Нова Зора

Продължение от бр. 39

В годините между двете войни напрежението между двете славянски православни държави се нагнетява не само поради факта, че Царство България, след проведения жесток  бял  терор през 1925 г., предизвикан от левосектантския  бомбен атентат в църквата „Света Неделя“ и Септемврийското антифашистко въстание, и след  приемането на Закона за защита на държавата и Закона за защита на нацията, се превръща не само в изнесена площадка на реваншистките немски амбиции след Първата световна война, но и в опорна база на антисъветската и антиболшевишка политика на европейските монархии и буржоазия. Развитието на недружелюбните  отношения  със  СССР достигат своя апогей през март 1941 г., когато Царство България подписва Тройния пакт и става политически и военен съюзник на фашистките Германия, Италия и Япония. Българската войска, като такъв, окупира територията на Западна Тракия (по това време гръцка), Македония и Западните покрайнини (по това време сръбски). През декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Англия, които в отговор през 1943-1944 г., бомбардират София. Едва на 26 август 1944 г., три дни след освобождаването на Румъния и, когато Червената армия е на Дунава, българското правителството обявява неутралитет във войната между Германия и СССР. И чак, когато на 5 септември СССР обявява война на България, тя официално скъсва дипломатическите си отношения с Хитлер. За световната общественост Царство България е победената  фашистка страна, която  „де факто“ за по-малко от тридесет години проживява две национални катастрофи – пълен военен, икономически, политически и социален крах, с очакващи я огромни репарации и загуба на исконни български територии. Единственият вариант за намаляване негативите от авантюристичните и безплодни илюзии на монархията и конформистки настроената политическа класа е, търсенето на компромиси с победителите – Съветския съюз, Великобритания и САЩ. Съветският ръководител успява да убеди американския президент  и английския премиер в лоялността на  болшинството от българския народ към антихитлеристката коалиция и на 9 октомври 1944 г., в Московския Кремъл, се провежда среща между Сталин и Чърчил, посветена на следвоенното устройство на света. В своите записки за тази среща Чърчил пише, обръщайки се към Сталин: „Хайде да решим нашите проблеми на Балканите. Вашата армия е в Румъния и България. В тези страни ние имаме собствени интереси, мисии, агенти. Хайде да не влизаме в противоречие по малките въпроси“.  След тези думи той взима лист хартия и пише следното: „Румъния – за Русия 90%, другите страни - 10%; България – Русия 75%, другите страни - 25%; Югославия  по 50%; Гърция – Великобритания - 90%, другите страни - 10%.“  Сталин приема това предложение. Както си спомня по-късно  Чърчил,  неговата душа е била обхваната от огромни съмнения. Той даже се е замислил дали да не каже на Сталин, че се е пошегувал и все пак го попитал дали си дава сметка, че става дума за съдбата на милиони хора. Като премислил всичко,  премиерът оценил тази сделка като необходимост.  Контролът над Гърция му е бил крайно важен  за да господства над Източното Средиземноморие“. (Анатолий Уткин – „Неизвестный Черчилль“ – М., 2011 г., изд. „Эксмо“).

