Нова Зора

Иван Карадачки е роден на 17 октомври 1936 г. Рожденото му място е в с. Соволяно, Кюстендилско. Място докоснато от Бога, извор на красота и поезия, достойно за четката на Майстора и лириката на поета. А споменът  в стихотворението му „Незабравимо” е ярък и за това:

Прежуря слънцето. Денят блести.

Жълтее круша, медена на вкус.

В широка, бяла риза до пети

в стърнището стои в цял ръст Исус.

Едно дете – това дете съм аз –

в ръце с две стомни за вода

пред него спира се в захлас.

За първи път художник то видя!

Забрадките над житното море

като крила на гълъби трептят.

Ветрец полъхне, после пак замре –

полето в зноя диша с пълна гръд.

......

Това е мястото, където кълни и изкристализира високата нравствена система на младежа. Където трудът и образованието са висша ценност. Където кръгозорът се определя от естествената и вродена любов към  природата и хората от родния край и от Родината. Карадачки учи гимназия в гр. Кюстендил, Педагогически институт и Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Работи като учител, средищен директор и инспектор по български език и литература, като председател на Окръжния съвет за изкуство и култура в гр. Перник, бил е съветник в Кабинета на председателя на Комитета за изкуство и култура, както и главен специалист в Комитета за печата при МС. Близо две десетилетия служи в Министерството на отбраната. След 1989 г. оглавява Автономния културен институт „Иван Вазов” в столицата. Превежда поезия от руски и английски език, автор е на рецензии на много художествени и документални книги. Член на Съюза на българските писатели. Автор е на стихосбирките: „Нула часа” /1972/, „Фронтова територия” (1978), „Открито море” (1984), „Сърцето ми събужда времето” (2003), „С духа на детството живея” (2004), „Кладенец във времето”, „От корена до вършето зелено” (2010), „Изгубени светове” (2016) и др.

Присъствието на Иван Карадачки в пернишкия обществен и културен живот е особено трайно и запомнящо. Години наред, учители, ученици и културни дейци разчитат на неговата подкрепа за осъществяване на  добри и смислени каузи! Такъв го помнят и обичат всички перничани - ведър и слънчев, позитивен и добронамерен, винаги добре дошъл в библиотеката, музея или залите на Двореца на културата. С уважение и топло чувство го запомни и моят баща, директор на училище–интернат в с. Враня стена – като човек с чиста и щедра душа, искренно уважаващ чуждия труд. Това отношение към човека, в чиито жили „слънчев сок тече – от корена до вършето зелено”, той предаде и на мен...

По повод 80  години от обявяването на  Перник за град, през 2009 г. се роди двутомна Антология на пернишката поезия. В „Галерия към слънцето” – 80 стихотворения и поеми за Перник, Иван Карадачки бе представен с три свои стихотворения. Вторият том, върху 256 страници събра стихове на 113 поети, кръвно свързани с историята на града. Бях написала вече предговора. Всичко беше готово за последния етап в реализацията на Антологията. Оставаше само да уточним окончателно визията на корицата и заглавието, което по най-подходящия начин да синтезира и представи творческата ни концепция на съставители. Предложения не липсваха и всяко от тях бе възможно и удачно, защото акцентираше и осветляваше под различен ъгъл богатия и многопластов  поетичен свят на десетки творци.

За мен обаче нямаше колебание, че единственият възможен и правилен избор за заглавие е строфата „Духът е този, който ни сродява” на Иван Карадачки от стих. „Поет”, посветено на Ал. Геров. Ето го и него:

„Духът е този, който ни сродява,

а не угастващата в немощ плът –

спасявай се от почести и слава

и твоите стихове ще те спасят!

Върви напред пречистен от омрази,

на любовта с вековните права –

най-трудно  днес е да опазим

сърцето си, не своята глава...

Духът и светът на поезията, на съзиданието и творчеството, което живее във всеки от нас, пишещите или четящи поезия, е пъпната връв, която ни свързва  завинаги. Така, със своя прекрасен стих, поетът Иван Карадачки, след години на относителна раздяла, отново обедини пернишките творци в една антология, която придаде в последствие, нова и различна визия на града.

В моменти на неизбежни нравствени сблъсъци, творецът Иван Карадачки вярва, че животът и поезията са онова, което извисява и облагородява човека, прави го по - устойчив и по - цялостен. Истинската поезия е пропита с изключителна човечност, утвърждава общочовешките принципи на хармония и справедливост. От нея блика и искри огромен заряд на обич към живота. Тя е извор на сила, позитивизъм и мощна духовна енергия, и придава на живота смисъл. Но често „Животът бездушен е бездна /богатите кичат се с лаври /и може поетите да изчезнат /като древните динозаври...” Това е причината поетът да възкликне: „Чудо е, че се раждат поети в епоха, толкоз жестока!”

