Въпросът за български войници в Украйна, е много актуален
Този разговор между геополитика Валентин Вацев и журналиста Явор Дачков привършва с проблема дали да се гласува на тези избори. Дачков пита дали неговият „ярък мотив да се гласува срещу политиката на американското посолство у нас“ е легитимен.
Вацев отговаря, че мотивацията е „напълно достойна“ и уточнява, че „трябва да се оправдае историческата случайност, че съществуваме 13 века“. Интервюто не сме в състояние да публикуваме в пълния му размер, но се надяваме да сме избрали за нашите читатели най-съществените моменти от този значим и съдържателен за бъдещето на отечеството ни разговор между двамата интелектуалци.
Затова започваме с въпроса на Явор Дачков:
Ще успее ли американското посолство да сглоби правителство след тези избори?
Валентин Вацев: Не. Трябва обаче да им се признае, че умеят да сглобяват. Първо тръгват с минималистични очаквания, но когато трябва, извиват и ръце. Този път, ако успеят да съберат на едно място ГЕРБ и ПП/ДБ, ще се получи нещо слепено с плюнка, което няма да издържи повече от 3 месеца. Материалът, който те трябва да съберат коалиционно, почти не се поддава. Това не са партии, а силно мотивирани клики.
Освен това с България в Държавния департамент се занимават не повече от двама човека. Няма нито интерес, нито разбиране за спецификата на страната ни.
Самият американски политически апарат в момента работи на 50 процента от своята мощност. Демократите са много объркани, техният противник Тръмп набира сили. Намери се и Рон Десантис, който може да замести Тръмп, ако нещо се случи с него.
Ако наблюдавате внимателно, ще видите как се засилва негативизма по отношение на американския ангажимент с Украйна. Все повече се множат въпросите „защо ги финансираме“. Американският технологичен апарат не смогва да изпълнява задачите си.
Америка беше велика империя, остави високи стандарти в имперското присъствие, но вече не е същата. Там цари объркване. Има много хора, на които не е ясно как са стигнали до върха на американската властна пирамида такива като Мич Макконъл и Нанси Пелоси? Това е несериозно! Това все пак е страната на Линкълн. Сега са някакви случайни фигури, които са не по-малко случайни от Кирил Петков в България. Не очаквам високи прояви на ефективност от американското присъствие у нас. Те ще командват, ще чукат по масата. Точно това се очаква да направи новият американски посланик, който има хаитянски опит.
Я.Д.: В Хаити убиха президента…
В.В.: Там е нормално да влязат непознати хора и да застрелят президента, заедно с жена му. Това е най-занемареният заден двор на Америка. За да управляваш този заден двор, е необходимо да имаш специфичен опит с какъвто ще дойде новият американски посланик у нас.
Това, което особено ме интересува, е кога ще свърши това историческо безвремие. Според мен българите са готови да имат някакъв относително адекватен политически живот с тази представителност, каквато се предполага от всеки европеиден тип политика.
По някакъв начин, и това е свързано с българската национално политическа съдба, всички големи промени у нас настъпват след война, в която страната ни пряко или косвено участва. Големите промени след 1944 г. са продукт на загубената от България война. Преди това от загубената Първа световна война.
Я.Д.: Може ли да се каже, че големите промени след 1989 г. са вследствие на загубената Студена война?
В.В.: Разбира се. В Москва не вярваха, но те наистина загубиха Студената война. Тогава започна голямото унищожаване на средната класа на Източна Европа. Преди 89-та година хората, които живееха под чертата на бедност в целия Източен блок, бяха около 8 до 12 процента. През 1994 г. под тази черта вече бяха 64 процента. Такъв грабеж историята не помни и той е в резултат на загубената Студена война.
Струва ми се, че пусковият механизъм на големите промени в България ще дойде след тази война в Украйна, на която сме на крачка от участие. Българският политически елит вече воюва. Той прави подготвителните движения за участие във война, с единствената цел да се харесат на когото трябва.
Я.Д.: Мислите ли, че отново сме на грешната страна на в тази война?
