Нова Зора

В официални документи се вписва, че България щяла да се постарае час по-скоро да възприеме „европейската ценностна система”. Заплашват ни, че в противен случай сме щели да останем „извън Европа”. Искат денационализацията да стане кротко, без съпротива, „цивилизовано”. А дали изобщо е възможно такова чудо да се случи! Вероятна ли е една баламска, безволева капитулация на корав народ с древна, уникална духовна култура? В името на какво?

Господа държавниците, които в последно време с ентусиазъм замислят и подписват поток от злепоставящи ни документи в името на по-скорошно наше „поевропейчване”, знаят ли по същество какво точно означава „западноевропейска ценностна система”? И дали са се опитвали да вникнат в естеството на нашата: не е ли и тя европейска? Каква е тогава? Африканска, азиатска? Не са ли осведомени, че именно българската оценъчна система има изключителна общочовешка значимост? Защо трябва да се подменя с чужда?

Не се съмнявам, че повечето от учените и овластените днес, които без да ни питат търгуват с всичко – и с духовните наследства на българския народ, на въпроси като моите не биха отговорили конкретно. Ще въртят, ще сучат и няма да признаят, че най-сложните, най-дълбоките проблеми не ги интересуват по същество. Все едно им е каква е била и каква ще бъде българската ценностна система. Повтарят като абсолютни истини неща, които пишат модни културолози по света – стратези на „новия световен ред”…

В крайна сметка на нашия народ целенасочено, системно се внушава, повече косвено, че е примитивна, неевропейска, нецивилизована маса. Нямаме си оригинални свои духовни устои, липсва ни необходимата вярна ориентация за родните, световните и вселенските значимости, затова все още сме негодни за „новия световен ред”. Хайде да се постегнем, да стигнем Европа, да догонваме и Америка.

Те – нашенските и чуждите наставници, непонасящи „национализма” ни, са се заели упорито да ни очовечават…

Преди няколко години разноцветните политически сили в хор повтаряха всекидневно, че трябвало да сме примерни, покорни, изрядни при изпълнението на всякакви условия, поставяни от „цивилизацията”, за да ни дадяла Световната банка повече пари. И не искаха да чуят предупрежденията, че Световната банка (както и МВФ) не се притичват да облагородяват, да спасяват, да подкрепят развитието на народите в криза. Те програмирано предизвикват кризи. Те просто гонят „свещените си интереси”. Те идват да грабят, да рушат, да изтощават и последните сили на малки, а и на големи народи. Крайната им цел е да бъдем трайно поробени. Разиграват ни с нечистите си пари, а Западна Европа бърза да ни натрапи некачествената си ценностна система.

Оценъчната ориентация на добрите, разумните, духом прогледналите хора в цяла Европа и в целия свят, е приблизително еднаква. Съвпадат „без договаряне” принципи, главни цели, практически норми. Различията са в нюансите, в акцентите, в неповторимото съчетаване на елементите, в степените на духовния обхват, в мярката за допустимост на доброто и разума в конкретната социална организираност – според специфичното предназначение на общността в рамките на човечеството… И тук с гордост ще отбележа, че единствено в България, още през 10 век, се наложи манталитетът на открития, благоразположения, добрия човек, наложи се като водещ, като трайна основа на народната духовна култура – с ясна, категорична насоченост срещу варварските оценъчни норми на „силните”. Богомилите наричаха „силните на деня” властващи дяволи. Ще подчертая отново тази толкова важна особеност: навсякъде другаде има авеловци, но и в духовната сфера властват критериите на Каин. В България и духовен елит, и будната част от обикновения народ поставят над всичко Авеловите мерки за нещата! Век след век у нас се дооформяше и утвърждаваше все по-надълбоко и нашироко същинското човешко оценъчно съзнание, „заквасено” с Вселенския разум. За мен тази истина е явна, не се нуждае от спорове и специални доказателства. Защото историята ни е пълна с всеизвестни примери, стига само те да бъдат

досегнати със светлина отвътре.