Сега, в епохата на пост-истината,

фейковите новини и токсичната пропаганда е трудно за търсещите истината  да се ориентират в заливащата ги отвсякъде информация. Все пак е необходимо човек  да се опира на проверени и доказани факти, особено за обстоятелства и събития случили се много преди нас – съвременниците на днешните  хибридни  войни. А фактите,  както за Руско-турската война и Освобождението ни от турско робство, а така също и за  плачевните за България резултати от участието й във Втората световна война, неоспоримо показват, че само благодарение на православното ни и славянско братство с великия руски народ, сме запазили своята национална идентичност, високото си място в световната духовна култура и надеждата, че в обозримо бъдеще отново ще сме сред проспериращите и побеждаващи страха и бедността народи. Защото единственият критерий за успешна  управленска политика за определен период от време са постигнатите реални положителни за народа резултати. За съжаление, за последните три десетилетия България деградира и главната отговорност за това носят всички, които възприеха и реализираха със сила, интриги и безотговорност „Плана за преход към пазарна икономика“, известен още като „Планът Ран-Ът”. И за да не бъдем голословни и обвинявани в тенденциозна едностранчивост, предлагаме някои  факти за развитието на НРБ в периода 1946-1989 г. С безвъзмездната помощ на СССР, както и с вложения от българския народ огромен за мащабите на страната интелектуален и физически труд, България бе първата страна в Югоизточна и Централна Европа, която вече от половин век е със собствена Атомна електроцентрала, с Нефтохимичен комбинат, преработващ 11 млн тона суров петрол, до 1989 г. тя имаше собствена металургия, корабостроене, мощна военна промишленост, високоразвита  химическа промишленост и производство на изкуствени торове, всестранно развит аграрно-промишлен комплекс и тютюнопроизводство, разгърната пътна и транспортна инфраструктура. Нека се замислим върху следните цифри, публикувани от инж. Иван Пехливанов, в неговата книга „Свидетел на историята”: държава „като една човешка длан“ - 101 място в света по площ  и  на 107-о място по брой на население в света (2019 г), през 1989 г. е имала енергийни мощности от 1,36 КW/на жител , докато в ЕС те са 1,33 KW/на жител; по производство на калцинирана сода сме 7-ми в света;  по производство на изкуствени влакна – 10-ти в света; по производство на сярна киселина – 12-ти в света; по производство на азотни торове – 16-в света; по производство на пластмаси – 17-ти в света; производство на електро- и мотокари - 3-ти в света, след ГФР и Япония; по производство на електротелфери - 7-ми в света; по производство на силажокомбайни - 3-ти в света; сред първите 10 в света по производство на металорежещи машини и акумулатори; сред първите 20 страни в света по производство на газопроводни тръби. Според „Доклад за човешкото развитие“ на ООН - 1995 г.  от 174 държави в света, за индустриални признати са само 47 страни, сред които е и България, а по „Индекс на човешко развитие“ е на 27-о място през 1990 г. от 193 страни (на 57-о място през 2013 г.) .

Невероятно изпълнение само за 45 години от страна, заемаща в класациите 101-то място по площ и 107-то място по брой население! Подобно е и развитието и на  останалите държави-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Според Костадин Чакъров, дългогодишен първи помощник на Тодор Живков „западните специални  служби са изчислили, че Москва е инвестирала над 70 млрд. долара безвъзмездна помощ в тези страни, като ежегодно за субсидии за селскостопанската ни продукция, е предоставяла на България 600 млн. долара, тайно от другите членове на СИВ, договорени на лична среща между Живков и Брежнев в ловната правителствена резиденция Воден през 1973 г.”

На практика и най-кошмарните сънища на Чърчил и компания, замислили и реализирали Студената война като възпиращ фактор за развитието на световната социалистическа система, са се превърнали в реалност – там, където няма частна собственост върху труда на работниците и върху средствата за производство, положителните икономическите резултати са бързи и впечатляващи! За да спре това икономическо и политическо „цунами“, след смъртта на Сталин е задействана Доктрината на Ален Дълес „Разцепващ фактор“. Първото й реално проявление са унгарските събития през 1956 г. Посланик на СССР в Будапеща е Юрий Андропов, а негов съветник е Владимир Крючков. (През 1957 г. Ю. Андропов оглавява новия отдел на ЦК на КПСС за работа с комунистическите партии в социалистическите страни. Уличните демонстрации са потушени с военната сила на Варшавския договор. В университета „Бъркли“ в Калифорния се ражда теорията за конвергенцията, следват Чешките събития от 1968 г, Хелзинското споразумение от 1975 г., чрез което САЩ са допуснати пряко да се намесват в  европейските работи, изборът на Папа Йоан Павел II, събитията в Полша и профсъюза „Солидарност“, атентатът срещу папата от 1981 г., „Империята на злото“ на Рейгън, статията на Франсис Фукуяма „Краят на историята“. Доктрината „Разцепващ фактор“ е пред финалния си стадий на реализация:  Ю. Андропов лансира М. Горбачов за Генерален секретар на ЦК на КПСС и през 1985 г., след смъртта на К. Черненко, той е избран за такъв. От този момент нататък славянското братство и православната етика в отношенията между народите на България и Русия, отстъпва място на егоцентризма и нарцисизма на Горбачов и развитието на идеята за конвергенцията („перестройката“), но с предусловията, че социализмът трябва да се приспособява към капитализма, а не обратното.

