Нова Зора

интелектуалците не могат да продължават да обслужват статуквото

Продължение от брой 43

Тъй като беседата беше в Харвард, беше особено важно да се постави фокус върху интелектуалния елит и неговите специални връзки с правителството. Харвардският факултет беше много изтъкнат в администрацията на Кенеди и Джонсън. Митологията Камелот (наименование за идеализираната по онова време администрация на президента Кенеди – б. пр.) е в значителна част тяхно творение. Но, както обсъдихме, това е само една фаза в дългата история на интелектуалната служба на властта. Тя все още се разгръща, без някаква фундаментална промяна, въпреки че активизмът от шейсетте и изводите от него, промениха чувствително много неща в страната, разширявайки въздухарството, с което „побърканите“ могат да преследват своята ценностно ориентирана подривна дейност.

Това влияние много разшири и историческата перспектива, от която събитията в света са възприемани. Никой днес не би написал голяма история на дипломацията на Щатите, описвайки как, след като британското владичество е отхвърлено, бившите колонизирани, по думите на Томас Бейли, „се съсредоточиха върху сеченето на дървета и очертаването на естествените територии на индианците“ – в условията на „самозащита“, разбира се. Малцина през 60-те напълно осъзнаваха факта, че нашата „нескончаема война“ беше започнала през1783 г. Ужасяващото 400-годишно досие на изтезания на афроамериканците също беше едва признавано от официалните академични среди, много по-лошо – то постоянно беше преоткривано. Същото е вярно и в други области. Отдаденият и съзнателен активизъм може да отвори много прозорци за създаване на стойностна историческа перспектива.

С. Д.: Светът много се промени от епохата на Виетнамската война насам и мисля, че ще се съгласите с мен, че днес сме изправени пред предизвикателства, по-големи от когато и да било. Освен това, живеем в много по-малък свят и някои от предизвикателствата пред нас са наистина глобални по характер и обхват. В този контекст, каква трябва да бъде ролята на интелектуалците и на социалните движения в глобализирания свят и в споделеното бъдеще на човечеството?

Н. Ч.: Много сте прав, че днес сме изправени пред много по-големи предизвикателства, отколкото през епохата на Виетнам. През 1968-а, когато либералните интелектуалци деряха ценностно ориентираните „безумци“, главният проблем беше, че „Виетнам, като културна и историческа величина, беше заплашен от унищожение, защото вътрешността на страната буквално загива под взривовете на най-големите военни машини хвърляни някога върху площ с такъв размер“, според оценката на най-уважавания специалист по Виетнам, военния историк Бърнард Фал.

Сега организираното човешко общество е „заплашено от унищожаване“ под ударите на екологична разруха, преимуществено от богатите, концентрирани в богатите държави. Това отделно от не по-малко зловещата и растяща заплаха от ядрен холокост, трупаща се и в момента.

Живеем в епоха на сливане на кризите, която няма равна в човешката история. За всяка от тях съществуват възможни решения, въпреки че времето е малко. Няма нужда да хабим думи за отговорността.

Кой поема историческата задача за справяне с кризите? Кой проведе стачката срещу климатичните промени на 24 септември, отчаян опит да бъдат събудени пипкавите лидери на глобалното общество и гражданите, които са приспани в пасивност от коварството на елитите? Знаем отговора: младите, наследниците на нашето безумство. Трябва да е много болезнено да станеш свидетел на сцената в Давос, годишната сбирка, на която богатите и могъщите позират в своята увереност и учтиво аплодират Грета Тунберг, докато тя кротко и задълбочено ги наставлява за катастрофата, която те с лека ръка създадоха.

Симпатично малко момиченце. А сега – обратно в училище, където ти е мястото и остави сериозните проблеми на нас, просветените политически лидери, загрижените корпорации, трудещи се ден и нощ за общото благо, отговорните интелектуалци. Ние ще се погрижим предателството да бъде апокалиптично– каквото и ще бъде, ако им дадем властта да управляват света според принципите, които те са установили и следват.

Принципите не са неясни.

В момента правителствата по света, начело с правителството на САЩ, оказват натиск върху нефтопроизводителите да увеличат производството – след като току-що бяха посъветвани от августовския доклад на IPCC (Междуправителствен Панел по Климатичните Промени), най-ужасният дотук, че катастрофата е надвиснала, освен ако не започнем на мига да намаляваме използването на изкопаеми горива година след година, докато ги заменим ефективно до средата на века. Медиите на петролната индустрия, са в еуфория от откриването на нови нефтени полета за експлоатация, докато търсенето на петрол нараства. Бизнес пресата спори дали американската фракинг промишленост или ОПЕК, е с по-големи шансове да увеличи производството.

