НЬОЙСКИЯТ диктат И ДОГОВОРЕНОСТИТЕ СЛЕД РАЗПАДАНЕТО НА ИЗТОЧНИЯ БЛОК

Доц. д-р Стефан АНЧЕВ
Печат

продължение от бр. 49

В края на Първата световна война плановете на победителите за Балканите са свързани със създаването на мандатни територии - за Османската империя (споразумението Сайкс-Пико), както и до известно време за Австро-Унгария, идея, предложена от САЩ. Водещите държави при определянето на новите граници и тогава, и сега са едни и същи – Великобритания, Франция, САЩ. Тогава се разпадат две големи империи на Балканите и се създава първа Югославия. Днес внуците на тези, които създадоха КСХС, допринесоха за нейното разпадане. За разлика от тогавашното регулиране на следвоенните териториални процеси, сега САЩ са много по активни и ефективни - например намесата им при Дейтънското споразумение и преговорите в Рамбуйе и Париж. Разсекретените в САЩ документи показват, че разбиването на Източния блок е добре планиран и методично прилаган процес в продължение на 10 години. Съдържанието на темата не изисква да се спирам върху целия набор от информация, затова ще се огранича само с коментара на два документа: Директивата за американската политика по отношение на Югославия на президента Р. Рейгън от 19 март 1984 г., известна като NSDD 133. и директива NSDD 54 от 2 септември 1982 г. Ще се спра накратко върху съдържанието им, защото в тях са определени конкретните методи и средства за постигане на очевидните днес резултати. В NSDD 54 от 2 септември 1982 г., която е озаглавена „Политиката на САЩ към Източна Европа”, основната цел е установяването на американското влияние в региона и реинтеграцията на тези държави в Европейската общност, като са определени методите и техните носители при постигането на тази цел. Те са: насърчаване на по-либералните насоки за развитие на региона; подкрепа за развитието на човешките и гражданските права в източноевропейските страни; засилване на прозападната ориентация на населението в тези страни; намаляване на икономическата и политическата им зависимост от СССР, за да се улесни асоциирането им към свободните нации на Западна Европа; поощряване на частния сектор, свободната търговия и пазарната икономика (11). В процеса на реализиране на така насочената политика, заедно с „други форми на поведение”, САЩ обръщат специално внимание на икономическия фактор и преди всичко на ролята на МВФ и прилагането на статута за “най-привилегирована държава”. Това ще изисква от правителството на всяка държава, провеждането на политика, отговаряща на американските интереси. В документ NSDD-133 е определена американската политика по отношение на Югославия, четири години след смъртта на Й. Б. Тито, когато там вече действат условията на МВФ и на Световната банка. В документа се определят и аргументират действията на САЩ и на нейните западни съюзници по отношение на Югославия. Идеята и нейното реализиране не са западен алтруизъм по отношение на балканската държава, а добре пресметнат ход от рода на „доктрината Труман” и “план Маршал”. Документът планира  извършването на такива действия, които трябва да осигурят „независима, икономически надеждна, стабилна и военно способна Югославия” която да „служи на интересите на Запада и САЩ” (12). Основният аргумент за следването на такава политика е „жестоката финансова ситуация, пред която е изправена Югославия, представляваща сериозна заплаха за възможността й да се придържа към политиката, която най-добре служи на нашите (американските – бел. моя) интереси” (13). Шест години по-късно изпълнението на тези директиви вече не е актуално, а след още две години, след отделянето на Словения и Хърватия, е сложен край и на “втора Югославия”.
След разпадането на Втора Югославия последва и удар срещу нейната наследница СРЮ. Дейтънското споразумение трябва да се разглежда не като компромисно решение между враждуващите балканци, а като натрапен договор от страна на победителите. Те избират и кой е победеният. В случая това са сърбите, но ако желанието на САЩ беше друго, на тяхно място можеха да бъдат хърватите или бошняците.
