Годината е 867 сл. Хр. Константин Кирил Философ е само на 41 години. Заедно с брат си Методий пристигат в Рим по покана на папа Андрий II, за да получат от него официалното признание и осветяване на богослужебните книги, написани на църковнославянски език. В голямата базилика „Санта Мария Маджоре“ за пръв път е отслужена литургия на църковнославянски език, което е венец и триумф за двамата братя в битката им с триезичниците.
Преди това, на път за срещата си с новия византийски император Василий I в Константинопол, Константин Философ участва в диспут с триезичниците във Венеция, отстояващи богослуженията да се извършват само на латински, гръцки и еврейски езици. В разгара на диспута Философът изрича силните и пророчески думи: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате като признавате само три езика и, като повелявате, щото всички други народи и племена – да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми, Бога за безсилен ли смятате, та Той не може да даде (всичко това), или за завистлив, та не желае?“
Вековете, които ни отделят от това време са безсилни, за да хвърлят и най-малката сянка върху славата и великото дело на братята Първоучители. Усамотили се в манастира „Полихрон“, в Мала Азия, месеци наред те създават своята глаголица, за да отключат вратата на знанието за българи и славяни.
Победоносните войни на прабългарите при завземането на византийската територия на юг от Дунава, създават условия за провъзгласяването на единна държава върху земите, на които от хилядолетия са живеели траките, а по-късно са се заселили, дошлите от север славяни, а в края на VII век и прабългарите на хан Аспарух. Хан Крум е първият български владетел, който заменя нормите на обичайно право, с писани закони. Уеднаквява правата на българи и славяни и превръща България в третата по сила и влияние държава в Европа. Неговият син - хан Омуртаг, сключва 30-годишен договор с империята, чрез който урежда правата на славяните, живеещи на територията на Византия и крайморската област. Славянските общности се отказват от своята автономия и на територията на България се установява силна централна власт, начело със самодържеца хан Омуртаг. Славяни и българи заживяват заедно, но името на тяхната държава е България, която е със своята територия, граници, език, закони и еднакви права за всички хора, образувайки българската нация, превърнала се в градивна основа на славянската цивилизация, а в ДНК-то на следващите поколения българи да откриваме и тракийски, и славянски, и прабългарски гени.
И затова „зовът на кръвта“
винаги ще ни връща към началото! Славянският ген у св.св.братя Кирил и Методий, явно е водещ, за да се прояви невероятната им упоритост при превода на свещените книги от гръцки на старославянски език. Двадесетина години преди създаването на глаголицата в манастира „Полихрон“, българският владетел хан Пресиян, син на хан Омуртаг, изпраща българска войска в подкрепа на бунта срещу произвола на византийската власт над славянското племе „смоляни“, населяващо Западните Родопи. Край древния град Филипи, българите извоюват победа (837 г.), за която свидетелства и надписът от Филипи: „Който и да търси истината, Бог вижда, който и да лъже, Бог вижда. На християните българите направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда“. Вероятно в периода 837-842 г. българите присъединяват към държавата си и славяните от географската област Македония, западно от река Струма.
Така, след великото преселение на народите в древността, се полагат основите на една нова цивилизация – славянската, която при силното влияние на културата на траките, на етиката и знанията на гръко-римската цивилизация, на задругата и силата на духа на прабългарите, ражда мощно държавно обединение, което за кратко историческо време се превръща в определящ фактор за развитието на населяващите Източна Европа народи.
Какво ни казва между редовете Св. Кирил-Константин Философ в беседата си срещу триезичниците през 867 г.? Всяко живо същество на земята се ползва от Божията благодат, получавайки от Създателя всичко необходимо, за да живее в материалния свят - и слънце, и въздух, и вода, възможността да бъде винаги изправен и да има свой собствен избор в битката си за оцеляване. Творецът е създал природа, която е в хармония с човека и му предоставя всичко необходимо за неговото успешно развитие. И никой няма право да лишава себеподобните си от правото им на избор, т.е. да ги прави „слепи и глухи“!
Но най-силно е обвинението срещу законниците, т.е. властващите и към онези, които пишат законите: „Горко вам, законници, защото взехте ключа на познанието! Сами не влязохте и попречихте на тези, които искаха да влязат.“ Нашият Спасител Христос, давайки новозаветното знание на християнското православие, възприето и от славяните като тяхна исконна вяра, фактически им помага и вдъхновява да живеят заедно в трудните години на оцеляване и утвърждаване на новата държава. Предусещайки загубата си на влияние сред новите народи от Източна Европа, западната папоцезаристка цивилизация, въпреки че проповядва духовното над светското, решително са противопоставя православните славяни да имат свой език, чрез който сами, без посредници, да овладяват висшето знание. Тази борба, започвала от преди много векове, продължава и до днес в много други сфери! Сменят се формите, прийомите, средствата. Битката се води за умовете на младите хора, за възпрепятстване разгръщането на потенциала на славянската православна цивилизация, поради сковаващият страх от окончателната безвъзвратна победа на доброто над злото, на Истината над лъжата, на духовността над Мамона!
