Нова Зора

Продължение от брой 38

Изминаха още две години. В Болгаре властта се смени. За кмет бе избран друг политик, от друга партия - Лучано Редолфи. Антонио Фолиени, як и горд старец, почина.

На 10 юли т.г., от този свят отлетя и единствената  ми дъщеря.

Седмици след смъртта й, за пръв път от дълго време, надникнах разсеяно в Интернет. Един кратък текст опари очите ми. С голямо закъснение узнах, че още на 21 януари 2021 г. „генералният консул на Р. България в Милано, г-жа Таня Димитрова“ посетила с. Болгаре, за да даде ход на побратимяването на Ломбардската община с град Враца.

Враца! Това недвусмислено сочеше моето присъствие и я уличаваше в присламчваме към нашата, със Серугети, прекрасна, чиста идея, възпрепятствана от врачанския завистлив, невеж и недалновиден кмет. Само че за моя труд, за  моето посещение в Болгаре и за следата от мен, никой не обелваше дума. Тях Таня от Ямбол бе решила да обсеби и да си припише всичко!

Пламнах и написах едно много подробно писмо на служебния министър на външните работи - г-н С. Стоев, в чиято изключителна почтеност не се съмнявам. Не след дълго, през август, ми позвъни една дама от нашето посолство в Рим и любезно ме запита дали имам нещо против инициативата за връзки със с. Болгаре и побратимяването му с Враца, да премине в ръцете на посолството. Отвърнах, че съм напълно доволна от такова разрешение, като все пак  държа моят труд да бъде споменат като основа на тези връзки. Получих нейното уверение в това и приятелски се разделихме.

На 10 септември, два месеца след гибелта на детето ми, същата дама ми звънна и ме осведоми, че на 7 октомври, в Болгаре, ще се състои церемония по назоваване на нова улица в селото с името на Апостола на свободата. Покани ме да присъствам, но аз не бях сигурна дали ще мога да замина за Италия. Унизителните и опасни антимедицински изисквания за прекосяване на границите ме възпираха. Може би моето дете почина тъкмо заради направената й в болниците поредица от три теста, в момент, когато беше крайно уязвима. Радостта ми от предстоящото събитие, което чувствах и като мое свидно дело, обаче бе безгранична, тя препълваше България и летеше към Италия - над гранични бразди, митници и медицински тероризъм. Та мигар всеки ден в чужбина се именуват улици на Българския Апостол? Тогава - точно на 10 септември - написах в блога си възторженото съобщение за улица „Васил Левски“ в Болгаре. То бе препечатано от врачанския електронен ежедневник „Конкурент“, писателския орган вестник „Словото днес“ и монтанския вестник „Слово плюс“.

На 14 септември получих лична покана от Н.Пр. извънредния и пълномощен посланик на Р. България в Рим, г-н Тодор Стоянов, придружена от чудесни думи. На 4 октомври, в навечерието на събитието, той се свърза с мен по телефона и повтори любезната си покана. С тъга отказах - не исках да се подлагам на тестове, а и не се чувствах здрава след кончината на дъщеря ми Ели, не можех да оставя сам и престарелия си, съсипан от мъка, баща. Всички наши ресурси се стопиха около заболяването на детето ни, не разполагахме със средства за път. Отказах и  все пак някаква последна сянка от надежда, че нещата - и тестът, и средствата - по чудо ще се уредят и ще замина - оставаше в мен. Преодолявайки себе си, се обадих в същия ден на врачанския кмет - с предложение да се присъединя към врачанската делегация, която ще отпътува за Болгаре.

Откакто е станал кмет на Враца, г-н Каменов постоянно се крие от мен - по какъвто и повод да го потърся. Достъпът дори до секретарката му е много сложен и лъкатушен за „простосмъртните“ - така е винаги, когато нисшият духом е на власт - той е високомерен и недостъпен. Свързах се със секретарката на един от зам.-кметовете, която пък се свърза с кметската секретарка. След малко секретарката на зам-а ми позвъни - секретарката на височайшия й предала, че няма да се пътува организирано и кметът сам уреждал заминаването си в Италия - като поканено официално лице. Нито дума към мен от негова страна.