Споразумението между трите народности в Босна и Херцеговина е предшествано от триседмични преговори във военно-въздушната база Райт-Петерсън, близо до Дейтън. Не е без значение и фактът, че бъдещото устройство на една (предвидена като) независима държава става в американска военна база, а не примерно в някой европейски град. Подобно начало е характерно повече за бъдещето на някой “американски протекторат”. От цялото международно присъствие на преговорите поведението на домакина - миротворец Ричард Холбрук е най-скандално. За останалите участници той е „маняк, с който никой не иска да има нещо общо” (14). В Дейтън, както и по-късно в Рамбуйе, продължава натискът на американските представители над сръбската делегация. Преследвайки своите цели, Вашингтон има толерирани протежета и победени сред представителите на балканските преговарящи. Натискът върху сръбската делегация продължава и на масата на преговорите. Очевидно е американското предпочитание към мюсюлманския фактор в бъдещата държава. Под американския натиск Слободан Милошевич прави сериозни отстъпки, накърнявайки интересите на сръбското население в Босна и Херцеговина (Сръбска Крайна) (15). Сърбите не получават подкрепа и от руска страна. Министърът на външните работи А. Козирев е от „новите” руснаци (западники) и в стремежа си да се докаже в тази светлина, прави всичко, което се харесва от Запада и което е един тъжен период от руската политика на Балканите.
Дейтънското споразумение (16) не е разрешение на спора между равноправни страни, които ще живеят в обща държава, а зареждане на поредния балкански погреб, който може да бъде взривен в удобен за САЩ момент. Според много от анализаторите на конфликта договорът от Дейтън е „победа на хърватите и на мюсюлманите и поражение на сърбите” (17). Реализацията на споразумението се осъществява съгласно резолюция 1033 от 19 декември 1995 г. на Съвета за сигурност към ООН (18) и в съответствие с приетия оперативен план на НАТО  „Джойнт индевър” №10405. Година по-късно мандатът на по-горните документи е продължен съгласно резолюция 1088 от 12 декември 1996 г. (19), като новата задача е създаване на многонационални сили, които през следващата година и половина да гарантират мирното развитие в новата държава.
Сред дипломатическите действия и строгото рамкиране при разрешаването на конфликта в Босна и Херцеговина се пропускат някои подробности, определящи новата балканска държава като поредния протекторат на великите сили. Създадената администрация е напълно колониална. Тя е оглавявана от бившия премиер на Швеция Карл Билд и един от европейските преговарящи по бъдещата съдба на Босна и Херцеговина. Той е задължен да работи в пълно взаимодействие с върховното командване на мироопазващите сили там и с чуждестранните кредитори. Дадените му пълномощия по гражданските дела го поставят над юридическите закони/решения на Босненската федерация и на Република Сръбска. Реалната колониална зависимост се потвърждава и от конституцията на новосъздадената държава, според която управителят на Централната банка получава заплатата си от МВФ и не може да бъде гражданин на Босна и Херцеговина. Според чл. 7 от основния закон, въпросната Централна банка не може да функционира като такава през първите 6 години от своето съществуване. Тя няма право да печата пари и да разполага със собствените си ресурси (20).
Американската намеса в югославските събития не е само демонстрация на сила и възможности (за създаване и управляване на събитията) пред съюзниците и победения в “студената война” Съветски съюз. След началото на 50-те години САЩ отново се занимават с Югославия, но този път не за да я подкрепят икономически и военно против съветския противник и неговите съюзници, а за да я демонтират (21). Заедно с политическите и военни интереси се оказва, че има и значителни икономически „дразнители”, които остават в сянка, но на практика са водещи в американската политика. За пореден път се доказва, че идеологията в „студената война” е само удобен параван за пред общественото мнение, а всъщност се води война за ресурси. Оказва се, че в района на Тузла, територията в Хърватско където живеят сърби, има значителни петролни залежи. Точно в този район са настанени и американските миротворци. Вероятността за случайно съвпадение между икономическо усвояване и военно присъствие за поддържане на мира в точно този район е твърде малка.
Като една от големите международни договорености след обявяването на края на “студената война” Дейтънското споразумение е отражение на позицията на Запада по отношение победители-победени в рамките на разпадащата се федерация.