Конгресът обсъжда закон, който може и леко да забави надпреварата за унищожение. Партията на отрицанието е 100 процента против, така че съдбата на закона е в ръцете на „умерените“ демократи, по-специално Джо Манчин. Той ясно заяви позицията си за климата: „Да харчим за иновация, а не за елиминация.“ Не се изненадваме, че главният получател на компенсации от изкопаеми горива в Конгреса цитира директно от ПР-наръчника на нефтените компании. Употребата на изкопаеми горива трябва да продължи безпрепятствено, водейки ни към катастрофа в името на краткосрочната печалба на много богатите. Точка.

Относно останалата част от пакета на Байдън (за преминаване към зелена енергия – б. пр.), Манчин – суингиращият вот – изясни, че ще приеме само малка капка от него, настоявайки да останат тромавите и унизителни процедури, изискващи големи усилия за нещо, което е стандартна практика в цивилизования свят. Тази позиция определено не е в полза на неговите избиратели. Що се отнася до останалите „умерени“, положението е почти същото. Без още по-интензивен обществен натиск, няма голяма надежда, че този Конгрес ще позволи на страната да отблъсне жестокото посегателство от страна на доминиращата бизнес мощ.

Ненужно е да губим време в чудене до какви последствия води това за отговорността.

Още веднъж, ние не се осмеляваме да пренебрегваме облака, който беше разпрострян над света от човешкия интелект преди 75 години и става все по-тъмен през последните години. Режимът за контрол на оръжията, грижливо изграждан в продължение на десетилетия, беше систематично разрушаван от последните две републикански управления, първо Буш II и Споразумението за ограничаване на антибалистичните ракети, след това Тръмп, който изостави всичко в разруха. Той напусна управлението почти навреме, за да позволи на Байдън да спаси договора Нов Старт, приемайки молбата на Русия за удължаване. Байдън обаче продължава да подкрепя раздутия военен бюджет, да участва в състезанието за производство на още повече опасно оръжие и да извършва силно провокативни действия там, където дипломацията и преговорите със сигурност са възможни.

Голям повод за съперничество сега е

„свободата на навигация“

в Южнокитайско море. И по-точно, както посочва австралийският стратегически анализатор Клинтън Фернандес, конфликтът е относно военноразузнавателните операции в Китайската ексклузивна икономическа зона, простираща се на 200 мили от брега. Щатите отстояват, че подобни операции са допустими на територията на цялата Зона. Китай твърди, че не са. Индия е съгласна с тълкуването на Китай и остро протестира срещу последните военни операции на Съединените щати в Китайската ексклузивна икономическа зона.

Ексклузивната икономическа зона беше създадена по Закона за морското право на ООН от 1982 г. Съединените щати са единствената морска сила, която не е ратифицирала този закон, но уверява, че няма да го нарушава. Съответните текстове относно военни операции в Закона не са съвсем прецизни. Със сигурност този случай изисква дипломатичен подход, без силно провокативни действия в този регион със значително напрежение, заплахи за ескалация, по възможност без ограничения.

Всичко това е част от усилията на Съединените щати да „удържат Китай“. Или иначе казано, да заявят официално, че „Фактът, че по някакъв начин издигането на 20% от човечеството от крайна бедност до нещо, приближаващо се до модерна държава, е нелегитимно и нещо повече – със самото си съществуване е обида за Съединените щати. Китай не представлява заплаха за Съединените щати, той никога не е изричал или показвал такова нещо, но самото му присъствие представлява предизвикателство за американското превъзходство.“

Такава е доста реалистичната оценка на бившия министър-председател на Австралия Пол Кийтинг, в коментара му за неотдавнашното споразумение между Австралия, Великобритания и САЩ за продажбата на 8 модерни ядрени подводници на Австралия, така че тя да бъде включена във военноморския състав на САЩ, за да може да се даде отговор на „заплахата от Китай“.

Споразумението наруши договора между Франция и Австралия за купуване на конвенционални подводници. С характерна имперска арогантност Вашингтон дори не извести Франция и постави на място Европейския съюз в доминирания от САЩ световен ред. В отговор Франция отзова посланиците си от САЩ и Австралия, игнорирайки Великобритания в качеството й на почти васална държава.

