Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2021 Брой 39 (2 ноември 2021) ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ДОВЕДЕ ГОСПОД НА ЗЕМЯТА

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ДОВЕДЕ ГОСПОД НА ЗЕМЯТА

Е-поща Печат PDF

Никола РАДЕВ е сред най-ярките и самобитни съвременни писатели. Завършил  Литературният институт „Максим Горки“ в Москва, плавал във всички райони на Световния океан, той е признат за един от най-добрите български маринисти. В продължение на десетки години работи като журналисти и книгоиздател. От 1999 г. до 2003 г. е председател на Съюза на българските писатели. Автор е на 14 книги в 29 издания. Между тях са: „Маримани“, „Мори на вторите бащи“, „Истина без давност“, „Залезът на морските вълци“, „Седмото весло“, „Когато Господ ходеше по земята“. Има преведени книги на немски, унгарски и руски. Носител е на Международната литературна награда „Михаил Шолохов“ (Русия), Националната награда „Людмил Стоянов“, както и на Голямата литературна награда „Варна“.

Никола Радев е от малцината щастливци, които са с биография, с лична, с изстрадана биография. В нашето преломно и предизвикателно време, време на нравствен разпад, кретенясване и духовна безпътица, на оскотяване и хищност, Никола Радев не изневери на себе си нито веднъж и не се провря сух между капките. Словото му не е шумно, но дълбаещо в човешката душа. Книгите му не са натрапчиви, но оставят следа в белетристиката ни, а истините, събрани в техните корици – проверени от времето.

Никола Радев живя като мъж – честно и достойно, и нито за миг не загуби мярката и не се поддаде на лицемерието – един от най-страшните пороци в коварния, жесток, непосилен, но прекрасен и благословен писателски занаят!


P.S.

През 2021 г. се навършват пет години от кончината на Никола Радев. Преди повече от петнадесет години проведох с него импровизирани разговори: за хора и книги, за патила и радости, за страдалческата, но и благословена участ на писателя. По различни причини текстът не можа да види „бял свят“. Но така или иначе няма неиздадена книга и ето – тя е вече пред безпощадното око на читателя. Заглавието се роди в един хубав юнски ден след сладка раздумка на чаша бяло вино в с. Ъглен с белетриста и журналист Йото Пацов. Благодаря му сърдечно за този жест, който ми топли душата!

Смея да твърдя, че ръкописът утвърждава знания и ценности, които не са загубили своето значение и днес. Създава една идея повече за нещо хубаво, което обогатява мисловно и емоционално, напряга мисълта, волята и въображението. Книгата е изградена хронологично: биографични разкази, преплетени с размисли и оценка за хора, книги и съдби. Подобна композиционна структура я прави четивна и отворена към дискусии и полемики. Ръкописът предлага разнообразна и богата информация за литературния живот в България през последните четири десетилетия.

И не на последно място – подобна книга е посветена на каузата, наречена литература. За нея оцеляват тези, за които словото е диагноза. Трябва да си неизлечимо заразен от такава болест, завинаги и до края! Такъв беше Никола Радев, за когото литературата бе вторият му живот. Може би по-истинският!


Авотрът


Ивайло Христов: Кой ти подсказа идеята да напишеш документалната книга „Истина без давност“?

