Нешка Робева, в студиото на Мартин Карбовски, отговаря на въпроси на българи, живеещи и работещи във Великобритания
Христо Драгиев: Уважаема г-жо Робева, искам да започна с една случка от моя личен живот, която потвърждава, че вие наистина сте една жива легенда. Знам, че не ви го казват за първи път, но някъде преди около 20 години и аз реших да видя как всъщност изглежда „американската мечта“ - отидох в Америка. Най-напред установих, че малко хора там са чували за България, че те въобще не могат и да я намерят на картата. За мен това беше твърде шокиращо. Когато си наех първата квартира обаче, хазаинът ме попита откъде съм. Казах, че съм от България, а той: „Ама оттам са най-красивите жени и най-силните мъже!” А аз: „Ама това откъде го знаете?”...
Нешка Робева: И за жените, и за мъжете, е вярно.
Хр. Др.: Бях много любопитен да науча откъде знае за България, за мъжете, и за жените ни. А той: „Ама как да не знам - Нешка Робева с нейните „златни момичета” и Иван Арабаджиев с щангистите!” Бях толкова горд и не ви лаская, бяхте причината тогава да се гордея, че съм българин. Но сега, ако трябва да направим една аналогия с настоящия ден, като че ли няма нещо конкретно, с което ние, българите, да се гордеем. Как мислите, защо я докарахме дотук?
Н.Р.: Първо, не е вярно, че няма с какво да се гордеем. Ето нашите момичета тази година, независимо че руските и белоруските състезателки не участваха, станаха световни шампионки с ансамбъла по художествена гимнастика. От друга страна, съвсем скоро Ибряма, не знам дали знаете този музикант – Иво Папазов-Ибряма? Този невероятен музикант получи международно признание и то на световно ниво – в Португалия! Но за съжаление, ние, българите някак не умеем да популяризираме успехите си. Гледаме все да покажем колко сме лоши. Не че не сме понякога, но все се показваме по-лоши, отколкото сме. Така че, България има все още с какво да се гордее, има, за съжаление, и от какво да се срамува. Припомнихте ми с вашето първо отиване в Америка, че аз за първи път бях там точно преди 52 години. Има ли някой между вас, който да е бил роден тогава? Няма. Та, през 1970 година бях състезателка и заедно със спортната гимнастика бяхме в Чикаго и в Лотинген. Тогава бяхме световни шампионки и ни поканиха по университетска линия. И това, което ме порази, и не мога да го забравя е, че на аерогарата ни чакаше възрастен човек. От онези стари емигранти между двете войни. Той трябваше да ни превежда. Но говореше много трудно български и през цялото време плачеше. Оказа се, че бил повярвал, горкият, на пропагандата, че ние живеем много бедно, че сме обути с налъми, че се обличаме с чували. Всички ни гледаха и ни питаха: „Ама вие през Париж ли минахте?” Тогава ние четяхме много. В България се издаваше западна литература. Американска също. Но освен класиците ние четяхме и други, нови автори. Търсихме и намирахме книгите им. Нашата класна беше литераторка и, когато влизаше в клас хвърляше дневника на масата и казваше: „Днес ще говорим… За какво искате да говорим – за Дикенс, или за Селинджър?”…
И когато заговорихме с тамошните момчета и момичета, се оказа, че те не познават собствените си писатели. Ние бяхме така поразени, че направо не можехме да го проумеем. Ама как, те са американци, тези автори са техни! Извън това наистина беше едно прекрасно пребиваване. Тогава кметът на Лотинген, също просто един бежанец, ни заведе в плейбой клуб. Като затанцувахме, всичко живо се дръпна и започна да гледа и да пляска. Ето така представихме България. А накрая, сигурно сте чували за Джони Карсън и неговото „Джони Карсън шоу” (той почина наскоро). Това шоу беше едно от най-престижните. Почти се бяхме качили вече на самолета и ни смъкнаха, защото Карсън ни бе поканил в прочутото си шоу. И аз няма да забравя, трябваше да играя въже и само гледах да не ударя някой прожектор. Но след това нашият посланик каза, че са продали не знам колко си електрокара, благодарение на това наше гостуване.
Хр. Др.: Тези успехи, ако ги имаме в момента, те са по-скоро вътре в държавата. Вие правите ли някаква аналогия с преди и сега?