В.В.: Мисля, че това е българска национална съдба. Губим големите войни, в които участваме. Имаме спечелени войни, но те не са големи, не са световни, а регионални. Има някаква тайнствена зависимост между мотивацията да участваш във войната и то не как да е, а само на страната на победителите. Помня времето, когато Америка осъществяваше своите хуманитарни бомбардировки над Югославия. Тогава в нашия парламент все още можеше да се спори по същина. Някои от ляво, дали не беше Янаки Стоилов, започна дискусия дали подкрепата ни е правилна. Спориха близо цял час и накрая един седесар се изправи на трибуната и каза: „Не е важно кой е крив и кой е прав. Важното е, че за първи път сме на страната на по-силните.“
Няма такава свинщина и злодеяние, която българският елит да не е способен да извърши, за да бъде на страната на победителите.
Я.Д.: Говорите за завоя на историята. Китай и Русия ли правят този завой или той се случва по естествен начин?
В.В.: Има много интересен италиански неомарксист Джовани Ариги. Той доказа по убедителен начин, че хегемоните идват и си отиват. Америка беше хегемон на мястото на Великобритания. Към 2050 г. предстои Китай да бъде големият хегемон на своя регион. Това е изчислено от Ариги по достоверен и приемлив начин. Съединените щати си отиват като хегемон. Те ще останат една симпатична регионална велика сила, но Китай се движи към своята точка алфа. Русия, тъй като няма друг начин да решава вътрешните си проблеми, ще ги решава заедно с Китай. Така че Русия и Китай правят голямата заявка за следващия хегемонен тип.
Оттук идва един друг голям проблем. Русия е физически и военнотехнически по-силна от Украйна. Тя е достатъчно силна да противостои на обединения военен потенциал на НАТО. Русия не може да загуби войната на бойното поле. Това го доказва съвсем ясно Джон Миършаймър. Поне него би трябвало да забелязват нашите политолози и геополитици. Напълно е възможно политическото безвремие в Русия да задейства в този план. Ако погледнем в големия календар на историята, Русия днес се намира в лятото на 1917 г. Либералите са се провалили, Керенски е на път за избяга, болшевиките още не са дошли и не се знае дали ще дойдат. Русия в момента е между Февруарската и Октомврийската революции. Тя е уязвима така, както беше по времето на Руско-японската война. Когато Русия влезе с висок дух във войната срещу Япония, но загуби битката, макар че беше 5 до 7 пъти по-силна от Япония, поради дълбоки вътрешнополитически причини. Същите причини действат и в началото на Първата световна война.
Трябва да помним, че днешната руска държава е правена в началото на 90-те години с една-единствена цел – да вкара в благословения Запад тогавашния руски елит. Сега 80 процента от руското простолюдие поддържа войната в Украйна, поддържат линията на Путин. Руският управленски елит обаче съвсем не я поддържа. Там по-скоро са против, непрекъснато мърморят и не са съгласни. Така че Русия се оказва по-сложна страна, отколкото изглежда.
Я.Д.: Т.е. Путин не управлява монолитно този процес, има вътрешни противоречия?
В.В.: Много наивно е да си представяме Путин като някакъв автократор, самодържец. Природата на властта на Путин е посредническа. Той е балансьор, арбитър между четири групировки в Кремъл.
Я.Д.: Кои са те?
В.В.: Първата групировка е на т.нар. „силовики“. Това е руският военнопромишлен комплекс, въоръжените сили, тайните служби, стотици регионални, национал-патриотични обединения и накрая Руската православна църква. Кой знае защо, но руските попове поддържат силовиките. Дали това е заслуга на патриарх Кирил или има някакви по-дълбоки причини, не знам. Тази групировка е на власт с една друга, също много силна, за която се говори по-малко – т.нар. „красные директора“. Това са ръководителите на руския цивилно промишлен комплекс. Защо „красные”? Защото след Елцинова Русия остана цял пояс от изток до запад на неразрушени предприятия, които бързо бяха приватизирани. Техните директори бяха обвързани с руската комунистическа партия. Сега вече не са обвързани и не са червени. Този цивилно промишлен комплекс е крайно недоволен и аз ги разбирам, тъй като Русия разполага с шеметни суми в бюджета си. Те имат излишни трилиони рубли. Но по условията на Вашингтонската конвенция, Русия няма право да инвестира рубли, а само долари. Вашингтонският консенсус в Русия все още е непоклатим.
„Силовиките” и руският цивилно промишлен комплекс са заедно. За първи път, което е заслуга на Путин, руският промишлен капитал е на власт.
