Нова Зора

Рядко съм толкова категоричен, но след като в душата ми трайно се настаниха стиховете на Атанас Капралов, изпитвам вътрешна необходимост да заявя категорично – той е един от големите поети на съвременна България. Имаме си достатъчно „постмодернисти“, „акробати на лиричната клоунада“, имаме „нови политически бардове“, имаме дори „сатанисти на словото“, но сред малцината истински модерни – и надявам се, надвременни – наследници на великата ни класическа традиция, е неговият сборник с творби „По мярка на духа“, представен от великолепното пловдивско издателство „Летера“ с невероятни цветни фотографии от Соня Станкова. Още през 2006 г. поетът обеща „животът да избухне отначало/ в мистичната родина на духа!“. Това са редове от неговото програмно стихотворение „Към върха“. Подобна свръхвисока амбиция е по силите само на най-големите, а Капралов разговаря като равен с равен с тях – той влиза в нетезисен, интелектуален и емоционален диалог с Пейо Яворов и с Димчо Дебелянов, с Никола Вапцаров и с Пеньо Пенев, с Атанас Далчев и с Биньо Иванов... Отхвърля с презрение „псевдокласическия трафарет и псевдоавангардната претенция“. С ясно съзнание, че „болното общество няма как да лансира „здрава поезия“, дълбае там, където болката е най-жестока.

Такава е поантата от срещите с поетичната вселена на Атанас Капралов, роден и закърмен със светлина, насочен към най-високите върхове, откъдето орловият му поглед вижда грешната ни твърд като на длан и не се бои да се гневи и да я люби. Радвам се, че в него никога няма да стихнат стихиите, превърнали сърцето му във „висока мишена“.

Откъс от предговора „В мистичната родина на духа“ от литературния критик Георги Цанков

---

ВЯРНОСТ

Живот,

не ме предавай точно днес.

С проплакал покрив родовата къща

ме вика да я утеша поне,

че от небето дядо ми се мръщи.

Живот,

не ме предавай точно днес.

Без мен съпругата ми –

стая цветна –

ще стане мрачен сейф за мъжка чест...

А обещах до края да й светя.

Живот,

не ме предавай точно днес.

Децата ми сами да ходят искат,

но спъват се,

охлузват колене

и още търсят в мен опора близка.

Живот,

не ме предавай точно днес.

Добрите българи от хала скотски

далече бягат.

Гибелно.

Без вест...

Без мен кой да им каже,

че народ сме?

Дори земята ще обърне ход

без мен –

по знак на злото!...

...Но тогава:

аз просто ще умра за теб,

живот…

А ти и след смъртта не ме предавай!

ИЗБОР

Все си казвам

човече божи,

поживей за плътта си дива!

Само с гола душа – не може.

Само с голо сърце – не бива.

Трябва в този живот коварен

рог от дявола да си купиш,

вместо в скрупули да се харчиш

и да търсиш човека с лупа...

Все си казвам.

И все преглъщам.

Тихо.

Бавно.

И надълбоко...

Ех, ти ангелска моя същност,

колко ада ми костваш, колко!

Ако имаха капка смисъл

твойте блянове допотопни,

аз на дните си хляба клисав

щях да дъвча с усърдност попска.

Но сега само свивам устни

и пребърсвам потното чело:

като виждам – какво пропускам,

а не виждам – какво печеля.

ВЕЧНИ ПРИСЪДИ

Тегнат вечни присъди

над героите наши...

Искаш Левски да бъдеш,

но въжето те плаши.

Влизаш в Ботева диря,

ала изстрел те връща.

Щом не ти се умира,

стой до книгите вкъщи.

Не блести над тълпата

с Яворовото слово,

че те чака разплата

и с куршум,

и с отрова.

Не търси рими върли

за властта –

като Гео.

Инак тя ще те хвърли

в свойта пещ –

да се грее...

Можеш само с букети

паметници да храниш.

Tе растат до небето!

Tи се свиваш до рана…

И разбираш героят

за какво тук е всъщност:

да умре за теб в боя,

в който ти днес отсъстваш!

ЗИМНО КАПРИЧИО

Ти можеш да ме имаш

чак утре...

А сега:

тъгувай ме, любима,

с най-зимната тъга!

Сама пред стъклописа

замръзнала анфас:

тъгувай мойте мисли,

усмивка, пръсти, глас...

Аз смътно ще те чувствам

по въздуха стипчив.

Тъгувай ме със устни.

Но повече – с очи!

И знай, че бродя тихо

там някъде – в снега,

какъвто ме родиха

сълзите ти,

тъга.

Отричан. Бит. Раняван.

Премръзнал. Сам...

Готов

с дъх лед да разтопявам

за капчица любов!