Нова Зора

Днес думата „геополитика“ се използва главно за обясняване на неприятностите, сполитащи борсите и обменните бюра. А не би навредило да напомним за изначалния ѝ смисъл.

В онези далечни времена, когато геополитиката все още се надяваше да се превърне в наука, тя съумя да придаде на някои баналности почти академичен блясък, което позволява и досега да ги използваме както за създаване на идеологически конструкции, така и за военностратегически предвиждания.

Една от тези баналности гласи, че ландшафтът определя характера на държавите. Че особеностите в развитието на даден народ и на стремежите му, са в пряка зависимост от свойствата на местността, в която той се е образувал. Жителите на равнините се различават от планинците. Морските държави – от континенталните. Нацията, родена в Дивото Поле не прилича на нацията, родена в Тевтобургската Гора или по бреговете на Жълтата Река.

Втората баналност е, че големината на територията има значение. Че контролът на пространството е в основата на оцеляването. Днес често чуваме, че това е архаична представа за политиката. Че не си струва повече да се води борба за земи, морета и небеса, защото… впрочем, не е ясно защо. Най-вероятно, защото ни мързи пък и е страшно.

Разбира се, представата за ландшафта и територията в наши дни е съществено усложнена. Навсякъде възникват разнообразни, невиждани преди и засега слабо изследвани виртуални ландшафти на киберпространството. А изучаването на съседни планети подсказва на неуморните свръхдържави, че може да се расте не само надлъж и на шир, но и нагоре, към космоса – вече наричан в програмните документи на НАТО „все по-оспорвано, претоварено и конкурентно пространство“.

Освен това се задълбочава и разбирането колко силно влияе върху поведението на народите психологическият ландшафт, заобикалящата ги митологична среда, релефът на колективната историческа памет.

Мнемологичното пространство на всяка амбициозна нация е крайно нееднородно, контрастно. Формирано от победи и поражения, то се състои от възвишения и низини, върхове и пропасти. За победите си спомнят с желание, честват ги и ги проектират върху утрешния ден. Епохите на позор се коментират рядко и полугласно, а често изобщо се премълчават.

Опитите да се помни само хубавото и да се забравя за лошото са напълно естествени (такъв е законът на психологията) и напълно напразни (такъв е законът на психологията). Натрупаният позитивен и негативен опит на народа се свързва в единен комплекс, въздействащ върху колективното съзнание и поведение. При това всеки народ е комплексиран от свои собствени, неповторими и неделими комплекси.

Тъй че все пак ще се наложи да си спомняме и за лошото. Та нали пропастите са не по-малко впечатляваща част от ландшафта, отколкото върховете. А униженията и травмите мотивират хората не по-малко от триумфите.

През февруари 1918 г. се провежда историческото (и отчасти истеричното) заседание на ЦК на болшевишката партия. На него е утвърдено решението за сключване на мир с Германия. Този мир, известен като Брестки, предварително е получил в опозиционната преса (тогава все още е имало такава) допълнително и по-ясно наименование – циничен.

И наистина, въпросният мир си е направо оскърбителен. Според неговите условия, Русия се отказва от огромни територии, които дотогава е притежавала – Прибалтика, Белорусия, Украйна. Западната граница се свива далеч на изток, натиквайки страната в пределите на времената отпреди Петър Първи, та дори и на тези отпреди династията Романови. По-цинично няма накъде.

Унизителният „договор“ по ирония на съдбата е отменен не от Русия, а от бившите й (изоставени от нея) съюзници. През същата тази 18-а година. След което Съветската Република и по-късно Съветският съюз постепенно си връщат изгубените земи. Привидно.

Но геополитическите процеси са бавни, резултатите им не могат да бъдат видени веднага, затлачени под струпването на умопомрачителни събития. Разпадането на Русия, започнало през 1917-1918 г. на миналия век и наглед спряно от комунистическата държава с цената на колосални жертви, в действителност не прекъсва. Великият и могъщ Съветски съюз се оказва де факто не крепост, а нещо като чернобилския саркофаг, във вътрешността на който продължават реакциите на делене, разлагане и отчуждение.

В края на краищата – ако сравним съвременната карта на европейската част на нашата страна с картата, утвърдена от прословутия Брестки мир, едва ли ще се намерят много разлики. Поразително е, но западната граница на днешна Русия почти буквално съвпада с ограничителната линия, с която през 1918 г. малодушно се съгласяват болшевиките след поставения им от германците ултиматум.

Излиза че Русия след толкова години отново е изтласкана обратно в границите на „циничния мир“. Без да е изгубила война. Без да се е разболяла от революция. Някаква смешна „перестройка“, някаква „мътна” гласност бяха достатъчни, та съшитата от парченца съветска империя да се пукне по шевовете. Значи – фаталната уязвимост е била вградена в системата.

И по-нататък какво? Със сигурност – не тишина. Очаква ни много геополитика. Практическа и приложна. Възможно дори и контактна.

Как иначе, щом е тясно и скучно, и неловко… с немислимо Русия да остава в границите на циничния мир.

Ние сме за мир. Разбира се. Но не за циничен.

За правилен.

Специално за  „Актуални коментари“

Превод: Надя ПОПОВА