Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно, в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно на привичен покой: окови тежки влачи и тъй смирен умира, че щастието сякаш в неволята намира, да, брате, роб е той. Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко, че уж не виждал злото, когато по-дълбоко забива нокти то - и смучи, и досмуква последната остала живителна кръв капка в снагата, всичко дала: защо грешиш, защо? Аз зная, ти го любиш, неволника вековен, и с болка го ругаеш в копнежа си синовен, знам твоите мечти... Че раснал си при него, че залък твърд и черен, делил си нявга с него; ала кажи, син верен, познаваш ли го ти? Уви, да беше знаял съмненията тайни и жалбите сърдечни, и мъките безкрайни на тоз прегърбен роб, ти в ужас би настръхнал, не клел би тъй злобливо и участта му тъмна оплакал би горчиво, кат зинал бащин гроб. А той се мръщи ядно на робството в хомота, той чувствува дълбоко неправдите в живота, но не и трезва мощ... Че злата орисия в бедите обвинява и с поглед към небето пощада ожидава: слепее в черна нощ! Иди, иди при него: лъчата всепобедна на знанията твои - в тъмата непрогледна там нека възсияй. Прогледнал, той ще скъса оковите тогава и към честита бедност пътеката най-права сам си ще узнай.