Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало 2023 Брой 17 (25 април 2023) За християнския национализъм

За християнския национализъм

Е-поща Печат PDF

Иван А. Илин (1883–1954) е руски християнски философ, писател и публицист. Той е забележителен ум и ярка личност. Илин, според проф. А. Б. Зубов, е нееднозначен мислител. Написаното от него предизвиква горещи дебати – не само приживе, но и десетилетия след неговата смърт. Архимандрит Константин пише за Илин: „Значимостта на приноса на Иван Александрович в съкровищницата на руската култура се определя не само от величината на предметното в неговото съдържание, но и от това, че зад цялото това интелектуално богатство стои непоколебима воля. Мислител по призвание, образование, таланти, вкусове, възпитание, професия, Иван Александрович е едновременно с това и гражданин.“

През 1922 г. заради антикомунистическа дейност е изгонен от Русия с т.нар. „философски параход” заедно с още 160 други философи, историци и икономисти. Установява се в Германия. Повече от 10 години работи като професор в Руския научен институт в Берлин. Редактира списание „Русский колокол“.

Заради преследвания от страна на Гестапо Илин се премества през 1938 г. в Швейцария, където живее до смъртта си през 1954 г. Иван Илин твърди, че демокрацията се нуждае от йерархия, от една „горна прослойка”, която да управлява с „повишена отговорност”, за да направи народа съпричастен към властта и да гарантира неговите права и свободи.

В съвременна Русия Иван Илин е възприеман като духовния баща на т.нар. вертикал на властта. Неговите идеи са на въоръжение в днешния руски политически елит. През 2005 г. с държавни почести тленните му останки са пренесени от Швейцария в Русия, където е препогребан в Донския манастир в Москва.

Студията, която представяме със съкращения, е от книгата на Илин „Основи на християнската култура“, отпечатана през 1937 г. в Швейцария.

 

Културата не се създава от един човек. Тя е достояние на много хора, духовно обединени помежду си. Всеки двама приятели при общуването си образуват своеобразно културно равнище и създават известно културно съдържание. Така стоят нещата и във всяко семейство, всяко общество, всяка организация, всяко съсловие и при всеки народ. Хората не случайно се обединяват: един към друг ги привличат сходните материални и духовни интереси; това сходство поражда общуване; продължителното общуване усилва взаимоподобието и ако общуването носи творчески характер, усилва се и взаимното влечение, укрепва взаимната свързаност. Тази свързаност се превръща в традиция, предавана от поколение на поколение. Така постепенно възниква единната и обща за всички култура.

Най-дълбоко човешко единение възниква, когато хората са душевно еднородни, когато притежават сродна душевно-духовна нагласа, сродна любов към единното и общото, единна съдба, която да ги свързва в живота и смъртта, еднакво световъзприемане, единен език, еднородна вяра и съвместна споделена молитва. Именно това представлява

националното човешко единение.

Националното чувство не само че не противоречи на християнството, но получава от него своя висш смисъл и основание, понеже то създава хорското единение чрез духа и любовта и привързва сърцата към най-висшето на земята – към даровете на Светия Дух, дарен на всички народи и претворяван по свой собствен начин от всеки един от тях в историята и културното творчество. Тъкмо затова християнската култура е осъществима на земята именно като национална култура и национализмът подлежи не на осъждане, а на радостно и творческо приемане.

Всеки народ притежава инстинкт, даден му от природата (а това ще рече – и от Бога) и дарове на Духа, изливани в него от Твореца. У всеки народ инстинктът и духът живеят по свой собствен начин и създават скъпоценно своеобразие. Така, всеки народ по своему встъпва в брак, ражда, боледува и умира; по своему мързелува, труди се и почива; по своему скърби, плаче и се отчайва; по своему се усмихва, смее се и се радва; по своему върви и танцува; по своему пее и твори музика; по своему говори, декламира, остроумничи и ораторства; по своему наблюдава, съзерцава и създава живопис; по своему изследва, опознава, разсъждава и доказва; по своему мизерства, благотворителства и гостоприемничи; по своему строи къщи и храмове; по своему се моли и геройства, по своему воюва… Той по своему се въздига и пада духом; по своему се организира. Всеки народ има различно, свое собствено чувство за истина и справедливост, собствен характер, собствена дисциплина, собствена представа за нравствен идеал, собствена политическа мечта, собствен държавнически инстинкт. С една дума – всеки народ притежава своя собствена и особена душевна нагласа и духовно-творчески акт. И всеки народ си има своя специфична, национално зачената, национално износена и национално изстрадана култура.