Нюансът в американската  теория на конвергенцията

(сближаването) е, че ако  международният капитал не  инвестира в тези държави, а  международните пазари не забележат или не намират, че тази възможност е жизнеспособна  за тях, то страната, обект на конвертирането, може да бъде игнорирана от процеса на наваксване в развитието й. След време се изтъква, че страната се е отдалечавала от предполагаемите и предлагани й условия, вместо да се е сближавала. Нестабилните държави са по-склонни да се отклоняват, защото не могат да се сближават поради политически или социално-структурни фактори, като липсата на желание и ресурси за обучение.

Сега ясно ли е защо не сработи „Планът Ран-Ът”? България сама си е виновна, защото е нестабилна и поради липса на ресурси!

Както е видно, тук няма място за сантимент, за следване на историческите традиции и спазване на сключени междудържавни  договори – на мода е само собствения  интерес, собствената  изгода, господарско отношение на „големия“ към „малкия“ и диктат под всякаква форма. И Горбачов  не е  първият руски ръководител, който  проявява подобни „замашки“. Руският император Александър Втори, наречен  Освободител, защото през 1861 г. отменя крепостното право в Русия, е първият руски владетел-либерал, който въвежда системата за местно самоуправление, отслабва жестоката цензура, усъвършенства системата на висшето образование, модернизира съда и финансовата система, съкращава и осъвременява армията. За разлика от него, синът му Александър Трети, заел императорския трон на 1 март 1881 г., след смъртоносния атентат срещу баща му, изповядва просветен консерватизъм, а във външната политика се придържа към прагматизма, твърдото и безкомпромисно отстояване на руските интереси. След Съединението на България от 1885 г. той пише до Началника на Руския генерален щаб  ген. Обручев: „Според мен, докато княз Александър (Александър Батемберг, първи братовчед на Алекксандър Трети - б.а.)  продължава да се разпорежда със съдбата на българския народ, нашето вмешателство в българските работи е абсолютно невъзможно и безполезно...Всичко случващо се на Балканите за нас е второстепенно. Стига сме се правили на интересни в ущърб на истинските интереси на Русия. Славяните сега са длъжни да служат на Русия, а не ние на тях... Не одобрявам действията на българите. Те нас не ни послушаха, действаха тихомълком, съвети не искаха, нека сами да си сърбат попарата, която забъркаха“.

Великите сили са самодостатъчни и не трябва да ни изненадва, че  пословичния български конформизъм и чуждопоклонничество раждат в отговор и безцеремонното отношение към България на недалновидни и доморасли руски властници, у които изстраданото от двата народа славянско братство и общата православната вяра са само голи декларации за печелене на симпатии у обикновените хора. Те винаги ще бъдат прагматични спрямо малка България, криейки се демагогски  зад  „истинските“ интереси на Русия, които в редица случаи са имперски и егоистични. Но това се отнася  само за владетелите, а не за братския  руски народ!