Н. Р.: Тези успехи, които са сега, говорят само за едно – колко невероятно талантлив народ сме. Аз се разделих вече със залата. Сега подготвям един спектакъл, последен. Но когато гледам нашите деца намирам, че те са направо невероятни. Въпреки, че държавата налага една образователна система, която ги мачка, която ги унищожава, която ги дезинтересира от всичко. И най-отчайващото е това, което скоро като статистика публикуваха, че над 30 процента от българите не са прочели и една книга, и над 12-15 процента смятат, че няма за какво да четат. А нашите деца, нашия народ, като изключим политиците… Ама то не може всичко хубаво на едно място. Ето този народ трябва да се бори и да се борим за него.
Хр. Др.: Така е. Да се върнем малко към България. Само да спомена, че това, което тук ни събира и обединява в тази група, в която сме ви поканили, не е представителна извадка. Не мога да говоря от името на всички българи, които живеят и работят в чужбина. Но това, което ни обединява е по-скоро нашата загриженост за България, какво се случва, какво бъдеще чака страната ни? Вие имате ли мнение по въпроса? Предполагам, че също сте загрижена?
Н. Р.: Много, много съм загрижена. И много приятели ме питат: След като знаеш, че нищо не можеш да промениш, спри да гледаш, спри да четеш, спри да коментираш! Не знам, никога не съм вярвала, че можем да стигнем дотук, че толкова посредствени хора могат да ни управляват. Просто човек не може да ги оприличи на нещо. Не обичам грубостите и няма да кажа истината, какво е моето мнение за тях. Но те не застрашават всеки един от нас поотделно. Всеки ще намери къде да се прислони, или да се съсредоточи, или как да се изолира. Те застрашават обаче българската държава, цялата българска нация. Една алчност, едно безродство, една убийствена безпаметност…
Хр. Др.: Но това определено не се отнася до мнозинството от населението!
Н. Р.: Вижте, това е най-кресливата част от населението. На тази част обаче се дава думата. Те са от сутрин до вечер като певачки - от телевизия на телевизия! Сега забелязвам, че една-две телевизии, започват да дават думата и на другата страна. Може би усещат вече, че войната не е баш това, което са очаквали, че ще бъде. Не знам какви разговори, какви договорки са правени, но българите някак си са като облъчени. И това е защото дълго време получават информация само от едната страна и, защото всичко възможно се прави да бъдат променени историята и истината. Ние живеем сякаш във времената, описани от Оруел. Така, както той предвижда, да променят историята. И тя се променя. На своите години, аз вече се чудя искрено, живяла ли съм или не съм? И в кое време съм живяла? Какво е било това време, че не мога да го позная, както ми го разказват? Затова и искат да разрушат паметниците, за да няма свидетелства. Искат да изличат всичко. Дори вече са внесли и закон, според който ще се разрушават паметниците. Ами казвам: „Изпратете този закон във Франция! Там и Бастилията, и Елисейския дворец, са все паметници. Там има и батални картини, сцени с Наполеон и с Марсилезата, и с Триумфалната арка, които също са паметници. Ами те, французите, го заслужават, защото направо са си заклали и краля, и кралицата. Те заслужават такъв закон“...
Шегувам се, разбира се. Но паметта не е само, за да възхваляваме. Паметта трябва да се пази, защото е необходимо да помним и славата, и грешките, и доброто, и лошото! Нямаме ли памет, няма да имаме и корени. А ние сме това, което е бил нашия живот. Не можем да се самоизтрием.
Хр. Др.: А надежда? Виждате ли все пак надежда?