Така е предопределено от природата и историята. Така стоят нещата спрямо инстинкта и духа и цялото културно творчество. Така е дадено на всички ни от Бога.

И това е добре. Това е прекрасно.

То никога не е било осъждано в Писанието. Различни са тревите и цветята в полето. Различни са дърветата, водите и облаците. „Друг е блясъкът на слънцето, друг блясъкът на луната и друг блясъкът на звездите; пък и звезда от звезда се различава по блясъка“. (1 Кор. 15:41)

Богата и прекрасна е Божията градина; изобилства от видове, блести с форми, сияе и радва с многообразието си. Така и на всеки народ подобава да го има, да показва красотата си пред света, да прославя Бога – по своему. Чрез самото това изобилие на видове вече звучи и се възнася хвала на Твореца. Трябва да си духовно сляп и глух, за да не го разбираш.

Мисълта да се угаси това многообразие от хваления, да се унищожи това богатство на историческата градина Божия, да се сведе всичко към мъртвата еднообразна щампа, към „униформеното“, към равенството на пясъка, към безразличието след изгрялото вече в света духовно различие – би могла да се роди само в болна душа, от злобен, завистлив спазъм, или в мъртъв и сляп разсъдък. Такава плоска и пошла, антикултурна и всеразрушителна идея би била същинско проявление на безбожието. Да се заимства тя от християнството, от Евангелието, от православието – е абсолютно невъзможно.

Защото християнството е подарило на света идеята за личната, безсмъртна душа, индивидуална със своя дар и своята отговорност, специална в греховете, самодейна в покаянието и в любовта, т.е. идеята за метафизическото своеобразие на човека. В съгласие с това – идеята за метафизическото своеобразие на народа е само вярно и последователно развитие на християнското разбиране. Преп. Серафим Саровски казваше, че Бог се грижи за всеки човек така, сякаш той Му е единствен… Това е казано за личния човек. А за индивидуалния народ? Какво, нима Господ изобщо не го е грижа за него? Нима го отхвърля, осъжда и обрича? Нима облича всичко земно в неповторима и прекрасна дреха; помни и храни всяка небесна птица; и преброява всички косми на човешката глава, а своеобразието на народния живот проклина като корен на злото и смята за грях и мерзост? Може ли един християнин да изповядва подобен възглед?

Всеки народ служи на Бог както може – с цялата си история, с цялата си култура,

с целия си трудов устрем и възпев. Един народ Му служи творчески и духовно процъфтява, друг – нетворчески и духовно линее. Има народи, които престават да служат и се превръщат в шлака на историята, а има и такива, които в своето слабо и оскъдно-безпомощно служене гаснат преди да са достигнали разцвет. Но има и други, които могат да осъществяват своето служение само водени от друг, духовно много силен народ…

Ето защо национализмът е уверено и страстно чувство, вярно по същината си и скъпоценно в творческо отношение,

че моят народ е получил даровете на Светия Дух;

че той ги е приел с инстинктивното си чувство и творчески ги е претворил;

че вследствие на това силата му е обилна и е призвана в бъдеще за велики, творческо-културни сбъдвания;

че затова на моя народ му подобава културна „самостоятелност“ като залог за величие (Пушкин!) и независимост на национално-държавното битие.

И в това чувство, вярно и дълбоко, християнинът е прав и не подлежи на осъждане. Това чувство владее цялата му душа и оплодотворява културата му.

Националното чувство е любов към исторически-духовния облик и към творческия акт на своя народ.

Национализмът е вяра в богоблагодатната сила на своя народ, а значи – и в призванието му.

Национализмът е воля за неговия творчески разцвет чрез даровете на Светия Дух.

Национализмът съзерцава своя народ пред лицето Божие, съзерцава неговата душа, неговите дарби, неговите недостатъци, историческата му проблематика, опасностите и съблазните пред него.

Национализмът е система от постъпки, произтичащи от тази любов, от тази вяра, от тази воля и това съзерцание.

Ето защо истинският национализъм не е тъмна, антихристиянска страст, а е духовен огън, издигащ човека към жертвено служение, а народа – към духовен разцвет.

Християнският национализъм е възторг от съзерцаването на своя народ в Божия план, в даровете на Неговата Благодат, в пътищата на Неговото Царствие.

Той е благодарност към Бога за тези дарове, но и скръб за своя народ, ако той не е на висотата на тези дарове.

В националното чувство е изворът на духовно достойнство: националното, а чрез него – и собственото, личното.

В него е източникът на единението – защото няма по-дълбоко и по-здраво единение от това в духа и пред лицето Божие.

В него е източникът на правосъзнанието – това чувство за собствена правота в дълбинното и последно измерение, чувството за своята безусловна привързаност и свързаност, за своя дом и своето вярно дръзновение.

Национализмът учи и на смирение съзерцавайки слабостите и крушенията на своя народ (да си спомним покаяните стихотворения на Хомяков, обърнати към Русия).

Национализмът отваря очите на човека и за националното своеобразие на другите народи; той учи не да ги презираме, а да почитаме духовните им постижения и тяхното национално чувство: защото и те са причастни към Божиите дарове, и те са ги претворили по своему.

Така осмисленият национализъм учи човека, че безнационалността е духовна безпочвеност и безплодност; че интернационализмът е духовна болест и извор на съблазни и че свръхнационализмът е достъпен само на истинския националист. Защото да създаде нещо прекрасно за всички народи може само онзи, който се е утвърдил в творческия акт на собствения си народ. „Световният гений“ е винаги и преди всичко национален гений, а опитът да станеш „велик“ чрез интернационализма и пребивавайки в неговата атмосфера е произвеждал и ще произвежда само мними, екранни „знаменитости“ или дори планетарни злодеи. Истинското величие е почвено. Автентичният гений е национален.

Неуместно е да се казва, че националистът „мрази и презира другите народи“. Омразата и презрението изобщо не са в основата на национализма; те могат да се простират върху всичко, ако човешката душа е злобна и завистлива. Наистина има националисти, подвластни на тези чувства. Но всичко може да бъде изопачено и с всичко – да бъде злоупотребено. Може да се злоупотреби с гимнастиката, с отровата, със свободата, с властта, със знанието, със словото; може да се изопачи любовта, изкуството, съда, политиката и дори молитвата; обаче никой не си помисля да забрани или изкорени всичко това само защото някои хора възприемат изопачените форми за единствено възможни, а здравите форми изобщо не забелязват…

Може ли да обичаш своята Църква и да не презираш другите изповедания?

Разбира се, че може. Така че този по християнски благороден дух е възможен и при национализма.

Може ли да обичаш своето собствено семейство и да не изпитваш вследствие на това омразно-презрителни чувства към другите семейства? Така че този християнско-братски дух е възможен и у национално мислещите хора. Именно този дух е в основата на християнския национализъм.

При вярно разбиране на национализма религиозното чувство и националното чувство не се откъсват едно от друго и не си противостоят, а се сливат и образуват своеобразно жизнено творческо единство, от което и в лоното на което израства националната култура.

Това не означава, че народът се превръща в обект на религиозно обожание, а идеята за Бога се низвергва до равнището на земната нация. Народът не е Бог и неговото обожествяване е кощунствено и греховно. И Бог стои по-високо от земните разделения – расови, езикови, душевни и исторически. Но народът следва да бъде поставен пред Божието лице и силите му – да бъдат облагодатствани свише. Ако това се извърши и ако то бъде признато, тогава животът придобива религиозен смисъл, а религията си намира достоен приют в националния дух. Цялото битие и цялата история на народа се осмислят като самостоятелно и своеобразно служение на Бог: приемане даровете на Светия Дух и врастването им в националната култура.

Следователно: народът не е Бог, но силите на духа му са от Бога. Пътят на неговите исторически борби и страдания е път на възлизане към Бога. И този път е скъп и свят за националиста. Чувствайки това, той изповядва, че родината е свещена, че в нейно име следва да се живее, за нея си струва да се бориш пред Божието лице и ако трябва – дори да умреш.

Християнският национализъм измерва живота на своя народ и неговото достойнство с религиозно мерило: с идеята за Бог и Христос, сина Божи. Именно това мерило учи християнския националист на безусловна преданост и безусловна вярност; то го научава и на свръхнационално съзерцание на човешката вселена и вселенско братство между хората. Истинната „вселенскост“ не само че не отрича национализма, но израства от него и го укрепва, така че истинският националист може да встъпи във вселенското братство само като жив представител на своя народ и националния му дух.

Духовният акт, чрез който един народ твори своята култура е национален акт: той възниква в националната история, притежава специален национален строеж, слага отпечатъка си върху цялото съдържание на националната култура. Отделният човек може и да не го забелязва; народът може и да не го осъзнава. Но то остава и пребъдва. И всеки народ проявява известна степен на духовна зрялост, когато осъзнава особеностите на своя национален дух и на своята национална култура и проумява, че са му дадени свише Даровете и че ги е възприел, усвоил и ги въплъщава по своеобразен начин. Тогава нацията постига своя религиозен смисъл, а националната култура се утвърждава и на двата (досега неосъзнавани) религиозни корена. Религиозната вяра осмисля национализма, а национализмът възхожда към Бога.

Такива са основите на християнския национализъм.

 

Заключение

Онзи, който осмисли, а още повече – почувства посочените от мен основи и извори на християнската култура, той ще види какъв велик духовен простор се открива пред съвременния човек. Проблемът на християнската култура до ден днешен не е решен и ще го решават бъдните векове, поколение след поколение. През духовните врата, отворени от християнството всеки от нас е призван да влезе, запазвайки своята воля и свобода – да встъпи или да не встъпи в тях. Последните два века европейското културно човечество прояви колебания на прага на тези врата, обърна им гръб и се опита да върви по свои, нехристиянски и нерелигиозни пътища. Плодовете на този обрат жънем до днес във всички области на културата.

Тези плодове и последствия се изразяват в това, че благодатният дух на християнството започна да изчезва от живота и да напуска световната култура. Хората постепенно прехвърлиха целта и смисъла на своя живот от вътрешния свят във външния: материята започна да надделява, духовността престана да се цени; всичко се сведе към земното на земята: небесното в земния живот и небесното в небесата престанаха да привличат погледите и сърцата. Механичното начало превзе органичното. Разсъдъкът изключи от културата съзерцанието, вярата и молитвата и се опита да ги компрометира. Учението за любовта беше изместено от „спасителното“ учение за класовата омраза; сърцата се опразниха, дълбочината се превърна в плитчина; умът отхвърли искреността и се преобрази в хитрост. Съдържанието на живота стана нещо несъществено, започна гонитба на кухата форма.

В резултат на това философията се впусна в празни и формални отвлечености; формалните похвати и методи придобиха несъответстваща на характера им тежест в положителната наука; юриспруденцията се задъха и издъхна от формализъм. Външното, формалното, показното, чувственото превзе и наводни едва ли не всички изкуства; тайната отлетя, мелодията беше изтикана на заден план, съдържателността на изкуството бе обявена за безполезна, стремежът към художествено съвършенство секна. Този свещен, скъпоценен стремеж към съвършенство, без който културата е немислима изобщо, замлъква или вече е замлъкнал в наши дни по всички направления и във всичките си измерения. „Съвременният“ човек е трезв, плосък и самодоволен утилитарист, слуга на ползата, идеолог на полезността, лишен от сетива за всичко висше и духовно, не търсещ никакво „трето“ измерение: той е пошъл във висшия, религиозен смисъл на тази дума и се харесва в това си състояние. Той е пошъл без всякакво терзание и покаяние и е склонен да напада всичко, което не е пошло. Затова и културата му е пошла и формална като него самия. Ако към това се добави личната злоба и личната ненавист, отмъстителност и честолюбие то обликът на революционера болшевик започва да се очертава със зловещите си контури.

Ние не знаем дали съвременното човечество ще загърби тези пътища на израждане и ако ги загърби – кога и как… Но когато то ги отхвърли, ще види пред себе си наистина велик и величав простор, открит за съзидание на християнската култура. Пред него ще изникнат редица велики задачи, за които сега не мога да говоря. То ще започне да създава християнска наука, християнско изкуство, християнско възпитание, християнско правосъзнание, християнски труд и християнска частна собственост, – без да отхвърля създаденото преди, а като творчески го преобразява от свободната глъбина на преобразения дух. Така светската култура няма да загине, а ще се преобрази по посока на духовността, на свободното съзерцание, в духа на любовта, в духа на органичната, искрена форма, на волята за обективно съвършенство.

С предчувствие за това вече се изпълват най-добрите сърца на нашите дни. С това предчувствие днес се утешаваме; от него черпим надежда, че Господ не ни се е разгневил „докрай“. В такава светлина виждаме понастоящем и бъдещето на нашето велико отечество, на нашата страдаща Русия.

Из книгата на И. Илин „Основи на християнската култура“

Превод: Надя Попова

 

Вж. гл. 6 и 7 в книгата ми „Пътят за духовно обновление“.

 

Вж. глава 4 Основи на християнската култура“.

 

 

 

Още по темата