Не заминах. Сутринта на 7 октомври бях легнала ничком на пресния гроб на детето си в т.нар. Нов гробищен парк на Враца. Една глутница обезумели кучета щеше да ме разкъса. Гробищата на всички български селища са в окаяно състояние - по тях най-добре личи дивата агония на България и отношението на властниците не толкова към мъртвите, колкото към живите. Но никое гробище не е толкова ужасно като врачанското - там хаосът от гробове, липсата на асфалтирани алеи и зверската кал в дъждовни дни, поглъщат и най-беглия намек за майчина, бащина и синовна утеха. Сякаш на ръждясалия разнебитен портал е написано: „Вие, които влизате, надежда всяка тука оставете“. Все пак заслуга на Калин Каменов е, че пуска обществен транспорт до гробовете на нашите покойници само в почивни дни. В останалите дни – всеки както може  така да се добира до тях. Ако не го изядат кучетата. Затова пък е качил цената на нагъчканите като термитник гробни места на 800 лева.

Докато се борех с песовете във Врачанските гробища, Калин Каменов от Галатин е празнувал, стъпвайки безцеремонно върху моя труд, в с. Болгаре, Ломбардия, за което никога нямаше да научи, ако не бях тъй глупава, че да му кажа и да му поднеса на тепсия несметни възможности. Той дълбокомудро е подписал меморандум за побратимяване и за общи проекти в областта на „културата, спорта и автомобилостроенето“. Ето какви крилати думи е издумал този виден политик и културовед чрез „сигурен преводач“ пред прехласнатата италианска публика:

„Историята на града (иска да каже - на с. Болгаре б.м.) е свързана именно с това, че преди повече от 1500 години тук са минавали български войски, които са гонили вражески войски. Част от българските войни са останали да живеят тук, според легендата, и така се е формирало селището. Идеята на меморандума е да се задълбочат икономическите контакти между двете общини и италианските инвестиции във Враца да се увеличат още повече“ – заявил кметът на Враца Калин Каменов. Да се смее ли, да плаче ли човек?

„Български войски, които са гонили вражески войски“! Ох, мъко, българска, ох, гротеско, Врачанска! Поне да беше прочел два реда от моята студия!

Защо обаче разказвам всичко това? Да, огорчена съм. Но забелязвате ли с какъв хъс отскоро гербаджиите драпат да се присламчат към  „ентелегенцията“? Същите, които едва ли не се побарваха „за кобура“, щом чуят приказка на литературен български език?

На 7 октомври по обяд, всички български сайтове избухнаха с новината, че в село Болгаре, Ломбардия, в присъствието на поне десетина официални лица (сред които неясно защо липсваше бившият кмет Серугети), нова улица е назована с името на най-великия български национален герой Васил Левски ПО ИДЕЯ НА ГЕНЕРАЛНИЯ КОНСУЛ В МИЛАНО - Г-ЖА ТАНЯ ДИМИТРОВА!

ПО ИДЕЯ НА Г- ЖА ТАНЯ ДИМИТРОВА!

ПО ИДЕЯ НА Г-ЖА ТАНЯ ДИМИТРОВА!...

Това заклинание гръмогласно се подемаше и преповтаряше от всички български средства за масова информация - до световъртеж, до припадък!...

Никаква егида на посолството ни в Рим не се състоя - събитието принадлежеше на Таня от Ямбол и бе прицелено да бетонира нея и врачанския ѝ съпартийник Калин, на постовете им. Кой и кога е могъл да се похвали с подобен международен фурор? Предисторията на събитието нямаше никакво значение! Таня Димитрова сръчно бе изместила акцента - вече не ставаше дума само за отношения между Болгаре и България! Вече се касаеше за улица, именувана на Васил Левски. Изключително хитра маневра, защото всеки би  казал: „Абе остави тия претенции, виж, в Италия кръщават улица на Васил Левски, всичко останало е без значение!“

Светотатство е обаче да се крият смрадливи афери зад името на Апостола, макар че откакто е обесен, байганьовците не престават да скатават долните си кроежи зад неговата величава фигура. Също както юдите се сгушват в сянката на Исуса Христа.

И така е, и не е така.

Левски вярваше, че историята няма другиму да прикачи заслугите му. Нека е свято името му во веки веков!