И когато тази вътрешна, лична светлина липсва, националният нихилизъм процъфтява. Професор Н. Г. в навечерието на 24 май 1995 г. с артистична жал заяви, че си нямаме нищо друго – „славянската азбука е единственият принос на България в световната култура”. И добавя във в. „Земя”: „Днес пак сме изоставаща провинция в света”. О, колко пакостни са такива учени хора! Покрусена провинцийо, ти и не допускаш, че извън теб, над теб в същата тази България си го има неизменно духовният център: родината ни открай време е един от духовните центрове на Земята. Тук е създадена не една – две са азбуките. Но азбуката сама по себе си е още нищо. Тя е само средство. И други народи са създавали свои писмени знаци. Разликата е ето тази: българската кирилица стана средство за изява на цялостно новаторско оценъчно съзнание, чиито критерии, упорито прилагани, въпреки неизбежните изпитания и страдания, биха могли да изведат всечовешкото битие към нова степен в развитието му. От България през 9-10 век тръгнаха могъщи духовни талази, които предизвикаха качествени промени в историята на Европа, а и по-надалече.

Оформянето и въздействието на българското оценъчно съзнание е един от значимите и величави процеси в световната история през последните две хиляди години.

Конкретни примери за опити да се втълпяват у нас елементи на европейската (западната) ценностна система има много. Ще посоча само един. От няколко години забързаните в „пътя към Европа” по разни поводи повтарят една английска формула: „Нямам приятели – имам интереси”. По-откровени нашенци я доразвиват. „Всеки гледа себе си…Такъв е животът – всеки срещу всички”.

Мярката на същинското българско оценъчно съзнание е друга: „Приятелството си е приятелство, сиренето си е с пари”. Това е по-висш тип реализъм – без характерната студенина и безогледност на „световните господари”. Техните „свещени интереси” се самопоставят над всичко, прегазват всичко по пътя си. Няма място за приятелство. Българинът съвсем не е балама – и той си знае интереса, но не иска да прегазва приятелството, човещината; над всичко поставя справедливостта. Тези баланси са възможни, когато има равнопоставеност, братско отношение към чуждия интерес, взаимно разбиране и отстъпчивост. „Чисти сметки – верни приятели” – ето това е характерно наша максима.

Българи ли са тези властващи днес люде,

които искат да изхвърлят питомното и се захласват по дивото? Защо със слугинско преклонение те приемат чуждата мъдрост (която често по същество именно мъдрост не е), а българската не оценят, отхвърлят я? Ще отговоря с въпрос: Защо магарето не чува славея, който пее на клона над главата му (или го чува, но му досаждат славеевите песни, както го дразни бръмченето на мухите)? Долови ли обаче издалеко, хее, чак отвъд границата магарешки рев, то се заслушва, въодушевява се, та чак започва да хълца от умиление. Па ревне в ответ от все сърце, с цяло гърло. Магаре магарето разбира…

Нашият човек с вродени безогледни вълчи нрави приема сентенциите на „силните” като таван на мъдростта. И като ги разпространява дори от трибуната на Народното събрание в тези мътни времена, подчертава назидателно, че са английски, френски, германски… Разговорът, според него, би трябвало дотук да свърши. Защото западноевропейско (по неговата логика) означава върховно, недостижимо, еталонно, супер…

Защо все още почти нищо не се говори за възловото място на „българския кантар” в оценъчната практика на човечеството? – Защото открай време всеки опит за коренна промяна в цялост на духа и стила на установения живот среща неразбиране, премълчаване, хули, омраза, преследване… И се надига тихомълком сатанинска, действена, тъмна воля за премахване, за смазване на качествено различното. Цяло хилядолетие оригиналното българско оценъчно съзнание предизвиква отвътре и отвън постоянни Каинови злоби.