Тези характеристики в голяма степен касаят и българските властници, които водени от конформизма и нагона за лично преуспяване и забогатяване, загърбват изконните интереси на българския народ, „поддават се на изкушения и стават слуги на лукавия“, вкл. и по отношение на Русия! Ето конкретен  пример с български доморасъл „владетел“, който иска да впечатли онези, които приеха и реализираха „Плана Ран-Ът“ у нас, изпращайки  ни на последните места във всички класации за страните от Европа, демонстративно и нагло противопоставяйки ни на Русия, на идеите за  славянското братство  и православна вяра:

„Говорим за американския бизнес в България. Добре дошли сте! Радваме се, толерираме го, полагаме огромни усилия, дори и когато не е много за толериране да помагаме пак. Когато са направени договори, които дори ме е срам да ги чета, ние ги ги толерираме и продължават да стоят. Не знам дали друга страна би го направила.... Когато има проблеми с руски проект, ние действаме незабавно и затова за „Бургас-Александруполис” сме в съдилищата, и за „Южен поток“ ще отидем в съдилищата, за Белене“ вече години сме в съдилищата в Париж. Когато има проблем тук, си затрайваме. Защо? Българо-американските отношения не са  само бизнес модел, те са и морал. Народът като чуе Америка, знае че това е честно, прозрачно и важно всичко да е наред... Ние сме признали военното крило на Хизбула за терористична организация, спрели сме три от най-големите руски проекти, спираме руски самолети над морето. И ако  това не са ни партньорите, кои са?!“

Ако руският император Александър Трети наказва България през  септември 1885 г., нареждайки на руските офицери и военнослужещи да напуснат военното министерство и своите гарнизони, и да се завърнат в Русия, то сто  години по-късно,

“изваден  от ръкава“ на Андропов,

един нов съветски ръководител, нарушавайки едностранно действащи военни и икономически договори с редица европейски социалистически държави, организира в НР България държавен преврат за сваляне на законно избрания Председател на Държавния съвет на страната Тодор Живков. И тъй като от цялата тази операция на „дълбоката руска държава“ Съветския съюз, както показаха следващите години, не получи нищо в замяна, то основателно е предположението, че  групата съветски ръководители, наредели реализирането на операцията, са действали в чужд интерес и по чуждо внушение. След възбуденото обществено брожение в социалистическите страни, в т.ч. и в България, от „гласността и перестройката“ в Съветския съюз, българският ръководител иска лична среща с Генералния секретар на ЦК на КПСС Горбачов, която се състоява през юни 1989 г. в Москва, на „Старая площадь“. На тази среща, според помощника Костадин Чакъров, Живков е  искал  разяснения за вътрешната и външна политика, провеждана от съветското ръководство през последните пет години. В отговор Горбачов заявява, че главната причина за тежкото икономическо състояние на страните от социалистическата общност е огромното им изоставане от Запада в областта на научно-техническия прогрес, като главната вина за това носят несменяемите с десетилетия  ръководители на братските комунистически партии в Европа в т.ч. и Тодор Живков, „които проспахте“ най-прогресивните тенденции в развитието на високите  технологии. Второто обвинение към Живков е неудачната кампания за смяната на имената на българските турци, с което БКП е влязла в противоречие с позициите на марксизма-ленинизма и практиката на КПСС по националния въпрос. Горбачов разяснява, че КПСС се демократизира, по нов начин започват да се формират федералните и местни органи на властта чрез провеждането  на Конгреси  на народните депутати, а гласността дава възможност на народните маси пряко да участват  в управлението на страната. В отговор Живков заявява, че е груба грешка да се сдава политическата власт преди да се реформира икономиката. Той предлага, в съзвучие с новите виждания за намаляване ролята на държавата в икономиката, да се създадат мощни частно-държавни структури, които по същество да бъдат българо-руски съвместни предприятия в областта на енергетиката, нефтохимията, фармацията, транспортното и тежко машиностроене и др., като се запазят дълбоката кооперация  и партньорски отношения между българските и съветските икономически субекти. Това предложение не е прието от Горбачов и той заявява, че всяка страна има правото на собствен, самостоятелен път на развитие.

Живков се съгласява,

а по отношение на политическите преобразования заявява, че БКП и България няма да вървят по пътя на съветското преустройство, а ще търсят свои собствени идеи за развитието на страната. Срещата приключва с прохладна размяна  на любезности.