Тяхната сила е в тяхното предизвикателство:

Поетите са порода такава,

че предизвикват съдбата –

от всички богатства признават

единствено Свободата.

„Предизвикателство”

Тези чувства дават основание в стихотворението „Щастливо племе са поетите”,  посветено на Матей Шопкин, Иван Карадачки да заяви на висок глас веруюто на поетите:

Щастливо племе са поетите.

И аз го знам –

на тях дори и къшей хляб им стига.

Те всичко могат,

но не могат да живеят в срам,

душата им е летописна книга.

В тази „летописна книга” основните опорни теми на твореца са същностните измерения на мислите и чувствата, мъчителното преосмисляне на човешкото битие, безпределната любов към хората и Родината. Брехт казва: „Никой няма да пита, какво е било времето, а защо са мълчали поетите.” И Карадачки не мълчи! Гневът на поета  в преходното време на бездуховност, разруха и отродяване,  е зареден с Прометева мощ:

Над теб, Родино, демони кръжат.

Но ти върни си мъжествената чест

и нека екне твоят зов –

не искам чужденци

да ми напомнят за Паисий,

не искам и евнуси

да ме учат на любов!

„Гняв”

Изостреното социално и гражданско чувство срещу оварваряването на нравите, срещу посегателството на исконните ценности и духовен срив, го изправят пред равносметката:

Аз зная, че поет ще съм, догдето

у мен е жив срама

пред равнодушието на сърцето

и раболепието на ума.

Високата му нравственост го принуждава да възкликне удивен, омерзен: „Ако всичко в този живот се продава, за какво ни е този живот?...” Така се стига до шепота на сърцето от едноименния стих: ”Две смърти има: първата е от омраза, /а втората... за нея просто забрави!”

Не от старост идва смъртта на поетите, а от широките като пробойни рани в душата, лишена от опората на високите нравсвени ценности, подхвърлени на поругание и стпъкани с мръсни крака в калта на материалното и бездуховното.

Ние от старост не мрем –

мрем от бездушие – като рана,

като кръв, която не можем да спрем,

като болест, късно разбрана...

Ние от старост не мрем –

мрем от алчност и злост, от обиди.

Всеки – зажеглен като в ярем,

който само душата може да види!

Ние от старост не мрем –

ние дълго узряваме само...

Всичко, което можем да си дадем

носим ей тука, под лявото рамо!

„Ние от старост не мрем”

Непокътнат и непроходен е естетическият идеал на поета (стих. „Кладенец”): „По-добре един от бедните, /вместо някой /преуспял двуличник.” Прям и открит, изворът на неговото вдъхновение е нравстената чистота, честното и дружеско отношение към света и хората. Той е неуморният труженик, който прави кладенец във времето, прекопава ден и нощ душите с единствената надежда – „Може би от мен ще вземете /една дума – /да се утешите?”

Една източна поговорка казва, че който пише е войн!

Иван Карадачки със своето гражданско присъствие и съпричастност към живота на съвременниците си, с  искренното си и експресивно   слово на поет със силен характер, е  войн с огромна духовна енергия, войн на „мъжествената чест”.

Сродени от Духа, от силата и енергията на съзиданието и на духовната близост, с думите: „Честит юбилей, Поете!”, ние, читателите и приятелите, му пожелаваме много здраве, дълголетие и много ведрина в очите!

Споделено за автора:

Александър Геров: ”Но най-важното е друго: от тук поместените стихове блика жизненост, която кара сърцето да възкликне, макар и за себе си: да живей животът!”

Ст.н.с. Константин Мечев: „Какъвто е по характер Иван Карадачки такава е и поезията му: пряма, открита, дръзка, честна. В това нейно основно качество е и най-голямото ѝ достойнство.”

Методи Бежански: „Аз никога не съм се съмнявал, че той е роден поет. Самобитен, оригинален български поет, който непрестанно живее с пулса и нравствените и духовни измерения на своите съвременници.”

Константин Попов: „Убедени, че Иван Карадачки се идентифицира докрай със своя лиричен герой, се вчувстваме с лекотата и дълбочината в неговото изящно по форма и съдържание изкуство, в неговотолично човешко благородство и, абсурдна за нашето объркана съвремие, възторжена деликатност.”