Н. Р.: Надежда! Илюзия или надежда? Да, ще ви кажа, макар че мъдростта изисква ако знаеш истината, да я запазиш за себе си. Оставете илюзиите. Аз имам надежда и ще ви кажа защо. Често споменавам д-р Иван Селимински. Той твори в средата на 19-ти век. Произхожда от богато семейство, което се е гърчело. Той дори първата си книга написва на гръцки език. Завършил е гръцки лицей и не е знаел да пише и да чете на български език. Пишел е на гръцки. По-късно тази книга е преведена. Та той става един от нашите наистина невероятни възрожденци. Изключителен възрожденец, който в средата на 50-те години пише за младите хора на България следното: „Те, казва, отиват в гръцко за няколко месеца по търговия, или по работа, на гурбет. И се връщат и завалят нашия прекрасен език, като се опитват да говорят на гръцки. Все едно са забравили българския“. И продължава: „Няма бъдеще един народ, чийто млади хора напускат страната“. Но и ето: 26 години по-късно, младите хора правят Априлското въстание. Също младите хора се връщат от цял свят по време на Балканската война, за да защитават България и да се бият за свободата на брата-роб. Това, че младите ни хора отиват в чужбина, трябва силно да удря камбаната на тревогата за нашите управници. Да ги оглуши дори, ако трябва. Да ги свести, и те да се запитат защо нашите млади, интелигентни, прекрасни хора търсят своето осъществяване в чужбина? Коя е причината заради която те нямат условия за осъществяване тук? Тези въпроси са неизбежни. Така че надежда има. Селимински мислел, че няма надежда за българската нация и народ, но само 28 години по-късно, ние вече сме държава! Дали е суверенна тя, един Бог знае, но че държавата е факт, това е неоспоримо.
Хр. Др. Г-жо Робева, аз мисля, че има надежда. Ето, вас ви канят и искат да ви слушат, защото съзнават, че вие сте всъщност будител. Дори мисля, че сте женски аналог на учителя Теодор Теодоров от Казанлък.
Н. Р.: Той е прекрасен човек. Аз слушах двете му последни интервюта. Мисля, че бяха с г-н Карбовски, но мисля, че имаше и при Мартин Петрушев, ако не се лъжа. Този човек е наистина учител и будител. Наскоро прочетох, че отново са се нахвърлили върху него и, че го отхвърлят, защото е бил демоде, стар бил. Ние, старите, обаче, сме такива. И приемаме орисията, че както ние, може би, сме се отнасяли към по-възрастните с известно пренебрежение, така и това поколение ще се отнася към нас, по-старите. Но Тео наистина е изключителна личност. Дано такива учители като него да имаме повече.
Хр. Др.: Казахте Мартин Карбовски. Искам да му благодаря за съдействието, че можем сега да разговаряме с вас.
Има обаче въпроси и от други участници. Ето Йордан Илиев е вдигнал ръка.
Йордан Илиев: Здравейте, госпожо Робева. Чест и почитания. Аз искам да ви попитам от висотата на вашия опит къде българския народ сбърка с тези 33 години демокрация? Може ли да ни разясните вашата гледна точка?
Н. Р.: Може би знаете, или не знаете, че аз бях депутат във Великото народно събрание и честно казано издържах 3 месеца, защото там започна да надмогва езикът на омразата. Въпреки че във Великото народно събрание имаше невероятни личности и хора. По това време аз бях близка с Александър Лилов и винаги ще говоря с най-добри чувства за него, защото в един момент, когато аз се провиних с нещо пред партията, той ме защити. И ми даде сили да продължа. Тогава Ал. Лилов точно обрисува пътя, по който е отредено да мине България. Тъй като беше предвидено накъде да вървим и отвън бяха начертали този път. И точно това ни съобщи той: „Ще разбием всичко, народа ще се настрои един срещу друг, ще има масово обедняване и хората ще започнат да бягат. Нашите млади, интелигентни хора ще бъдат изтеглени още от ученическата скамейка. Ще им предлагат стипендии и реализации. Ще изтеглят интелекта на нацията навън. Тези, които останат в България, ще имат съдбата, която са им отредили - на обслужващ персонал“. Това го каза Ал. Лилов. Каквото и да сте чували за него, той се бореше дотогава, докато имаше възможност България да тръгне по друг, по-различен път.
