Нова Зора

и органично вграждана в сърцата и в душите принципност

Сякаш разум не ни достига – живеем като безсъвестни. Дните ни се нижат неорганизирани, липсват в тях контрол и отговорност. Създаваме си едни на други излишни мъчнотии – вместо да се надпреварваме в старания взаимно да улесняваме съществуването си. Ненаказваната понякога престъпна разхайтеност, се приема като нещо нормално. Българин българина проваля поточно, като на шега – от глупост, от дебелоглавие, от некадърност, от мързел, от завист и недоброжелателство, от инат, от какво ли още не…

Само общоприети и строго спазвани ПРИНЦИПИ могат да гарантират в съвременния сложно взаимообвързан свят, решаването и на най-тежките и на най-нищожните проблеми без загуби на енергии, на време, на нерви и средства. В нашия живот цари БЕЗПРИНЦИПНОСТ. Няма правила, няма ред, няма гарантирани санкции за безбройните вредителства.

Какви са причините?

Масовостта на своеволията и безобразията се корени в разминаването между традиционния максимализъм на истинските българи и инерциите на кретащия дрипав живот, който мъкне от памти века първична дивотия, злонравие и глухота – лепота за бездуховните същности. Отдалечеността на двата полюса дава волност, кураж и самочувствие на хора с вродена цигания. Те не само не приемат никакви принципи, никакви ограничения, ами и тичат на мегдана да пречат на всяко усилие за социален порядък. След посещения на уредени страни, където всичко по традиция си е на мястото и всяка работа се извършва обикновено безпрепятствено, навреме, ние отново се озоваваме в нашата мила родина и недоумяваме как не сме се разпаднали досега като обществен организъм. Един китаец преди няколко години беше минал за няколко дни през България и не можеше да повярва на видяното, изпитаното, чутото: „Невероятно неуважение към човека, грубост, хаос!...” – такъв беше откровеният му отговор на журналистически въпрос.

Националнихилистите – критикари обвиняват духовните ни водачи: те вдигали високо летвата, лишени били от чувство на реализъм, затова и умерените българи казвали: „Знаем как трябва да бъде, но животът не се ръководи от високи идеали – в крайна сметка всеки знае мене си…” Водачите на „нежната революция” са решили да сложат край на „хабенето на народни енергии в гонене на илюзии”. Призовават към реализъм. Техният „реализъм” е проста разновидност на многовековната съпротива на духовната посредственост срещу идеалите, срещу вечните цели на ИЗБРАНИЯ народ.

Искат да ни заставят да възприемем мерките на западната цивилизация.

А тя постигна наистина завидни върхове на социална уреденост. Като часовникови механизми са отделни западноевропейски общества. Постиженията им имат общочовешка стойност. Но тяхната изрядност е все ЗА СМЕТКА НА НЕЩО ДРУГО, тя е станала възможна благодарение нарушаването на общи принципи и затормозяването на световни процеси. Такива постижения се крепят от рамките на „разумния егоизъм”. Егоизмът, дори когато е „разумен”, по природа си остава безпринципен. Векове наред „цивилизацията” се труди да помири лъжливите стойности с Божествената мярка за нещата; да свърже своя основен закон – егоизма – с разума, да ги помири. Западните общества успяха през този век да вникнат много надълбоко в естеството на природния порядък и успешно влагат по нещо от тези познания при усъвършенстване на социалния порядък. Успех е и дресирането на тъмния човек. Той е превърнат в нещо като жив автомат, който не затормозява прекалено усложнените механизми на съвременния живот.

Постигнатите съвършенства са във външния свят. Тъмният човек лесно би променил условните си рефлекси и ще се окаже, че отвътре той ни най-малко не се е променил – такъв е бил и преди Великата френска революция. Такава култура е илюзорна, преходна, повърхностна. „Тези неща, които стават днес, не съставят живота. Можете да местите планини и градове, можете да разпределяте цели царства, но всичко това е само външна страна на живота”. И пак Предводителя по повод гордостта на усвоеното до съвършенство изкуство да нарушаваш законите (да крадеш например) и да не те улавят, разобличават, съдят, казва: „А тази култура аз я наричам византийска – това не е Божествена култура”.

Хиляди години българските духовни водачи упорстват да разпространяват и разясняват Божествените принципи. Не си служат със съблазни, със страх, с насилие. Те не дресират човека. Те искат принципите да залегнат във вътрешния свят по естествените пътища на индивидуалното еволюционно развитие. Личната убеденост, ДОБРОВОЛНИЯТ ИЗБОР, проумяването със своя логика на неотменните, висшите необходимости – това е основното правило. „Това не е учение на насилие, това е учение на абсолютната свобода”. „Свободата седи в това – да живеем в безграничното”. В безграничното няма хаос – там властват Божествените закони.

