Април 1876 г. До този връх в българската национална революция се стига след продължителна, всеотдайна и самоотвержена дейност на много възрожденци, националреволюционери.
Апостолите на въстанието продължават делото на великия и свят Апостол - Васил Левски, и вдигат народа на борба за свобода чрез смърт. Нали и в Устава на Революционния комитет е записано: “...България да се освободи чрез революция, морална и с оръжие. Без свобода няма живот...”
Това дело никак не е лесно и могат да го свършат само родолюбиви, храбри и достойни човеци. Иван Хаджийски пише: “...Дребните стопани искаха свобода, искаха въстание, но то по техните схващания трябваше да стане някак си тъй, че да не станат зян селата и добитъка, и да не се пролее много кръв...”. Захари Стоянов точно и справедливо заключава: „Всичките хора не могат да бъдат като Кочо Чистеменски“...
Кочо Чистеменски е един от тези български примери на националната революция, които са рядкост и в световната история. Името и чутовния му подвиг са свързани с въстанието в Перущица, където загива, но той е роден в с. Динката, Пазарджишко, и израства махала Чиксалън на Т. Пазарджик. Историята, или живота, понякога плетат своята човешка плетеница по най-подходящия, странен начин.
В Пазарджик става запознанството на Кочо с Петър Бонев, бъдещия водач на въстанието в Перущица. Бонев идва в града през 1864 г. и става учител в т. нар. Главно училище в централния квартал на града - Вароша. Чорбаджии от квартала разбират за бунтовната му дейност преди това и прекратяват договорките. Бонев се прехвърля в училището в махала Канлъкавак. Той вече е стъпил на пътя на революцията. Участвал е в първата легия през 1862 г. Познава се лично с Раковски и Левски. Петър Бонев е общителен и приветлив човек. Има хубав глас и понякога пеел в църквата “Св. Константин и Елена”. През 1866 г. се връща в Перущица. Тук през 1869 г. при едно идване на Левски основават революционен комитет. През 1870 г. отново е в Пазарджик.
Участва при учредяване на комитета в 1871 г. (По-късно неговата дъщеря Мария също свързва живота си с Пазарджик като съпруга на Георги Стефанов, основател на социалистическата партия в града). Макар да няма документални свидетелства, може да предполагаме, че Кочо Чистеменски и Петър Бонев са поддържали контакти помежду си до 1876 г.
Кочо Чистеменски е бил човек с буен нрав, пословично честен с вродено чувство за справедливост. Не цепел басма на никого, който “върви през просото”. Често засягал и турци, за което си имал неприятности. Петко Машев (баща на известния художник Георги Машев), който бил приятел на Кочо го обрисува като среден на ръст, як, широкоплещест, черноок, мургав. К. Чистеменски остава в историята и в паметта на българите главно с описанието оставено от Иван Вазов. Едва ли обаче трябва да възприемаме буквално израза “простия чизмар”.
Според някои автори, писали за него, Кочо Чистеменски бил неграмотен в младите си години, научил се да чете и пише в зряла възраст. Знае се, че в Пазарджик е участвал в читалищната дейност, в театрални представления. Ако приемем, че тогава е бил неграмотен, вероятно е запаметявал ролите си като слуша друг, който му чете, а за това се иска силна памет.
В Народната библиотека - гр. София, се намират две писма на Кочо Чистеменски от началото на 1876 г. Освен това в спомени Т. Шабанов разказва, че Чистеменски пред него е написал писмо до П. Бояджиев от Копривщица. От Пазарджик К. Чистеменски се мести в Пловдив. През 1870 г. се жени за Теофана. Съпругата му е добродетелна, работна, хубавица. Ражда им се дете, Райна, с ангелска красота. Семейството живеело в труд и сговор. Къщата им била отворена за гости. К. Чистеменски имал дюкян на главната улица “Узунчаршия”. Бил добър занаятчия, имал и калфи, добра клиентела. Взел си къща в Лохут махала. Участвал в основаването на тайния революционен комитет от Левски в Пловдив през 1870 г. Г. Койчев твърди, че Левски е идвал в къщата на Чистеменски. Там били и Иван Абаджията, братя Търневи, Васил Петлешков.
Когато през 1876 г. Волов и Бенковски минават Дунав, те посещават Враца, Клисура, Карлово, Царацово, Пловдив. Тук остават 2 дни и събират дейците на Революционния комитет, сред които и Чистеменски.
В Перущица Кочо Чистеменски отива на 22 април, като преди това се опитва да направи пожар в Пловдив, започвайки от своя дюкян. На 23 април от Панагюрище идва Спас Ив. Гинев и донася Кървавото писмо. Въстанието тук се води от главния командир, Петър Бонев с помощници Кочо Чистеменски, Спас Гинев.
На 25 април край селото е заклан един перущенец. В селото влизат трима турци - ужким търсят хляб, но всъщност са пратени да разузнаят ситуацията. Заловени са и са убити. Селото е обградено от башибозук, воден от Адил ага. Има и турци от с. Устина. Перущица е разделена на 6 сектора за отбрана. К. Чистеменски и Сп. Демирев водят 120 души на южния сектор. Пътят за Пловдив е преграден с талиги, пълни с камъни. Въстаниците са около 600 души. Една голяма група, над 200 души, предимно стари хора, жени, деца, поведени от няколко чорбаджии, отиват към циганската махала в края на селото, за да се предадат. Там ги обкръжават и почва заколение. Посечени са 80-90 души!
На 28 април се водят ожесточени престрелки. Башибозукът настъпва яростно, влиза в крайните улици, но дава жертви и се връща. Жестоки са битките в следващите два дни. Загива Петър Бонев.
На 30 април срещу въстаниците вече е и редовна войска. От Пловдив идва Рашид паша с две роти, конница и едно планинско оръдие. Няколко въстаника, добри стрелци, заели изгодни позиции, водят унищожителен, подборен огън и възпират нападатеите. Турците влизат в селото. Особено свирепо налитат черкезите.
Положението става критично. Въстаниците се групират в няколко здрави, каменни опорни пунктове - къщи, църквата “Св. Атанас”. Оръдието отблизо разрушава укрепленията. Няколко точни изстрела от въстаници убиват част от артилеристите. Въстаниците провеждат контраатаки, но обръчът се затяга.
Към 30 април положението става много тежко. Въстаниците се укрепяват в няколко къщи и в църквата “Св. Архангел”. Ето какво разказва, З. Стоянов: “...гореспоменатите юнаци, Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Спас Спицерина направили следующото ужасно нещо и невероятно решение. Първите двама след като прегърнали в обятията си своите любими жени и милите си дребни дечица и ги целували с отеческа любов, отстъпили няколко крачки назад, изтеглили револверите си... Те изпразнили най-напред смъртоносните си оръжия в гърдите на злощастните си съпруги, а после захванали децата си. От четирите деца на Сп. Гинев, само най-голямото могло да се освободи... Когато Кочо Чистеменски повдигнал курока на своя револвер, жена му Теофана помолила да убие първом нея...”.
И двамата се самоубиват след стореното.
Когато Рашид паша влиза в църквата, един от малкото останали живи държал пищов в ръката си. Пашата извикал да махне оръжието, а той захапал дулото и паднал мъртъв...
“Тези хора - разказва Захари Стоянов - бяха честни, имаха воля желязна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество - свята длъжност за всекиго едного.”
Тези хора са в темелите на българската държава!
