Нова Зора

На 19 февруари ще се изпълнят 149 години от гибелта на великия син на България – Апостола на Свободата Васил Левски. И пак черният гарван на спомена „там, близо до град София“, грачи както в онази безсмъртна балада на Ботев – „грозно, зловещо“. И пак е време на покруса, на страх и подли предателства. И пак България, съсипана и безутешна, жали по своя едничък син и сирота-сиротна, оплаква своята несвършваща робска участ.

Други са конашките чорбаджии, но и тези носят на шия ключовете от веригите на народа ни.

Няма я извънредната комисия на Али Саид паша, но безбройна рат са черните души на днешните Хаджи Иванчо Хаджипенчовци.

Многозвезден е байракът над днешния конак, но виси до него омърлушено гордото българско знаме без трите лъва. И надали има в „конака“ някой, който с гузни очи от прозореца да изпровожда позорната кола, която сякаш отвежда душата на България към бесилницата на епохата. Там, в бездната на мрака, където за 32 години потънаха светлите й бъднини, хлябът, смехът и радостта на българина. Там, където помръкнаха надеждите, топлотата и блясъкът на българското утре. Там, където бе поругана честта на българския род, на словото, достойнството и величието на цял един народ, възкръснал от пепелищата на историята и удивил света със славата на своето себеотрицание в лютата бран на Шипка, Одрин и Булаир, на Каймакчалан, Дойран и Завоя на р. Черна. Един народ, който в годините на съзидание потърси в себе си волята с Кралимарковски крачки да настигне най-първите и да вгради своя живот в бъдещето на България.

Но в ден като този, ние осъ­знаваме съдбовната правота на Раковски, който ни завеща основната повеля на дълга и смисъла на всеки човешки живот: „Любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини!“

Затова е велика и покрусата ни пред всички непрежалими гибели, пред всички приписки и скрижали на народната свяст, изгубила днес ключа за Кивота на българското историческо пребъдване. И залутана в измамните пътища на празния блясък и лицемерния смисъл на своето самоубийствено битие.

И като не съзираме утеха за болката, в ден като този, пак спираме в молитвено преклонение пред иконостаса с мъчениците народни и чудотворната икона на неумиращия български дух с образа на Васил Левски. Той е, който в днешните горестни времена може единствен да ни вдъхне надежда и упование, че трябва да свърнем час по-скоро от пътя на нечестивите, за да намерим отново себе си. Защото Васил Левски е иконата, която възторгва и въздига всяко българско сърце и се възправя до светлия лик на Спасителя. Народният поет Иван Вазов възпя и превърна в канон това народно преклонение и тази непомръкваща любов. С неподражаемия си талант и с мащабите на поезията той успя да съпостави страданието, самопожертвуванието и вековечната слава. И да ги означи като най-краткия път към Бога: „О, бесило славно, по срам и по блясък ти си с Кръста равно!“. И делото на  Левски премина този възхитителен път. В народната памет той се превърна в причастието и  светлика пред всеки пореден непрогледен мрак. Той е чудотворният тамян на онова „Достойно ест“, пред което удрят на бяг дяволските слуги от Мамоновия храм на глобализма.

„Възпретваме ръкавите си, казва Апостола, и както ми се чини, ще се почне от черна глава“. Тези думи идват да ни кажат, че е неотменима като Божия повеля справедливостта на историята. И че нейно е правото на всяка присъда в Съдния ден. А това значи,  че всички ония,  които бяха наричани от Апостола „изроди български“, ще бъдат застигнати и възмездени. И няма нито една черна душа да бъде отмината, защото „Сила страховита не е вековита!“. И имената на всички, които „вкупом съгрешиха“, които предадоха България „и непотребни станаха“, ще бъдат записани до името на Юда, в черния пантеон на предателството. Защото несправедливостта и гаврата, в които пребивава и гине народът ни вече 32 години, не биха могли да бъдат простени, дори и от Бог, Всемилостив, Благ и Сърдечен.

В ден като 19 февруари, когато отдаваме почит към гибелта на Апостола, ние се присещаме и за други негови пророчески думи: „Каквото направим, сами да си го направим. Така е по-редно и за нази си е.“ И сякаш през хълмовете на годините дочуваме неговия отрезвяващ глас. Апостола иска да проумеем, че няма прокопсал народ от подаяния; че „целите сме изгорели и пак не знаем да духаме“;  че тази земя, отредена ни от Бог за хляб, дом и гроб, за нас и нашите внуци, и за внуците на техните внуци, си е наша, българска земя. И че българска трябва да си остане! Защото тя е, която ражда силата на народа ни, но коренът му трябва да е в хлебородните й поля, а сърцето му да бие в кремъчната твърд на Балкана.

Тя е майчицата, която ни е кърмила, която ни пази и отглежда. Тя е страдалницата по разпилените по света деца на България. Тя е и основанието да бъде сбъдната мечтата на Апостола: „Българско да гърми като едничка държава в Европа!“ И накрая, пак тя е тази, която ще ни приюти до костите на деди и предци на герои и воеводи на гайдари, гъдулари и хороводци. И за да не се обръщаме и в гроба си, ако не дай си Боже, чуем онова страшно: „Иху-у, мари, земьо черна, пропукай се, мари, та ни погълни!“, нека навреме да се вслушаме в шума на кръвта, дето тече по жилите ни. Нека се избистри погледът ни и да видим, и смислим, кой е приятел, и кой е враг. И да си подадем ръка, да напрегнем мишци. За да бъдем! И да пребъдем!

Една е България!

Апостоле, слез от бесилото!

И тръгвай да търсим предатели!