Веднага след в нея, Горбачов свиква съвещание в Кремъл, на което присъстват зав.-сектор „България“ в Отдела на ЦК на КПСС, министърът на отбраната и Председателя на КГБ. Решено е да се прати отговорен сътрудник на ЦК на КПСС, който до 7 ноември 1989 г. да организира свалянето на Живков от поста Генерален секретар на ЦК на БКП. В началото на юли този представител е назначен на висока длъжност в посолството на СССР  и пристига в София. Той е изключително популярен сред българските политически кръгове, владее в съвършенство български език, защитил е кандидатска дисертация в България, като негов рецензент е бил Милко Балев – най-отявленият русофоб в българското политическо ръководство към този момент. През годините, редица български политици по време на посещенията си в Москва в състава на правителствени и партийни делегации, са искали срещи с представители на сектор „България“  на ЦК на КПСС. Тези срещи обикновено са се провеждали в специалния кабинет, зад правителствената ложа на Болшой театър, по време на балетни спектакли. Човекът от българска страна, който се съгласява заедно с руския представител да провежда разговорите с членовете и кандидат-членове на ЦК на БКП за освобождаването на Тодор Живков  от поста Генерален секретар, е Начо Папазов – към този момент Председател на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП и Председател на Общонародния комитет за Българо-съветска дружба. На 16  ноември 1989 г. Папазов е избран за член на Политбюро на ЦК на БКП и е освободен на 19 декември с.г. (!?). След всеки проведен разговор, при получено съгласие, съответния член на ЦК е поемал ангажимента, че след като получи поздравителна картичка по случай 45-та годишнина на 9-ти септември, в случай на съгласие, до първи ноември 1989 с.г., той трябва да отговори на изпращача на поздравителната картичка с подобна такава с поздравления по случай 72-та годишнина от победата на Октомврийската революция. Руските специални служби в т.ч. и официалното представителство на КГБ в София са нямали отношения към тази операция, защото на територията на съюзните на СССР държави, те са нямали право да водят разузнавателна дейност. С тази работа се е занимавал Отдела на ЦК на КПСС и цялата информация, която по различни канали е  пристигала от България, се е концентрирала в ЦК, откъдето са излизали задължителни разпореждания по цялостния комплекс проблеми в двустранните отношения. Горбачов, възлагайки задача, се е аргументирал с получените многобройни искания по различни канали за смяната на Т. Живков и подмладяване на управленските кадри в България. Хората, които са били ангажирани пряко в подготовка  от руска страна са били честни комунисти и искрени приятели на България. Те и затова са успели в кратки срокове да убедят над 50% от състава на ЦК. В същото време Луканов изпраща свой представител за контакти с Ал. Яковлев, а най-съществена и координираща роля в процеса играе „лисицата“ Любен Гоцев – Capo di tutti capi на прехода. По различни канали  между отговорни фактори на България и СССР се популизира идеята и се провеждат срещи за смяната на Живков, но това се прави с цел, за да е ясна пълната картина на случващото се. Когато в посолството се получават 50% плюс 1 картички със съгласие, в Москва се взема решение да се стартира операцията. Посланикът  Шарапов, който също не е бил в течения на провежданата акция, посещава в Банкя Живков и го запознава с мнението на съветското ръководство за неговото оттегляне. В командния пункт  на ГЩ на БНА в с. Горна Малина, в дните около 10 ноември, се събират съветски висши военни и дипломати, които, заедно със свои български колеги, са осигурявали мирното осъществяване на смяната.

Притесненията на Москва

са били свързани с действията на Милко Балев и Димитър Стоянов, които са имали пълна готовност да арестуват заговорниците и да въведат военни подразделения в столицата и в големите градове. Но високопоставеният български сътрудник, който е гарантирал, че всичко ще премине мирно, е бил в постоянен контакт с организаторите и въпреки настояването на Крючков, да бъде идентифициран, личността  му не е била разкрита. От 1985 г., след издигането на Михаил Горбачов за ръководител на СССР, Тодор Живков не е посещавал официалните приеми в Посолството на Съветския съюз в София по-случай 7-ми ноември. Но през 1989 г. той се появява в Посолството и след ръкуването с висшите дипломати, наредени в една редица, се спира пред зав.-отдел „Вътрешна политика“ на Посолството и многозначително заявява: „Честит празник! Желая успехи. Най-важното е да се проявява грижа за близките и най-вече за децата!“ По думите на Костадин Чакъров, изумената физиономия на Живков по време на пленума на ЦК от 10 ноември 1989 г., е била в резултата на негова пълна изненада и шок от това, как десетките ласкаещи го и превъзнасящи го до небесата партийни и държавни функционери през всичките, над 30 години, са гласували безропотно за неговото освобождаване, като само двама души от състава са се опитвали да се противопоставят.