Третата групировка е „Газпром“, но не само. Това са тези, които черпят природния ресурс и получават срещу него долари. „Газпром“ живееше със съзнанието на меча на империята. Това е държава в държавата. Съвсем доскоро те поддържаха ултралибералното „Ехо Москви“. Финансираха руските либерални медии. Сега са на малко по-особена позиция. Твърдят, че са не против властта на руския промишлен капитал, при условия, че не страдат.
И четвъртата групировка са наследниците на т.нар. „семейство“ на Дяченко и Омашев. Това са руските постолигарси, много от които вече са се ориентирали към властта. Това са собствениците и ръководителите на руския доларов финансов капитал. В Русия идва две икономики - рублева и доларова. Доларовата икономиката е в ръцете на тази малка, но страшно силна група. Те са властово много добре ситуирани.
Някои много наивно си представят как Путин хваща и им блъска главите. Нищо подобно. Той учтиво, с мека интонация ги моли да не се карат. Това е съдбата на посредника в политиката, той не е самодържец, а гарант на мира в руската власт. Пред очите ни се решава въпросът за властта в Русия.
На този етап може да се каже, че руският военен и цивилен капитал е окончателно на власт, но има абсолютна реакция срещу него. Затова руският политически живот е бойно поле. Докато тези два капитала не се укрепят окончателно, ние не знаем какво ще стане.
Я.Д.: А това ли е причината войната в Украйна да върви по този начин?
В.В.: В тази война има страшно интересни неща, които не могат да бъдат обяснени по никакъв друг начин.
Я.Д.: Всички очакваха тя да свърши едва ли не за 3 дни, а се проточи. Виждаме също, че Европа затъва…
В.В.: Ето ви един пример. В украинските железници, които са частни, накрая ще се окаже, че там участват с капиталите си и руски олигарси, не само украински. Главният въпрос е защо, след като се очаква НАТО да въоръжи украинските сили с ултра нова военна техника, все още не са разрушени железопътните линии, мостовете, подстанциите?
Няма да забравя как Порошенко воюваше с Русия, където пък беше част от неговия шоколаден бизнес. Защо, след като беше ясно още от 2014 г., че в Украйна е дошъл с преврат един антихуманитарен режим, в Кремъл приеха за легитимен? Защо признаха властта на Порошенко?
Има още много въпроси, което говори за неразрешени въпроси в интимната тъкан на властта.
Я.Д.: Интересна е и друга теза на противниците на Путин, които след като не го видяха подменен и умрял едновременно от рак и инсулт, сега казват, че той става васал на Китай и Русия ще бъде претопена. Как гледате на тази теза?
В.В.: В някакво далечно бъдеще може да стане. Теоретично това е отвъд хоризонта на бъдещето. В Пекин много добре разбират, че ги очаква жестока, безкомпромисна война, която ще бъде по-жестока от украинската. До две години и половина, най-много до три, САЩ ще започнат да решават въпроса с Тайван. На този етап Китай няма военен потенциал да противостои на Америка. Това се променя радикално, когато Русия стане военен партньор на Китай.
Малко хора го знаят, че в Китай има едно обширно ракетно поле. Оттам предстои да се изстрелват стратегически ядрени ракети. Това поле е близко до китайско-руската граница и влиза изцяло под чадъра на руската противоракетна отбрана. В момента Русия отговаря за сигурността на основното ядро на китайските стратегически ракети. Това никак не е случайно. Китай не може води война за Тайван без Русия, а те са сигурни, че ще трябва да я водят. Тази особена атмосфера на приятелство с Китай говори косвено, че в Пекин разбират, че трябва да воюват и, че няма да могат сами.
Я.Д.: Да се върнем към България. Въпросът, който тревожи всички, възможно ли е страната ни да бъда въвлечена във войната в Украйна със жива сила?
В.В.: Този въпрос е напълно актуален. Войната има три етапа. Първият мина отдавна и завърши, когато САЩ решиха да се ангажират с украинската страна. Този етап трая около месец. Сега сме във втория етап, когато НАТО и Америка воюват, но чрез прокси сили. На този етап се полагат усилия Русия да не може да обвини НАТО в директно участие във войната. Затова България юридически няма как да изпрати въоръжени сили в Украйна. Но нищо не им пречи още днес да изпратят един батальон доброволци. Ако случайно не дойде третият етап на войната, когато Русия и НАТО ще завоюват истински, това е напълно възможно. Очаквам това да стане до лятото, като се надявам да не съм прави. Полша е готова и едва се удържа да изпрати около 40 000 души войска на територията на Западна Украйна.
