Нова Зора

Кат нов Христос оттатък океана

издигна ти евангелие ново,

отдъхна си земята, с кръв обляна,

пред твоето миротворяще слово.

И поздрави светът зората ясна

на любовта. И поздрави той века,

че край полага на враждата бясна

и, че човек ще вижда брат в човека.

И ний, за правда дето ляхме кърви,

казахме си: „Тоз глас висок не лъже.

Изгря денят на правдата!“ – и първи

сложихме си победното оръжье.

И правда чакахме – дойде насилье,

любов ожидахме – срещна ни злоба

безжалостна – каквато не таил е

и самий пъкъл в своята утроба!

Видяхме – късно! – че на слаб чест няма,

ръце без меч – ръце са за верига…

Разбрахме – късно! – че реч блага е измама,

че писан договор „парче е книга!“

О, Уилсоне благи! Чуйш ли? Де си?

Надви нощта на факел благороден.

И твоя глас в пустиня се разнесе,

и твоя зов за мир оста безплоден!

Звучеше в твоя зов речта Христова,

но той кат нея бе осмян… забравен –

не бил готов светът за таз обнова,

не бил узрял духът за подвиг славен.

Празнува пак неправда и коварство,

венец от лаври носи пак лъжата!

Ликува злото: божието царство

не иде – то е още в небесата!

И гледам пак море от мъки люти,

и плач, и стон из родните предели,

гнезда напуснати, тегла нечути

на братя, слънчице едвам видели!

А стид? А свян? А съвест человешка –

нима са те потребни на юмрука?

И тоз мир безподобен? Гавра тежка

над разпнатий страдалец тука!

Ужасна бе войната, без пример е

в исторьята; но на кръвта й петното

не е дотолкоз черно, както чер е

тоз срам, навека лепнат по челото.

16 октомври 1919 г.