Нова Зора

На този свят човекът с дарбата е вечният дневален,

будува чак додето тъмнината се източи,

завива зъзнещия със словесно одеяло,

но пак от себе си не е доволен – на всеки иска да е топло.

Ще затанцува с хромия – боязънта му ще надвие,

за тъжния мелодия по-весела ще изсвирука,

за жадния ще нарисува извор, – за да се напие,

на уморения пък ще рече: „Почивай тука,

във тази къща от мечти, а сутринта ще те събудя -

да тръгнеш, ако искаш, по една от своите посоки.“

Човекът с дарбата не върши нищо по принуда,

подхожда към нещата с вдъхновение и кротост.

Не е богат благотворител, а на гладния предлага

от своя хляб, замесен с думи, и бои, и звуци.

Поискат ли му нещо – на сърцето му е драго,

макар че щедростта на другите накуцва.

С тръба понявга стряска позаспалите министри

/не се страхува за заплатата си, нищо че е патил/ -

изпраща им тревожните си и бодливи мисли,

като горчивото лекарство им е неприятен.

Той не за орден „Стара планина“ го прави, не за слава

и на държавното дърво не се катери за високи щатове.

Такъв е генът му. И ако всеки ден не се раздава,

човекът с дарбата, повярвайте, е най-нещастният.