За българите се казва, че са най-свободните хора. За отцеругателите, които не признават никакви наши високи, изключителни достойнства, това не е вярно. За тях българите са роби по природа, овце.

Доказателства има и за едната позиция, и за другата. Защото

има два свята в България –

единият е безпорядъчен, непредсказуем, другият се реди в съгласие с най-висши принципи – в съгласие с Космическия разум. Така или иначе крайната истина е тази: българите от 9-10 век насам са облагодетелствани с небивала другаде ДУХОВНА СВОБОДА. Тук е централната причина за ред особености на националния ни характер, и за състоянието на съвременния ни живот. Духовният авангард е внушавал на всекиго: ти си свободен по своя воля да избираш пътя си, имаш равно право, самостоен си, сам си пред Бога, бъди, ако щеш насаме сам с дявола. Дали си коняр или цар, патриарх или дървар, все едно – ти си човешка душа, Божие създание – слязло да се учи в забавачницата на Земята. За всичко сам носиш отговорност за себе си…

Не са бързали Учителите ни. „Ние не проповядваме на хора, които показват ножове. При нашата проповед топовете и пушките се топят. Ние не бързаме. Човечеството няма да погине.” Такава СИЛА, такива мащаби на духовните чувства, такава спокойна увереност и равновесие на присъствието във вечния свят духът на „цивилизацията”, не познава. Защото тя е камерно, вътрешно аморфно, ефимерно създание.

На много места в Божественото си слово Предводителят подчертава, че провалите са предварително очаквани, той не се бои, че ще ги има. Напротив, те са за него също една необходимост в процеса на бавното съзряване на цялостния организъм, който наричаме Българска духовна общност или още Българска държава на духа. Еднаквата свобода за дивия още и за духовно напредналия човек дава, разбира се, противоположни резултати. Отрицателните последствия са по-множествени и очебийни. Повърхностните наблюдатели отвън възприемат неорганизираността, безпринципността, циганията, съсипиите – за тях това са белези, характеризиращи българщината. За чужденец, израснал в кастово общество, е сензация да чуе например, че всеки никаквец в България, благодарение на дадената му свобода, може да досажда със самочувствието си на знаещ и можещ. „Българите, казва Предводителят, нямат почитание…“ Да, всичко това е вярно. Но се отнася само за ниските нива.

Контрастно различни са резултатите от духовната свобода в опитностите на българите, които имат и съвест, и воля, и мярка, и най-важното: неотклонен стремеж към самоусъвършенстване. Много ли са тези българи, малко ли са? Никой не ги е броил. И не е възможно да бъдат преброени. Защото

степените на вътрешен растеж

са безбройни. Защото посоките на усъвършенстване са различни. Ако в това отношение бих се проявявал като бай Ганя, в друго отношение съм натрупал неподозирани от околните богатства от духовно естество. Космическият квас по различни пътища, по различни начини се е прихванал в душите на неизвестни хора.

Истински свободният човек у нас, поел уверено по Големия друм, е съвестен и точен. Той няма да ощети, да измами, да обиди никого. Той носи вродена саможертвена нагласа, деликатността му не е театрална, а е израз на винаги конкретно, спонтанно човешко внимание и разбиране на другия човек. И ако оня китаец беше срещнал от този тип – истинските българи – ако беше усетил тяхното безкористие, тяхната истинност, благост, техният духовен ентусиазъм, той щеше да забрави всички отвратителни цигании по гари, улици, магазини, хотели. И щеше да разказва в страната си, че тук, у нас, е досегнал нещо, което е от друго качество…

Българските организаторски способности са се изявявали многостранно и ярко в историческия ни път. Те проличават особено нагледно във военното дело.

В чужди страни българите са търсени и като работници, и като ръководещи. Те внушават надеждност, доверие. В своите спомени поп Минчо Кънчев разказва как местното население и заточеници от други националности непрекъснато търсели него и другарите му при всякакви затруднения – защото си спечелили име на принципни, човечни и щедри…

Трябва да се направи точна равносметка за широкото участие на българи при оформяне на прогресивния образ на човечеството през 20 век. Основните принципи например, които са залегнали в програмата на ООН, са подредени първо в ума и в сърцето на българин.