През май 1995 г. във в. ”Вселена от тайни” (излиза в Асеновград) прочетох статия срещу богомилите. Рубриката – „Нечисти сили”. Заглавието – „Преклонение пред дявола”. Авторът – чужденец… Знайно е, че вдъхновени страници за богомилите са писани от наши и чужди автори в различни времена. Поп Богомил е наричан „благодетел на човечеството”. Но повече са авторите – хулители, като се започне с Презвитер Козма. Господата от въпросния вестник издирват и популяризират пасквили срещу едни от най-ярките революционери в духовната история на човечеството. Защо се опитват да натрапват и днес обратното, кривото, дяволското виждане? „Нечисти сили”, „дяволи” – това е нагло преобръщане на нещата с главата надолу. Какво значи дявол? Именно с дявола воюваха богомилите. И го правеха мъдро, конкретизирано, дръзко, неотстъпно. Това не се забравя, това не се прощава! Човекът за себе си – „силният на деня”, егоистът, бездуховният тип, суетният материалист, надареният със силен ум, който използва за хитрости и коварства силната и бързата си мисъл, изобщо агресивният, бруталният егоцентрик – това е ДЯВОЛЪТ. (Разширих определение, оставено от Петър Дънов). Богомилите днес ни призовават да оглеждаме първо себе си, както и околната среда днес, в този миг. Колко разновидни дяволи от двата пола шават пъргаво навред. Без опашки и рога, понякога така мили, сладкодумни като Тартюф, захаросано благи, обещаващи и в крайна сметка мамещи…Повече от хиляда години българският духовен авангард атакува това вечно изплъзващо се човекоподобие. По същото време представителите на „цивилизацията”, „господарите на света”, се самодоказваха като съвършени факири в умението користно да си служат с Бога!

Конфликтът между този свят и новораждащият се, разгръщащият се в „плътната материя” човешки свят под знака на Любовта, беше неизбежен, закономерен конфликт. И днес „господарите на света” не могат да се помирят с факта, че сияещото с нетленна светлина ядро на българщината носи недосегаеми богатства и енергии: духовна зрелост и непоколебимост в служене на истината, мъжествена воля за защита на всеобщи закони, презрение над суетата, над плячкосаните богатства, снизхождение и жал над илюзиите за материална сигурност и трайно плътско щастие…

В западноевропейски справочници срещу понятието „българин” можете да прочетете обяснение в смисъл на „опасен човек”. За кого опасен? Ами – за дяволите. За „силните”. За „господарите на света”. За наложения от тях варварски световен ред с луксозно изписаната фирма: ЦИВИЛИЗАЦИЯ.

Каква грандиозна битка, наистина, води почти сам истинският българин век след век!

Божи човеци се срещат, както вече подчертах, във всички общности по света. На тях им прави дълбоко, радостно впечатление всеки проникновен досег със същинска България. Ще цитирам думи, изречени пак по повод на 24 май 1995 г. В словото си Петър Увалиев между другото в СУ „Св. Климент Охридски” казва: „България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра…”

Нашата мяра не е просто различна,

тя е нещо като „контрастно вещество” в духовния свят на човечеството. Чудят се защо малобройният ни народ излъчва изобилие от „чешити” – оригинални типове, нестандартни характери, хора, които се движат със свои сили и със своя логика по свои си пътища. Сочат ни и като народ – атеист. Това е неистина. Вярващите в България са най-много. Но у нас от векове се прави разграничение между вяра и религия. Нашата вяра е най-свободната. Българското православие дава воля на отделния човек да избере свой път към Бога или даже да отрече на своя отговорност Божественото начало. Всеки сам да носи кръста си.

Над всичко обаче, като обща наша особеност, се очертава нагласата ни да вярваме в доброто, в разума, в красотата, въпреки всякакви тежки изпитания, въпреки че във вековете зад нас сатанинският дух плътно ни е обграждал отвред и ни е внушавал усещане за изолираност, самота и обреченост. Свободната вяра – рожба на спонтанни пориви към по-висш свят – това е излъчване на кръвта ни, неотменна даденост, която предопределя вътрешната волност и отговорността ни за останалия свят. (Не става дума за онази коварна отвореност, към която ни подтикват свръхбогатите, технизираните, хитруващите съвременни антихристи от разни „общества”).