Тогава, когато НАТО завоюва истински, а не чрез проксита, тогава българските натовци ще бъдат първи. Те мечтаят за момента, когато ще има формални условия да се изпратят на фронта законни въоръжени сили на България. На този етап могат да изпратят доброволци. Все ще намерим един такъв батальон у нас. Затова непрекъснато опипват почвата дали е готово обществото. И тези, които са категорично против такова изхвърляне, са хората, които будят общественото съзнание. Изпращането на един батальон доброволци има огромен символен смисъл – най-после България се отървава от руското влияние.
Мисля, че идва моментът, в който американското ръководство на света, ще поиска цялостна мобилизация на всички възможни сили, особено в Източна Европа. Така че тази вероятност никак не е измислена, а резултат от спокоен, трезв анализ на геополитическата ситуация, в която е България.
Я.Д.: Президентът Радев и „Възраждане“, „Левицата“, БСП, независимо от техните мотиви, могат ли да се възпротивят на такава тенденция?
В.В.: Те вече се възпротивяват с различни мотиви. БСП са решили, че позицията на миротворец е най-добрата. „Левицата“ съвсем категорично казват, че са против всички ангажименти на България във военни действия. Президентът не ми е ясен. Според мен неговата политическа траектория във властта напоследък е зигзагообразна. Не мога да разбера с какъв разум той препоръча в България да се направи правителството на Кирил Петков.
Я.Д.: Има вероятност да е чисто човешка грешка на президента. В желанието си да изпълни ангажиментите към своите избиратели да събори ГЕРБ, той заложи на тези момчета, които изглеждаха симпатични, антикорупционери и прочее.
В.В. Склонен съм да приема това обяснение. Имам една стара убеденост, че българските военни, които са позитивни и отговорни хора, най-трудно стават политици. Радев беше сам на поста си и това беше причината да напълни апарата си с бивши военни разузнавачи, с хора, на които има доверие. Той и досега в кадрово отношение си остава безпомощен. Геополитически беше непрогледнал още, когато заяви за синергията между българското и американското правителство. Беше съвсем непрогледнал, когато се опита да ангажира България с откаченият антируски проект на Триморието. Той беше един от главните промоутъри на този проект.
Според мен Радев в интелектуално, в морално политическо и в кадрово отношение, тръгна от много ниско начало. Предполагам, че се учи.
Я.Д.: Какво мислите за „Възраждане“?
В.В.: Отнасям се благостно към „Възраждане“, но признавам, че съм нащрек спрямо тяхната доктрина. Там има много неща, които приемам и са ми на сърце, но те не са излезли още с кратка програмна позиция по основните въпроси на българския икономически и външнополитически живот. Да, одобрявам това, което говорят за големите въпроси на българския външнополитически ангажимент, но все още много неща са недозрели при тях.
Освен това се отнасям с едно наум към хората, които идват без ясна биография. Навремето недоумявах как българите приеха Филип Димитров, без да се интересуват от неговия бекграунд. Той дойде от никъде и отиде пак никъде. Но в продължение на няколко години беше в зеницата на българския обществено политически живот. Разбира се, никакви аналогии не виждам между Костадин Костадинов и Филип Димитров. Но все пак малко знам за Костадинов и това ме кара да бъда предпазлив. Той ще има възможност да покаже какво може, какво разбира, какви са реалните му мотиви. Историята ще му даде възможност да се очертае. Имаме време да погледаме.
Я.Д.: Тогава има ли изобщо смисъл въобще да се гласува, да се произвежда политическо действие?
В.В.: Българското политическо действие, след една кратка, бурна пролет завехна и в момента е номинално. Когато политическата класа няма намерение да представлява българското общество, не виждам смисъл от някакви по-дълбоки ангажименти.
Разбира се, моето поведение не може да е пример за други хора. Видял съм прекалено много неща отблизо. Признавам си, че нямам сили да инвестирам гласа си и политическата си воля.
Източник: ”Гласове”,
29 март 2023 г.
