79 години от подвига на поручик Димитър Списаревски
Той загива на 27 години, на днешния ден - 20 декември 1943 г. И тогава светът е настръхнал. И тогава е война – безмилостна, страшна и озъбена. И смъртта в своята несимволична жътва отнася хиляди: гинат мъже, жени и деца.
Врагът воюва по английски – отвисоко и отдалече! Силите са изначално несъизмерими – хиляди, срещу няколко десетки орляка на база в летище „Божурище“ и „Враждебна“; 15-а военновъздушна армия на САЩ – най- прославената и най-могъщата, и под нея – София, която трябва да бъде превърната в „картофена нива“.
„Либърейтърите“ прииждат на вълни, почти безгрижни и самоуверени, охранявани от стотици „Лайтинги“, бързи и яростни като оси. Посрещат ги храбрите български летци с 19 „Месершмита“ и 29 „Деавотини“, които по-късно някой ще нарече „торпили от сърца“.
Но все още светът не е научил истинското име на подвига. В този въздушен бой поручик Димитър Списаревски излита след своите другари. Кормилният апарат на неговия „Месершмит“ Bf-109G-2, е с повредена кормилна система. Резервният изтребител запалва трудно, а боят вече се води! Небето край София ври от рева на моторите, смразяващият грак на картечниците, и пукота на артилерийските снаряди. И тогава, напреко на трасиращите откоси, на 6000 м височина, с максимална скорост, срещу групата от 16 „Либърейтъра“ В-24, поручик Списаревски, сам, като острие на меч, атакува стремително и поразява сърцето на „летящата крепост“, която избухва в пламъци. Но вече „от последния патрон остава само гилзата гореща!“ За по-малко от две минути Списаревски е изстрелял целият си боен комплект. И тогава, този мъж, с око на орел, и сърце на пантера, насочва своята простреляна машина към водещия „Освободител“ В-24. На езика на въздушния бой този сблъсък се нарича „таранен удар“. Бомбардировачът се разцепва и се разпада във въздуха. Така, в безпримерен подвиг, загива поручик Димитър Списаревски – Спайча, атлет и боксьор, борец и футболист, офицер, който след своята военна клетва заявява, че вече е венчан за България.
Той няма паметник и до днес, може би защото подвигът му задълго бе премълчаван. Но такива са горчивите гримаси на старата блудница – историята. Тя оценява всеки значим факт чак тогава, когато той почти е забравен.
Паметник обаче бе издигнат на онези, които отнеха невинния живот на 4200 българи. И този паметник стърчи изправен до входа на американското посолство на ул. „Козяк“, в София, като нагло свидетелство за това, че България днес е покорена. Но това също е гримаса на историята, която може би ще отбележи все пак, в „пожълтелите си страници“, неизмеримите величини на едно национално унижение. Защото идват отново таранни времена! И от хоризонт до хоризонт виси със страшна сила един въпрос: „Има ли и днес България мъже венчани за нея?“