Много бързо Горбачов пренастройва системата така, че ролята на главен информационен  и координационен център за случващото се в България, да се изземе от ЦК на КПСС и да  се придаде на специално създадена структура  към Ал. Яковлев. Александър Лилов и ръководството на БКП/БСП губят привилегированата си позиция за пряка връзка с ръководството на СССР.  Черната работа е свършена от комунистите-автократи, сега проамериканските сили поемат „кормилото“ и на сцената, под прожекторите, изскачат „демократите“. За щастие, в България превратът успява без проливане на кръв и масови безредици. Изненадата за всички идва от Румъния! Там началникът на личната охрана на Чаушеску, ген. Станкулеску, решава кардинално въпроса за властта чрез военен трибунал и разстрел на „царстващото“ семейство!

Към края на м. ноември 1989 г. Горбачов е бил  готов за срещата си с Джордж Буш на парахода „Максим Горки“ край Малта, за да докладва и  да предаде на Съединените щати контрола върху бившите социалистически страни. От този момент нататък американците поемат отговорността за славянска и православна България, за просперитета на страната и благополучието на българския народ! Но за тях приоритет  е българската територия да стане плацдарм и база за контрол над Черноморско-Каспийския регион  и  южните граници на Русия, което и става.

През 1990 г., за външен министър на СССР е назначен 39-годишният американофил Андрей Козирев. През 1991 г., за представител на външното политическо разузнаване на РФ в България, е изпратен Леонид Решетников. В началото на 1992 г., за посланик в България е акредитиран действащият зам.-министър, франкофонът Александър Авдеев – факт, свидетелстващ  за огромното значение, което се отделя на България от американските куратори на руската външнополитическа  администрация, както и за големия частен икономически интерес на руски олигарси и политици от географското ни местоположение. В тази нова  политическа обстановка никой не си и помисля за православие, славянски корени и традиционни връзки. В течение на последвалите  много години цялата специална информация по всички канали от България към Москва отива в кошчетата за смет, защото ръцете на истаблишмънта на РФ, както и България, са вечно претегнати към новия хегемон, към МВФ и Световната банка, докато „духовната“ източноевропейска експанзия,  т.е. промиването на мозъците, е поверена  на Сорос и компания!

Днес, тридесет и две години след тези събития, за търсещите Истината и за праведните хора е ясно, че не е време за отчаяние и отказ от свещените завети на нашите предци в Живота на всеки! Руският президент, който твърдо и неотклонно чертае в наши дни Пътя за бъдещото  развитие на света, е и нашата надежда, свидетелство за което са думите му, казани на 17 декември 2015 г.: „Аз съм удивен от беззъбата позиция на българското ръководство, което по неизвестно какви съображения пренебрегна националните интереси на своята страна. Ние трябваше да вложим три милиарда долара в строителството на „Южен поток“, а това са работни места, това са заплати, това са приходи на всички нива за бюджета, като след построяването му те всяка година щяха да получават по 400 милиона евро от транзита. Ние, собствено, и измислихме този проект, защото искахме да помогнем на България! Но щом не искат – няма да го правим!“

Когато сам се отказваш в нужда от протегната ръка, то вината и отговорността пред народа и бъдещите поколения, е само твоя и тя тежи, и ще тежи цял живот, защото Зовът на кръвта заповядва на  съвестта да действа, но това е валидно само за хора, които имат   съвест!