В годините на Първото българско царство, столицата Преслав се превръща в литературен и духовен център на Славянска Европа.
По времето на „Златният век“
на славянската писменост и култура, църковнославянската книжнина, авторска и преводна, намира своето мощно развитие и се свързва преди всичко с имената на българските владетели: княз Борис-Михаил Покръстител и Охридската книжовна школа, с цар Симеон Велики, на Преславската книжовна школа, в която е създадена кирилицата, и на нея са написани оригинални богословски и светски произведения, като „Шестоднев“ на Йоан Екзарх, „Азбучна молитва“ и „Проглас към Евангелието“ на Константин Преславски, „За буквите“ на Черноризец Храбър и др.
По време на Второто българско царство огромно значение за славянския православен свят придобива Търновската книжовна школа и Келифаревския манастир, където се обучават стотици младежи, а най-изявените от тях, се изпращат в Атонската света обител и като монаси получават най-доброто образование по теология и история. Цар Иван Асен Втори, който се възкачва на престола с помощта на руски наемници, пренася мощите на св. Петка Търновска в старопрестолния град Търново и прави големи дарения на монашеските обители в Света гора. По време на 40-годишното царуване на цар Иван Александър, са построени така важните за народа в бъдните тъмни години и съществуващи до днес Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка“, в предградията на София и Кремиковския манастир „Св. Георги Победоносец“. Царят е критор (дарител) и на Зографския манастир на Атон, Синайския манастир в Парория и Оряховския манастир. Преображенският манастир „Св. Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на владетеля. След 1344 г. българската държава отвоюва властта в Родопите, а Бачковският манастир става важно средище за българската духовност. Цар Иван Александър щедро дарява и уголемява този манастир, като след 1344 г. построява няколко нови сгради към него.
Руският княз Владимир-Красное Солнишко управлява Киевската Рус от 978 до 1015 г. За да въведе ред и обединение в княжеството, Владимир осъзнава необходимостта от единна вяра за всички поданици. Както се разказва в един от древните руски източници - „Повести временных лет“, през 986 г. в Киевското княжество, търсейки си съюзник, пристигат посланици на волжките българи, които предлагат на княза да приеме исляма. След тях гостуват немски мисионери, изпратени от Ватикана, с предложение северните славяни да встъпят в лоното на Римокатолическата църква. Следващите гости са хазарските евреи, с предложение съседният им народ да приеме иудаизма. Княз Владимир не приема нито едно от предложенията. Последен в Киев, по думите на летописеца, пристига представителят на Византия, назован заради мъдростта му Философ, който разказва за библейските истории и християнската православна вяра. Владимир не взема веднага решение, а след като се е посъветвал с болярите, изпраща мисия, която да присъства на богослужение и при мюсюлманите, и при немците, и при гърците.
Когато след посещението си в Константинопол посланиците се връщат в Киев, то те с възторг съобщават на княза: „Не можахме да разберем къде се намираме – на земята или на небето!“. И Владимир решава народът му да приеме християнството по гръцкия обред. И както съобщава „Йоанимовата летопис“ (ХVII век): на това историческо събитие за руския народ, пръв се отзовава българския владетел... „А пък българският цар Самуил му изпрати учени духовници и много книги. И изпрати Владимир пратеничество в Цариград при императора и патриарха, молейки за митрополит. Те много се зарадваха и му изпратиха митрополит Михаил – много учен и богобоязлив мъж, който беше българин...“ Така че първият митрополит на Киев и „цяла Русия“ е Св. Михаил Българин (988-992). Една от седемте жени на княз Владимир е „Болгариня“, а техните синове - св. св. Борис и Глеб, са първите руски светци, канонизирани от РПЦ като мъченици и покровители на руската земя, и небесни помощници на руските князе.
И сега нещо много важно!