За съжаление, такива хора, които са изключително интелигентни се отдръпват. Агресивните, посредствените, напористите, те успяват. И аз силно обвинявам БСП, защото тя имаше възможност да поведе и да даде една друга посока на живота ни. Само едно нещо ще припомня: във ВНС обсъждахме въпроса за селското стопанство. За земята. В моята предизборна кампания попаднах в едно русенско село, където 95 процента от хората бяха цигани. Аз не намирам нищо обидно в това да ги наричам така. Не ми харесва думата роми. Та тези хора ме посрещнаха в читалището с хляб и сол. Това, което те искаха от нас, народните представители, беше да запазим кооперативите. Тогава чух от тях: „Това село Девети септември го завари с една единствена тухлена сграда. Сградата на кметството. И всички ние нямаме земя, ние сме работници. Ако се върне земята ние оставаме без работа“. Тогава, когато аз бях там, в селото имаше детски ясли, имаше средно училище, имаше детска градина. Имаше дори гимназия. Читалище имаха хората, развиваха художествена самодейност. Да, имаше решения да се запазят кооперациите и те да тръгнат по нов път, да получат ново управление. И да се върне земята на хората, на тези които желаят, но в идеални граници! Защото при нас земята е разпокъсана. Селянинът е човек, който, ако е имал малко пари, е купувал земя. Моят дядо е бил по-едър земевладелец. Но в Габровския край земята е шеста категория! А дядо остави 4 страници нотариален акт! – 200 кв м там, 3000 – там и пр… Това означава, че ако тази земя се върнеше в реални граници, кооперацията ще умре. И ние я умъртвихме? Следващото Народно събрание гласува закон и създаде известните „ликвидационни съвети“. Не им постави мандат и те действаха докато не разсипаха селското стопанство. Докато не го разрушиха из основи, не спряха. Само един извратен мозък можеше да измисли това и да действа така. Аз знам и дълбоко вярвам, че в онази партия имаше много хора, които бяха наистина идеалисти. Те бяха обикновени хора и те й вярваха. Но имаше и много други, които работеха под чужди внушения. И по този начин все повече, и все повече затъвахме. Разрухата днес е страшна. Особено в селското стопанство и особено след влизането ни в Европейския съюз. Не знам дали помните, но се наложи да правим митинги, за да се запази АЕЦ „Козлодуй“! Е, сега каква отговорност търсят от Меглена Кунева? Има ли начин изобщо да се потърси отговорност на всички тези хора, които разрушиха държавата? Няма. И никой не им търси отговорност. Ето - Белене. Какво става и с въгледобива ни? Никой не мисли за хората. Политиците се обособиха вече в една особена каста. Сега казват, че младите много четат Енгелс, но не онзи Енгелс, а този, новият – Давид Енгелс*, който пише: „Управлява ни един престъпен и перверзен синдикат. Няма вече идеологии. Няма политици. Това са капитала и банките!“. Вие сигурно повече разбирате от мен по този въпрос. Това обаче е истината – роби, които се раждат, за да работят. Сега Мъск обещава те да бъдат включени в „системата с картите“. Като няма работа, включваш картата в системата и тя ти дава толкова, колкото да живееш без да работиш. Т.е. това е пътя за пълната деградация. Вие знаете, че ако един човек каквото и да работи, той се развива. За мен няма нещо по-страшно от тези „помощи“. Доказано е, че загубата на навика, на работните навици, е най-голямата загуба. Да, има определен период, в който може да останеш без работа, но задължително трябва да се върнеш и да работиш. В противен случай излизаш – системата те изхвърля. Това, за съжаление, е едно очертаващо се бъдеще. Вие питате защо? Та всичко това в тези 33 години се очертаваше, лека-полека по пътя на разделението, на омразата, на незачитането, в рамките и в условията на една невероятна корупция и престъпност. Бяха избрани определени хора да утвърдят този път. Аз много тъгувам за моите колеги от спорта. Защото много от тези момчета ги познавах като спортисти.
Те бяха възпитавани в един изключителен патриотизъм. Те се състезаваха за България и бяха готови да направят всичко в нейно име. Аз съм убедена, че ги излъгаха, употребиха ги и ги... отстреляха!
Кой направи тези схеми? При всяко положение те не идват от България, нали? Затова казвам, че не сме суверенна държава.
Хр. Др.: Да, така е г-жо Робева. За всички това е ясно и то не може да се скрие. Но да ви върна на Давид Енгелс. Аз също си направих труда да прочета книгата му „Какво да се прави?”. И си мисля, че тя по-скоро е насочена към западното общество. Ние, българите, сме по-прагматичен народ и мисля, че абсолютно ясно осъзнаваме какво се случва. Така, че за България все още има надежда.
Н. Р.: Познавате ли артиста Влади Въргала? Обикновено хората имат много погрешно мнение за него, но той е невероятен човек. И често ми казва: „Каквото и да правят, ние ще оцелеем. Защото нашият народ е оцелявал и във времена на робство, и на вътрешни противоречия, и на избиване, на унищожение... Ще оцелеем!“.