Никола Радев: Тази идея ми дойде по конкретен повод. Даваха един силен филм по книгата на Николай Христозов „По дирята на безследно изчезналите“, а там играеха и много добри актьори. Филмът бе разтърсващ.  И аз имах представа от съпротивата в нашия край. Още повече че тя е трагична. Варна е голям град, шпиони, шпионаж. Освен това, като те подгони властта, няма къде да избягаш. От едната страна е полето, от другата – морето. Няма планина, горите са рехави. И това прави антифашистката съпротива в този край по-героична. Полендакът, тая дума винаги ме е дразнела, защото коренът ми е от Балкана, но съм израснал в полето. Казват, „Балканът ражда хора, полето – тикви”. Защо е тази поговорка? Например добруджанецът има много земя, огражда се със зидове. Цял ден блъска. Единственото общуване с Бога е, когато седне да обядва, да се прекръсти и да погледне небето. Само земята човърка, като кърт я човърка. Докато балканджията няма много земя. Пасе няколко овце или друг добитък и като викне, гласът му се обажда от отсрещното дере. Има ехо. Има време да говори, може да ти оцени лафа. Докато добруджанецът няма време, той блъска на нивата, няма и с кого да се срещне, с кого да общува, не може да оцени приказката. Те са едни мълчаливи хора. Не е така с планинския човек. Когато се срещнат двама овчари в планината, ще си кажат приказката и песните им са по-интересни, говорът им е по-интересен. Тази е разликата – лафа да ти оцени. Докато полендакът блъска и гледа в земята. Прави къща, голяма, наредена, обаче живеят в една стая, другите необитаеми, гарнитурата взета, ама покрита с найлони. Освен това има и друго. Полендакът не може да бъде еретик, да говори и действа срещу властта, защото като го подгонят, няма къде да се скрие. Гората е далече. Докато балканджията духва веднага в Балкана, когато го подгонят. Като усети кучетата да лавнат, веднага хваща гората.

И. Хр.: Затова и съпротивата им е различна.

Н. Р.: Там, където е полето и няма гора, в която да се скриеш, съпротивата е много по-героична, но и с много повече предателства, отколкото там, където е планина и има къде да се скриеш. Виж какво се пее в народните песни: „И майка, що е рождена, и тя си чедо издава, гората не издава“ и т.н. Хайтов цитираше навремето една песен за турското робство: „Слънцето – грее не грее, птиците пеят не пеят“. Хайтов беше мъж, зъкърмен от една планина, която ражда мъже, ражда подвига. Там имат един разбойник, той го знае, Брахам Калас.


Сивриев пише за него. По едно време обаче на Брахам Калас му омръ- зва самотата, той властва навсякъде. Види ли се някоя кадъна да тръгне да носи гиздила, знае се – Брахам е там. Ама никой не й посяга. Защото мъж, който дръпва жена си от такива като Брахам, после сам му я води. Веднъж Брахам влиза в кръчмата. Сяда и всички онемяват. Кръчмарят тръгва към него и му носи вино. Брахам вади от пояса си патрони и ги нарежда на масата. На пламъка на свещите патроните още повече лъщят. Всички онемели. И тогава един нищо и никакъв човечец става, отива до Брахам, от дишането му пламъкът на свещта играе по патроните. „Ти ли си Брахам? – го пита. – Отдавна исках да те видя и да ти напсувам червото, дето те измъти.“ Значи той си е прочел присъдата. Онзи веднага може да го убие. И Брахам му казва: „Да те бия – бит си, да те убивам – убит си. Ама ще питат кой го уби. Ако не питат, щото не си ми еша, ще питат кого уби Брахам.“ Става Брахам, взема си патроните и излиза от кръчмата. Бабаит - не му е по мярката онзи човечец.

И. Хр.: Срещна ли подводни камъни при работата си върху „Истина без давност“?

Н. Р.: Като се разрових обаче, стигнах до един проблем. След 9 септември 1944 г. има едно решение, секретно, на Политбюро, на първо време да не се издигат кадри от национален мащаб от Варненската, Русенската и Бургаската съпротива. Защото е имало доста предателства. И аз се натъкнах на тях, като писах книгата. Но имената бяха с шифър и не мога да разбера кои са. Знам само шифъра, но кой стои зад него – не. Съмнявал съм се в хора, които бяха живи. Например в един, който беше голям началник, че е замесен в предателството на секретаря на Окръжния комитет Стойко Пеев. Но не мога да го докажа.

И. Хр.: А висшите партийни функционери знаеха ли кои имена стоят зад тези шифри?