Странностите оттук нататък се навързват и се взаимообуславят в логичен ред. В много случаи страдаме от недостиг на чувство за самосъхранение. Проявяваме, да речем, наивно доверие към другия човек – очакваме да срещнем в него Човека. Особено щедра е благоразположеността ни към чуждоземците. От друга страна обаче сме резервирани, недоверчиви, безцеремонни спрямо „посредниците” – онези самонатрапващи се Божи представители, които без задръжки воюват за по-голяма лична власт над човешките множества – в името на Бога!

Велика е нашата древна идея за правото на отделния човек сам да търси и да открива Божествения свят. Съответно лесно обяснимо е защо именно ние загърбваме „посредниците” като излишни. Дори само тези две важни причини са предостатъчни за постоянното съюзяване на разнотипни вътрешни и външни врагове срещу Българската държава на духа. Подобни възлови идеи застрашават с разпадане „големите игри” на дяволския земен свят. Те подтикват към презрение и волево възправяне срещу „силните”. У нас по древна традиция над всичко се поставя в крайна сметка духовната сила на конкретната личност. Йерархическата стълба, която чертае българското оценъчно съзнание, допуска на върха съвършени личности, на дело доказали нравствена чистота, мъдрост и съзидателно творчество. И няма значение дали тези хора са материално бедни или са богати, учени ли са или са неграмотни, царе ли са или са неизвестни личности. Това е пак изключителна качествена отлика. Защото почти навсякъде по света обществата са бивали и още са кастови. Съответно и съзнанието е „на етажи”.

Ние сме различни.

Ще кажете че в момента нашият живот се подрежда по логиката на „силните” – в противоречие с изтъкнатите горе особености и традиции. Да, така е. Защото живеем в хаос и анархия. Затова пиша тези редове. Като никога коварният напор да бъде променена самата ни природа сега е детайлно всеобхватен, програмиран със съвършена техника. Антихристите, разбира се, не обявяват намеренията, целите си, не признават крайния смисъл на мръсната война срещу нас.

Те не тръбят, че България е ненавистна за тях, недосегаема досега крепост, която те на всяка цена искат да разрушат, защото в нея се съхраняват кълновете на утрешната по-съвършена култура на човечеството; култура, която няма да оставя място за дяволи…

През последните няколко години мнозина от верните защитници на крепостта се отчаяха. Факт е: България се превърна в разграден двор, в безстопанствено подобие на държава. И сякаш оригиналното българско оценъчно съзнание вече е заличено. Сякаш няма надежда то отново да се възземе със силата си на вечен, неугасим огън. Сякаш рушителите всичко ще съсипят завинаги и хаотичните, противоречащи си елементи на чужди оценъчни системи ще превърнат нашата родина в нечий свят…

Българската държава на духа не е победена и не може да бъде победена! Именно сега тя се самоочиства. И чертае новите си, още по-обширни граници. „Не се гаси туй, що не гасне!” Разбира се, едно са трайните идеали, безграничните цели, друго нещо са мъчително бавните натрупвания на опитности за тяхното налагане в практическия живот степен след степен. Не може без периоди на пропадания, не може без падения. Това, което сега преживяваме, може да се сравнява само с вътрешния ни разпад в края на 14 век. Но светът отново ще види нашия жизнен светъл образ и чудото на поредното ни Възраждане.

Българският народ все по-масово ще осъзнава своята ярка самобитност и своите безценни духовни наследства. Но редом с това трябва да приеме драговолно съответните необичайно тежки отговорности. Отговорности, които прилягат само на един именно ИЗБРАН НАРОД.

Напразно се морят световните фарисеи и домашните безличия да отнемат от българщината неотнемаемото. „Благите българи” ще бъдат все така в авангарда на човечеството. Ще продължат кирило-методиевския и богомилския път. Той е единен. Все е „еретически”. Разделен е на две платна – „ляво” и „дясно”, но паралелни, без посока за връщане назад.

Юни, 1995 г.