Не знам дали ние сме толкова прагматични. В нашия народ го има и прагматизма, но не в тази груба форма, която да го лиши изобщо от духовната му същност. Една малка скоба: подготвяме последния си спектакъл и днес имахме репетиция с моите момчета и момичета. Ако знаете как играят тези народни танци, каква мъжка игра имат! Влади също ще участва в спектакъла и днес каза: „На тия не им говори за джендъри. Те дори не знаят какво е. Те са толкова мъже и толкова жени, че българинът няма да тръгне по този път!“
Хр. Др.: И аз така мисля. Само да ви попитам, за ценностната система. вие сте от това поколение, което носи една ценностна система, която имам чувството, че един ден просто ще си замине с вас. Мислите ли, че все пак, тази ценностна система е успяла да попие в по-младите поколения, да се запази?
Н. Р.: Колкото и да ни убеждават, че има 64 и не знам колко си пола, не! Има мъж и жена. Има родители. Има майка и баща. Има не само християнство. Аз разбира се съм кръстена и съм вярваща християнка. Но вярвам, защото не само при православието, при католицизма или будизма, или при мюсюлманите тази ценностната система е вградена във вярата.
И ето сега изникна в съзнанието ми акад. Дмитрий Лихачов. Вие сте млади хора, не знам доколко сте чували за него. Но по времето на перестройката той беше един от авторите, които всички търсехме и намирахме откъде да го прочетем. И акад. Лихачов точно това пишеше за комунизма: “Комунистите, казва, отричат Бога, религията, вярата, въпреки че самите те много говорят за вяра. Дори и поетът Вапцаров говори за вяра. Друга вяра. Но, пита Лихачов, какво например ще противопоставиш на 10-те Божи заповеди? Добре, ето, ти си комунист и не вярваш. Но първата заповед е „Не убивай!”. Какво ще противопоставите на: „Не, убивай! Или на „Не кради!“, „Не прелюбодействай!“ и пр. И така, не предавай тези Божи заповеди. Защото това е морала. Той е вграден във всички вероучения, във вярата. Той е ценностна система и тя не може да изчезне“.
Ето това ние сме прихванали от нашите родители. Вярно е, че живяхме в друго време, имахме и други учители. Сега тези хора се опитват да унищожат вярата. Имам предвид тези модерни, страхотни неолиберали, които се опитват да наложат своята идеология. Но няма да успеят. Народът казва: „Човек предполага, Бог разполага!“. Така че аз съм абсолютно убедена, че вие имате сходна ценностна система, щом сте се събрали и искате да обсъждате, да говорите... Интересува ви какво става тук, в България. И аз абсолютно вярвам, че в един ден, не знам каква ще бъде причината, но и Ванга го каза: „България ще започне да прибира децата си!”. България е като жив организъм. Аз така я чувствам. Но вижте, навсякъде, по целия свят, където съм ходила има много красота. Светът е красив. Има ги и едните хора, има ги и другите хора. Има едни взаимоотношения. Има и други. Но това, което е в генът ни е много по-различно. Балканците са по-различни хора.
Хр. Др.: Ние ясно можем да видим тази разлика. Просто имаме база за сравнение.
Н. Р.: Много неща се виждат и от България. Дори, когато сме съвсем затворени на село, пак се виждат. Дори и да се опитаме да избягаме, да изключим телевизора, да спрем Интернета! И въпреки това се усеща, че народът ни днес е обхванат от някаква невероятна апатия. Но апатията е обхващала народа ни и след Освобождението. И не мислете, че тогава е било по-добре, и че е било по-лесно. След като може Хаджи Иванчо Хаджипенчович, който е подписал смъртната присъда на Левски, да бъде избран за народен представител, значи такива изпитания вече е преживявал народът ни. И тази мътна вода ще отмине. Днес животът ни минава през тежки времена, както при всяка революция, която, както е известно, я замислят интелектуалците, а я осъществява и тегли от нея, простолюдието. В такива времена винаги следва едно и също: издирване на виновните; наказване на невинните и награждаване на неучаствалите! По целия свят се е случвало и няма и у нас нищо по-различно от това.