Друг важен договор, който има пряко отношение към продължилия разпад вече на СРЮ е рамковото споразумение в Рамбуйе, което след края на агресията, заедно с резолюция 1244 се превръща в договорна основа между Запада и Белград. Самият факт, че преговорният процес в ловния дворец близо до Париж не е пряк, а чрез посредничеството на контактната група, като двете делегации, албанска и сръбска, са разделени, обозначава главния участник в преговорите. Нещо повече, в заключителния етап на преговорите главната роля се поема от Мадлийн Олбрайт, а не от външните министри на Великобритания и Франция. Представените в последния ден (22) на заседанията документи са изненада и за двете делегации. На практика с тях не се дава приемлива за Белград алтернатива. Условия в глава ХVI, добавка В, чл.чл. 8, 9, 11, 15, 22, изискват на практика окупацията на територията на Сърбия заедно с всички произтичащи от това привилегии за НАТО. В българското информационно и обществено пространство продължава да се лансира заблудата, че виновник за бомбардировките е С. Милошевич, отказал да приеме “рамковия договор”, без да се дават причините за това (23). Тук се пропуска и фактът, че сръбският президент не участва в самите преговори. Предопределеността на събитията се съдържа и в коментара на М. Олбрайт за ставащото в Рамбуйе: “Косовските албанци помолиха да им се дадат две седмици време, за да обсъдят предложението. Дотогава и Белград трябва да се раздвижи, иначе ще има последствия” (24).

Според коментар на Х. Кисинджър в сп. „Нюзуик” под заглавие “Нов световен хаос”, “в Рамбуйе нямаше преговори, както често се твърди, а ултиматум”. Това потвърждава с поведението и риториката си посланикът на НАТО Ричард Холбрук, който на срещата си с Милошевич в Белград, след провала в Рамбуйе и Париж, заявява следното: “Аз дойдох не да водя преговори, а да поставя ултиматум”. Когато в края на разговорите югославският президент го пита кога те ще се срещнат отново, последвалият отговор е: “Никога” (25).
Този заключителен етап на ултиматум, агресия и наложени санкции над СРЮ има и интересно предисловие. През ноември 1998 г. президентът Клинтън дава ход на осъществяването на план, свързан със свалянето на социалистическото правителство. Първоначално неговата реализация е свързана с поддръжка на действията на сепаратисти от Черна гора и дясната опозиция в Сърбия. След края на бомбардировките Клинтън подписва секретна инструкция, с която дава „зелена светлина” на ЦРУ за сваляне на правителството в Белград. Тя предвижда финансиране на сръбската опозиция, вербуване на хора от правителството, армията и полицията за провеждането на легални акции (протести, обсада на парламента), които да доведат до насилственото сваляне на Милошевич, под „народния натиск” (26). Схема ,използвана с различен успех от ЦРУ в „непослушните и недемократични”, според Вашингтон, държави.
Това са две от договореностите в края на 20 век, които сравнени с Ньойския договор, са нагледен пример за схемата при отношението на победителите към победената държава, независимо от времето. България също губи в “студената война” и въпреки че не бяхме бомбардирани, санкциите спрямо нас не са по-леки. За това говори и днешното настояще и перспективата за бъдеще на най-бедната* (това е реалността към днешна дата, края на 2011 г.) в ЕС държава.
Трябва да се има предвид и стремежът на победителите да наказват победените на важни за тях празници. България подписва Ньойския договор на деня на българската армия, какъвто е бил тогава 27 ноември, а Милошевич е предаден на съда в Хага на Видов ден – 28 юни.
И накрая ще се спра на още едно различие, което е много важно в сравнителен план за морала на тогавашния и днешния българин. След оповестяването на договора българите се събират под балкона на къщата на народния поет Иван Вазов, в София, търсещи отговор на въпроса какво да се прави. Днес под балкона на кой народен водител може да застанем?
Датата на Ньойския договор всяка година от 1919 до 1940 г. се отбелязва с траурни шествия и беседи, разобличаващи същността му. Днес колко от младите хора знаят тази дата?..