Австралийският военен кореспондент Брайън Тухи отбелязва, че подчинението на Австралия на САЩ не засилва нейната сигурност – точно обратното – и че споразумението Австралия-Великобритания-САЩ няма ясна стратегическа цел. Подводниците няма да бъдат оперативни в следващите десет години, през който период Китай със сигурност ще увеличи военния си флот за справяне с новата военна заплаха, точно както направи, след като беше обграден с ядрени ракети от 800-те военни бази, които Щатите имат по света (Китай има една, в Джибути).

Тухи подчертава нарушаването на военноморския баланс от споразумението Австралия-Великобритания-САЩ (AUKUS). От полза ще е директният цитат, за да се разбере как Китай заплашва Съединените щати – не на Карибското или на Калифорнийското крайбрежие, а по границите на Китай:

„Ядрените оръжия на Китай са толкова ужасяващи, че не дават увереност в способността им да отвърнат на удар от Съединените щати. Да вземем за пример ядрените балистични ракетни подводници (SSBN). Китай има четири клас Jin SSBN. Всяка от тях може да носи 12 ракети, всяка с по една бойна глава. Подводниците лесно се откриват, защото са шумни. Според централата на американското Морско разузнаване, всяка от тях е по-шумна от първата съветска подводница, пусната през 1976 г. Руските и американските подводници сега са много по-тихи. Очаква се до 2030 г.Китай да придобие още четири подводници SSBN, които са малко по-тихи. Ракетите на тези подводници обаче няма да имат обхват да достигнат до континенталната част на Съединените щати от най-близката им база на остров Хайнан в Южнокитайско море. За да достигнат континенталната част на САЩ, те трябва да достигнат подходящи локации в Тихия океан. Те обаче са ефективно затворени вътре в Южнокитайско море. За да избягат, те трябва да преминат през серия проливи, където ще бъдат лесно потопени от ядрените подводници ловци-убийци, от типа на тези, които (австралийското) правителството на Морисън иска да купи. За сравнение, Съединените щати имат 14 клас Охайо SSBN. Всяка от тях може да изстреля 24 ракети Трайдънт, всяка от които има осем бойни глави с независимо насочване, способни да достигнат всяка точка на земното кълбо. Това означава, че само една подводница може да унищожи 192 града, или други цели, в сравнение с 12 от Китайските. Клас Охайо е заменен сега с по-големия клас Колумбия. Те са произведени едновременно и като нови Щатски подводници от типа ловец-убиец.“

Това е преди осем нови ядрени подводници да бъдат построени за Австралия. По отношение на ядрените сили и на друг военен потенциал, Китай е разбира се далеч зад Съединените щати, както са и останалите потенциални съперници на Щатите взети заедно.

AUKUS обслужва

определена цел:

да затвърди здраво намерението на Съединените щати да управляват света, дори и ако това изисква ескалиране на заплахата от война, вероятно окончателна ядрена война, в силно взривоопасен район. И ще избягва разни „лигльовски“ средства, като дипломацията.

Това не е единственият пример. Един подобен пример би трябвало да е на първите страници на изданията в последните няколко седмици, когато Съединените щати се изтеглиха от Афганистан, в изпълнение на циничната разпродажба на Тръмп в Афганистан, когато през февруари 2020 той сключи сделка с талибаните.

Очевидният въпрос е: Защо администрацията на Буш нахлу в Афганистан пред 20 години? Съединените щати нямаха интереси в Афганистан, както ясно подчертаваха изявленията на Буш тогава. Истинската награда беше Ирак, а след това и нататък. Буш беше ясен също и че много слабо се интересува от Осама Бин Ладен или „Ал Кайда“. Тази липса на загриженост беше ясно изразена от държавния секретарпо отбраната Доналд Ръмсфелд, когато талибаните предложиха да се предадат. „Ние не договаряме примирия“, беснееше той.

Единственото вероятно обяснение за инвазията беше дадено от най-високо ценения лидер на антиталибанската съпротива, Абдул Хак. Той беше интервюиран скоро след инвазията от специалиста по Азия Анатол Ливен.Хак каза, че инвазията ще убие много афганци и ще осуети сериозните усилия да се подкопае талибанският режим отвътре, но това не е проблем на Вашингтон: „Съединените щати се опитват да покажат мускули, да отбележат победа и да уплашат света. Тях не ги интересуват страданията на афганците или пък броя на хората, които ще изгубим.“

Същото е точно описание и на настоящата стратегия на Съединените щати за „удържане на китайската заплаха“ чрез провокативна ескалация, вместо с дипломация. Това не е иновативно в историята на империите. Връщайки се към отговорността на интелектуалците и нейното изражение, няма да е нужна особена изобретателност.

Източник: truthout.org

Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова