Марио де Андраде е бразилски поет, романист, музиковед, изкуствовед, едно от големите имена на литературата в Бразилия. Роден е на 09.10.1893 г. в гр. Сау Паулу. Завършва драматичната и музикална консерватория през 1917 г., в която става преподавател през 1922 г. През 1920 г. предприема пътуване в селските райони из Бразилия, за да изучава нейната култура и народна музика. С поетичната си книга „Paulicеia Desvairada” става един от родоначалниците на модернизма в бразилската поезия. Член е на авангардната група на Петимата. Пионер е в областта на етномузикологията. Автор е на книгите „Има капка кръв във всяко стихотворение”, „Племето на Хаботи”, „Краят на злините”, „Колата на сиромашията”, „Стихотворения”. Последната му книга е „Паулиска лира” (издадена посмъртно). Умира от сърдечен удар на 52 г. на 25.02.1945 г. в Сау Паулу. На негово име е наречена най-голямата библиотека в родния му град (1960), а ликът на Марио де Андраде е изобразен на бразилската валута.
Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време да живея занапред, отколкото е времето, което съм живял досега.
Имам повече минало, отколкото бъдеще.
Чувствам се като момчето, което получило купа с бонбони. Отначало то ядяло лакомо, но когато забелязало, че са му останали само няколко, то започнало да ги вкусва бавно.
Нямам време да се занимавам с посредствеността.
Не искам да влизам в срещи, където парадират възпалени его-та.
Дразнят ме завистниците, които се опитват да дискредитират по-кадърните, ламтейки за техните места, таланти, постижения и късмет.
Нямам време за безкрайни разговори, безполезно е да обсъждам живота на другите, които не са част от моя живот.
Нямам време да управлявам чувствителността на хората, които въпреки хронологичната си възраст, са незрели.
Не мога да понасям какво правят хората, борейки се за власт.
Хората не обсъждат съдържанието, а само етикетите. Времето ми стана оскъдно да обсъждам етикети. Искам същността, душата ми бърза...
Няма много бонбони в купата...
Искам да живея до човечни хора, много човечни, които се смеят на собствените си грешки, и далеч от такива, които са станали самодоволни и самонадеяни от триумфите си, далеч от такива, изпълнени с чувството за собствената си важност.
Искам да съм с такива, които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство.
Такива, които избират да са на страната на истината и честността.
Важно е само това, какво прави живота ни ценен за живеене.
Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.
Хора, които от ударите на живота са се научили да израстват с доброта в душите си.
Да... аз бързам... да живея със силата, която само зрелостта носи.
Възнамерявам да не пропилея нито едно от лакомствата, които са ми останали. Сигурен съм, че те ще бъдат още по-прелестни от тези, които съм изял досега.
Целта ми е да стигна до края доволен и в мир с любимите си хора и със съвестта си.
Надявам се, че вашата цел е същата, защото така или иначе и вие ще стигнете до края...
Източник: psychologyworkshop.blogspot.com
