнахме някои много интригуващи пречки от страна на служители в това министерство. Както и в Министерство на културата (за сп. ”Славейче”, да бъде освободено от данъци, и сп. ”Детска радост” на Георги Мишев). Разочаровани от развитието на въпроса със „Славейче”, почовъркахме тук-там и установихме, че работата се запича на точно определено място. Ровнахме по-нагоре, в депутатските етажи, и разбрахме, че всеки трети или вече е бил спонсориран от „Отворено общество”, или детето му следва със стипендия в Щатите, или пък в Англия. Или разработва някакъв мащабен, заръчан от Запада, чрез „Отворено общество”, проект. Значителна част от депутатите в левицата — също, оказаха се и те „лобисти” на вездесъщото „Отворено общество”. „Лоби” е английска дума и означава банкови и други агенти, които оказват влияние чрез подкупване на депутатите при приемане на един или друг закон. Това е значението на думата „лоби” в Речника. И то много приляга на сегашната наша парламентарна практика...

Размислихме се какво да предприемем и възникна идеята да осведомим правителството, че лостовете на културата и образованието са в ръцете на една чужда фондация, че три четвърти от водещите фигури в телевизията, радиото и вестниците, се оказват обвързани с „Отворено общество”...

• • •

Без Хайтов българската интелигенция изостави своя народ и България. „Около тази констатация, пише Любка Захариева, все повече и повече национално ангажирани журналисти, политически анализатори и наблюдатели, търсят причината за „мизерията на духа“ в Родината ни.“ Останалото за интелигенцията и нейното място в живота на България, са думи на Хайтов, казани по повод на обстоятелството, че 50-ина известни нейни представители са се обявили в подкрепа на Жельо Желев в края на неговия мандат:

„Първо, трябва да се каже, не са тези 50-ина души интелигенцията на България. И второ, те преди да се установят при Желев, обиграха целия политически мегдан — кому ли, какво ли не предложиха, докато заседнаха под президентския чадър. Но темата е интересна, а именно — отговорността на интелигенцията ни в разфасоването на държавата. Не може за Желев да се пише като за „олицетворение на България”, както бе написал Любен Дилов в „демократичния” вестник „Знаме”, и то в края на май 1996 година, когато пеленачетата вече знаеха, че „преходът” се е изродил в бандитизъм. А друг един, все така мастит „интелектуалец”, беше добавил: „Да се доверим на по-опитния демократ и държавник”. Да не споменавам какви ги нижеше тогава преброителят на дивите зайци Георги Мишев и подобните му кашавари около фондация „Българска сбирка”. Споменавам тази фондация, защото тя изучаваше съчиненията на Желювите агитатори и разпалваше по този начин ентусиазъм... Изобщо, неадекватното поведение на интелигенцията в България по време на „прехода” ще си остане едно голямо мазно върху нея петно! И никаква тайна не е, че тя бе купена. Защо да си правим оглушки и да си търсим оправдания? Оказаха се в пълна сила думите на Филип Македонски, че „няма крепост, която да не може да бъде превзета от магаре, натоварено със злато”...

Мисленето при социализма беше по-самостоятелно от това на платените дезинформатори на телевизията и радиото. Пет-шестима ловки мистификатори днес стигат за милиони, защото електронните масмедии им осигуряват на тепсия три милиона „телезрители”, а това им дава възможност да моделират човешкото съзнание, както си поискат. Това са най-опасният вид наемници!...“

Из „Който има ухо, да чуе!”