Н. Р.: Може и някои да са знаели, може и да са се съмнявали. Но част от полицейския архив е унищожен впоследствие. Даже има такава версия, че след 9 септември, когато разбиват затворите, много от тези, които са подписвали декларация за сътрудничество в полицията, отиват и унищожават документите. Тази тема е много болезнена. Но в нашата антифашистка съпротива има още един проблем. Примерно след Освобождението от турско робство хора, които са участвали в революционните борби, т.нар. поборници, получават поборнически пенсии. Това го няма почти никъде по света. Редица хора вземат такива пенсии. И това са били добри пари. В същото време сестрите на Ангел Кънчев стават проститутки. Едната заболява от сифилис и умира. Има един такъв случай, разказвали са ми го отдавна, но горе-долу ще ти го кажа. Обикновено бълга-ринът е човек, който, като докопа власт и като се понаслади на властта, трябва да се покаже и на хората откъде е тръгнал, как е тръгнал и пр. Както циганите, когато си купят нови коне, им връзват пискюли и минават през селото да ги видят всички. Тук обаче се касае за Стефан Стамболов. Тази история, която ми е разказвана, доколко отговаря на истината, не знам. Може и да е написана някъде. Стамболов, вече министър-председател, с голяма власт, веднъж за Гергьовден тръгва с приятели от София с два файтона. В единия файтон е той, в другия – няколко души министри. Отиват в Търново, родния му град. И по пътя правят срещи, митинги. Когато стигат Търново, там ги чака градоначалникът с по-първите хора. Заклали две агнета, едно буре вино, едно малко буре ракия. И тръгват към Плачковския манастир, отиват на теферич да си изкарат Гергьовдена. Като потеглят, Стамболов им разправя за хъшовските си години, те от време на време спират, то пролетно време. И все споменава за един бай Иван – „мой ятак, мой човек, на Левски Иван Арабаджията нищо не представлява пред моя бай Иван“. И стигат до някакво селце, един порутен вратник, тревясал двор и един дядка дяла една греда. Стамболов слиза, другите стоят във файтоните, спазва се някаква йерархия, някакъв ред. И Стамболов го пита: „Бай Иване, бай Иване, как си“. Бай Иван го е видял, обаче продължава да дяла. „Бай Иване, како живееш, добре ли живееш – продължава Стамболов, – добре ли живее българският народ?“ Бай Иван го измерва с поглед и му вика: „Добре живееш ти, да ти еба майката“. Стамболов се сепва, веднага се връща във файтона, хатърът му скършен, няма настроение, но отива в манастира и изяждат агнетата. Изкарват Гергьовдена. И се връщат в София. След няколко дни при бай Иван идва един гавазин с пушка и му казва: „Бай Иване, има приказ от голямото началство да те водя в София. Вземи си една торба с хляб за два-три дни.“ Оня чувал за Черната джамия. Бабичката му слага хляб, дрехи и той тръгва за София. Пристигат, но минават Черната джамия и го водят пред една от банките. Там струпани хора, тогава е нямало кореспонденти като сега, част от дипломатите са изпълнявали тази функция. Излиза директорът на банката и казва на бай Иван: „Бай Иване, голяма грешка е станала, ние не ти знаехме адреса да ти изпратим пенсията. Ти си бил поборник първа категория“. И му напълват една торба с пари. Бай Иван взема парите и се връща. Естествено, българинът, като се види с пари, вдига една къща. И се разпуска.

На другата година Стамболов, пак със същите хора, тръгва да празнуват Гергьовден в Плачковския манастир и стигат до селото на бай Иван. Спират пред същия двор и гледат една чардаклия къща, цялата опасана с чардаци. „Бай Иване, бай Иване“, вика му Стамболов. Слиза бай Иван, обаче вече не носи потури, а костюм ала франга, носи един ланец. Стамболов стои отдолу и вика: „Бай Иване, как е, как живееш, добре ли живее българският народ?“ Бай Иван от горе: „А, добре живее българският народ“. А Стамболов отдолу му вика: „Добре живееш ти, да ти еба майката“. И се качват на файтона и отиват да изядат агнето. Тази история, дори и да е измислена, тя показва типично български черти. Българинът, като се види с пари и като види едно хубаво място си, вика: „Ей тука каква хубава къща може да се построи“. Българинът, като види хубава булка, си казва: „Ей, тая какви деца може да ми роди“. Българинът, така или иначе, е стопанин. Тази тема – за българина стопанин, в нашата социалистическа литература, я разработи единствено Ивайло Петров в „Хайка за вълци“. Тази тема присъства и при Йовков, и при Елин Пелин. Оттук и етимологията на думата чорбаджия. Човек, който дава чорба, който храни, човек на уважение. Работиш му, но и те храни.


Следва