122 години след покръстването на българите в православна вяра, в семейството на православните народи встъпва и Киевската Рус, а след още 131 години и Сръбското княжество. Обединяващ фактор за тези исторически и епохални събития за славянската цивилизация, е дейността на Вселенската патриаршия в Цариград, която в онези далечни години проявява изключителни усилия за привличането на езическите народи в лоното на православната църква, но така също и за вътрешното обединяване на самите княжества, както и за преодоляване на разногласията между отделните църкви. Днес безспорен факт е, че православната вяра, църковнославянският език, огромната авторска и преводна литература издавана от Охридската, Преславската и Търновска книжовни школи, строителството на стотици църкви и манастири при царуването на българските царе, са единственият и решаващ фактор за запазване на славянската идентичност на народите от Източна и Югоизточна Европа, в годините на османското и татаро-монголско иго през ХVI- XIX век. В средата на 14 век за Вселенски патриарх е избран Филотей Кокин от Солун. Виден духовник и автор на многобройни богословски, литургични и канонически произведения, широко популярни не само във Византийската империя, но и в славянския православен свят. Осъзнавайки напълно огромната опасност, която се задава от Изток в лицето на арабския халифат и отоманската експанзия, патриарх Филотей търси и най-малката възможност за укрепването на Руската православна църква и обединяването на руските отделни княжества, като гаранция за запазването на православната общност. През 1373 г. литовсикя княз Олгерт търси помощта на Вселенския патриарх Филотей за изпращането в Мала Русия и Литва на православни свещeници, които да се противопоставят на римокатолическата инвазия, насочена към западното славянство. С изпълнението на тази изключително трудна и отговорна мисия, е натоварен българският архиерей Киприян Цамблак, който е ръкоположен за Киевско-Литовски митрополит и духовен баща на литовския княз Олгерд. Оттук започва неговата апостолска дейност за приобщаването на западноруските княжества към православната вяра и изключителните му заслуги за създаването на руската държавност, изградена около Московското княжество по време на княз Василий Дмитриевич, син на Дмитрий Донской, победителя в Куликовската битка със „Златната орда“. На 23 май 1381 г., православна Москва посреща с почести Митрополита на Москва и цяла Русия, Киприян, какъвто той е в течение на 25 години, канонизиран като светец на РПЦ и погребан в Успенския събор на Московския Кремъл. Св. Киприян през целия си живот се е стремял да пренесе запалената във Великия град Търново свещ на Божествената вяра така, че над цялата руска земя да се разгори и засияе пламъкът на знанието и просветата. Такива са били и други бележите българи, духовни водачи на средновековните руси, чиито наследници днес са руснаците, украинците и белорусите: Митрополитът на Киев и Литва Григорий Цамблак (1415-1419), Митрополитът на Киев, Москва и „цяла Русия“ Исидор (1436-1441), Митрополита на Киев, Москва и „цяла Русия“ Григорий Българин (1458-1472), Митрополитът на Киев и Литва Йосиф Българинович (1500-1501).
Така, в продължение на над шест века, общият славянски ген на съседните народи ги свързва заедно за добри и тежки времена като Велика България помага постоянно, навсякъде и във всичко, на своите братя! След този период Велика Русия поема този кръст и го носи с достойнство и саможертвено. В годините на робството, руските царе даряват българските манастири и свещеници с книги, икони, църковна утвар и право да събират милостиня по руските земи; постоянно изпращат средства на Вселенската патриаршия, за да може тя да откупува пребиваването си в сърцето на Отоманската империя. След победата на Екатерина Велика в обявената от Турция война на Русия и по силата на Кючук-Кайнарджийски договор от 1774 г., Руската империя получава правото на закрилник на православните в Османската империя и присъединява Южна Украйна, Северен Кавказ и Крим. След сто години, българският народ получава свободата си, след победата на руското оръжие над османлиите, във войната от 1877-1878 г. и България, след 485-годишно отсъствие, отново се появява на картата на Европа като суверенна държава.
И благодарността към братята руси няма предел!
Днес, когато от тези съдбовни за българския народ дни и месеци, са изминали много години, единственият начин да бъдем съпричастни с мислите и чувствата на нашите предци, е да прочетем какво са изрекли те, в знак на дълбоката си благодарност към Царя-Освободител Александър Втори и руския народ, след падането на обсадата на Плевен. Четиридесет видни граждани на гр. Плевен, начело с Привременний управител на Врачанска епархия архимандрит Константин и осем свещеници, на 2 (14) декември 1877 г., в първите мигове на жадуваната Свобода, лично се обръщат към руския Император с думите:
„Великий Государю! Свършиха се вековните страдания на Българския народ! Те си отидоха безвъзвратно, защото Ти, Государю, положи своя меч на везните на съдбата. Ти, Государю, със своя щит, ни прикри от варварството на неверниците. Ти ни даде нов живот!... Ощастливена от Тебе, Государю, България, в теб, венценосния Стратег, вижда своето спасение; на Теб тя трябва да посвещава децата си – надеждата и упованието на странати си – залог за собственото си преуспяване в духа на истинската цивилизация и единението с Русия!...
От душевно и вечно преданите и благодарни български граждани и гражданки на г. Плевно“.
Но борбата срещу славянството и православието продължава не на бойното поле, в задкулисието на западноевропейските столици. Берлинският конгрес от 1879 г., обезсилва Сан-Стефанския мирен договор. Възродената Третата българска държава, с територия от 170 000 кв км, съществувала само 130 дни в историческите си граници и е поставена във васално положение пред победената от Русия Турция. Православните славяни отново са унижени от своите триезични противници, защото са поискали да живеят свободно на своята си, от векове, територия.
Възраждането на българската държавност, по поръка на великите сили, както и след Втората световна война, е възложено на православна Русия. И то е изключително успешно, защото е осъществявано от родни по дух и култура славянски братя и приятели: създадено е Гражданско управление с участието на видни български граждани, учредени са съдебни органи. В Петербург специално е свикано „Особое совещание“ с цел изработване на Конституция на Княжество България. Търновската конституция, приета през 1879 г., е била най-демократичната за времето си в Европа, даваща широки пълномощия на избраните депутати в Народното събрание.
Изцяло и само с помощта на Русия, в България е сформирана добре окомплектована и обучена армия, която е включвала пехота, кавалерия, артилерия, флот и инженерни части. В новата българска армия (Земската войска), са служили 21 хиляди българи и 3 хиляди руски офицери, като ядрото й е било от български опълченци, участвали в Освобождението на страната. Русия е въоръжила и екипирала безвъзмездно цялата армия на България, приела е за обучение български младежи във военните си образователни учреждения. Началник на първата ни Унтерофицерска школа в Русе, е руския офицер инженер-механик Павел Алексеевич Машнин, който я ръководи до 1882 г., а четири години по-късно, морската школа е преместена във Варна и с течение на годините прераства във Висше военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“.
През 1878 г. Русия подарява на България две работилници, които са разположени в град Русе. Едната е за артилерийско въоръжение и прераства впоследствие във военния завод „Арсенал“ - Русе, преместен по-късно в гр. Казанлък. Другата е кораборемонтна работилница, останала в историята ни като „Флотски арсенал“. Началник на първата българска „Флотилия и морска част“ (военноморски флот), е и инициатора за нейното създаване Александър Егорович Конкевич. Флотът е базиран в Русе и се състои от 13 бойни кораба и 3 шлепа, подарени от Русия, тук се намира и Русенското адмиралтейство. През 1900 г. флотът е преместен във Варна.
За да бъде защитена Южна България (Източна Румелия) от турско нахлуване, на нейната територия е създадена народна милиция като числеността им е достигнала 28 хиляди души. Освен това, масово са били създавани стрелкови-гимнастически дружества, в които са били обхванати над 64 хиляди души. Само по този начин, след изтеглянето на руската армия, е било възможно да се организира защитата на независимостта на България и подготовката за последващото съединение на двете части на страната в една държава.
За съжаление, тези исторически за България събития - Съединението (1885 г.) и обявяването на Независимостта (1908 г.), поради недомислени и прибързани действия на домораслата и крайно неподготвена за новата си роля управленска класа на България, младостта и неопитността на монарха княз Александър Батенберг, и рязката и непремерена позиция и реакция на събитията от новия император Александър Трети, довеждат до първия тежък и продължителен конфликт между държавните управленски администрации на двете славянски страни. Обществото в България се разделя на русофоби и русофили – деление, продължаващо и до днес да нанася тежки рани и неувереност в българското общество.
След Съединението и при пасивността на Русия
по този въпрос, европейските ментори заставят Княжество България да изплати на Турция Източнорумелийския дълг, възлизащ на 82 млн. златни франка и приет от Княжество България. За пръв път в историята между двете страни, руският император Николай II поставя България в крайна финансова зависимост, като посредничи за сключване на двустранно споразумение между България и Османската империя, по силата на което Русия трансформира репарационния дълг на Турция към нея след Руско-турската война 1877-1878 г. и задължава България да изплати този дълг за срок от 75 години. България изплаща първата вноска от 14 млн.златни франка (418 млн. и 600 хил. лева по съвременни цени) и преустановява плащанията поради началото на поредица от войни. В крайна сметка, финансовата цена за Съединението на Княжество България с Източна Румелия се плаща от Съветска Русия. През 1922 г., по решение на председателя на Совнаркома на РСФСР В. Ленин, Руската федерация, в израз на добра воля към братския православен народ, опрощава дълга на България към нея, равняващ се на 2 млрд. 33 млн. и 200 хил. лева по съвременни цени.
Следва
