ЕЗИК МОЙ, ВРАГ МОЙ

Проф. Евгений ГИНДЕВ 2015 - Брой 3 (2015)
Печат

• За последните изстъпления на Лютви Местан навръх Коледа

Актуалната политическа обстановка в България в началото на 2015 г. отново ни напомни за важността на смисъла и подсмисъла на използваната в политиката терминология.

Лидерът на ДПС Местан обяви за спекулативна тезата, че ДПС е изрбало Рождество Христово, за да отбелязва „трагичните събития от Възродителния процес”. Местан взе участие във възпоминателен митинг, посветен на 30-годишнината от началото на “възродителния процес” в село Могиляне.

Комунистическият режим е избрал Рождество Христово да убие невинни граждани с танкове и калашнци. Ние ще продължаваме да отбелязваме тези събития всяка година”. („Стандарт” – 31.12.2014 г.).

„Отбелязваме 30-годишнината от насилствената смяна на имената на българските турци, но не казваме толкова години от „възродителния процес“, а от последния етап в борбата срещу комунистическия режим“, коментира Местан и добави, че след три десетилетия е време този етап от историята да присъства в учебниците („VESTI.BG” – 26.12.2014 г.).

Не за първи път полуграмотният по философия турско-български политик навлиза в дълбоките буйни води на науката, без да може да плува. Опитите му да скрие този свой личен дефект със заучени, но неразбрани термини от Речника за чужди думи в българския език, почти винаги се провалят или водят до обратни на търсените резултати.

Комунистически режим в България никога не е имало, тъй като такъв в природата няма. Има теоретично обществено-икономически и обществено-политически строй носещ това име, който е далече в бъдещето. Това, че в България дълги години е управлявала Българската комунистическа партия, съвсем не значи, че режимът е комунистически, както не значи, че режимът в Германия беше социалистически, когато тя се управляваше от нацистите.

Използваното словосъчетание „комунистически режим” цели само да подчертае антикомунистическата програмна насоченост на ДСП, като булчинска застра за неговото легализиране на Запад, вместо истинската му същност на антиконституционна етническа партия.

Поначало, т. нар. възродителен процес няма нищо общо с комунизма нито теоретично, нито практически. Той беше реакция на българската държава срещу рисковете и заплахите, които потенциално носеше заявката за турското малцинство у нас. Изказването на Местан обявява турското малцинство за враг на комунизма и за борец срещу комунизма. Това обаче означава, че ако в България настина е имало комунистически режим, то борбата му срещу неговите врагове е напълно естествена и допустима.

Европейската философска и политическа мисъл още преди 200 години е достигнала до модела на политическата държава, в която няма етноси, а граждани, и не се толерират никакви опити да се заменят гражданските задължения с каквито и да било етнически особености (имам предвид държавите, а не империите или други междудържавни образувания). Това поне философстващият от трибуната на Народното събрание Местан би трябвало добре за знае.

След Освобождението на България от турско робство възникна въпросът за турците (мюсюлманите), останали да живеят  на територията на освободена България и това бе проблем от исторически характер най-вече. Към тях винаги са се отнасяли доброжелателно, което по това време не се наблюдаваше в нито една европейска държава. Но историческите осцилации и манталитетът на тази група така и не позволиха интегрирането й в българското общество в необходимата степен.

Нека не отиваме далеч назад в историята, но така нареченият възродителен процес не е първият опит да се реши вътрешния български национален въпрос.

Да си припомним мероприятията на Кимон Георгиев през 1934-1935 г. и огромните усилия на БКП за интегриране на турския етнос през 1960-1980 г. – турски радиопредаватели, турски театри, турски вестници и списания, турски училища, турски държавни чиновници, турски поети, квоти за турци във Висшите училища.

Резултатът е известен – появи се “български етнически модел”, който нито е български, нито е етнически, нито е модел, а е сделка с непредвидими последици. Възможността турчин да стане български министър или президент, не е проблем. Тя се превръща в проблем, когато за да станеш български министър или президент, трябва да си турчин.

Трубадурите на манипулациите не обичат конкретиката, мразят сравнителния анализ. Типичен пример е етническата толерантност (българският превод на думата толерантност е търпимост). Казвам „типичен пример”, защото въздигането на толерантността в абсолютен култ е едно от главните оръжия на световната конспирация срещу България.

Когато разглеждаме тези примери, не може да не отбележим, че в тях историческите наслоения не могат да се сравняват с българския случай. Самият факт, че турците живеят като нормални хора в България повече от 100 години, е нещо много повече от толерантност, толерантност, каквато светът не познава.

Думата толерантност произлиза от латинското tolerans, tolerantis, което е сегашно действително причастие от tolerare – понасям, търпя. На български език може да се казва и поносимост, търпежливост (виж Стефан Младенов – Речник на чуждите думи в българския език).

В полето на етиката, толерантността е нравствено качество изразяващо отношението към интересите, убежденията, вярванията, привичките и поведението на другите хора. Като нравствено качество толерантността съществува само в междуличностните отношения и не би трябвало да напуска тази сфера. Всички опити, особено в днешно време, да се преведе  толерантността на обществено и държавно равнище, нямат научна основа и са недопустими по простата причина, че толерантната държава е безмислица. Такива и подобни манипулации разяждат живата тъкан на нацията, убиват националното самочувствие, откриват пътя на етническия експанзионизъм, лишават националния дух от резистентност, подготвят почвата за пълна държавна ерозия.

Възникването на проблема за толерантността е свързано с проблема за свободата на личността в условията на разделяне на обществото на класи, национални и религиозни групи, чиито интереси и представи непрекъснато се сблъскват помежду си в конфликти, изискващи разрешаване. Практическата невъзможност за разрешаване на подобни конфликти прави невъзможно и разрешаването на проблема в нравствеността.

Изискването за всеобща търпимост е трябвало да компенсира реалните противоречия. Поради тази причина абстрактиният и безусловен характер на изискването за толерантност означава, от една страна, неговата практическа неприложимост, и от друга – неговото използване за потискане на социалните стремежи и протести на хората, и за възпитаването им в дух на покорност.

Проблемът толерантност е изследван от философи и мислители от дълбока древност, без да намери и до днес приемливо разрешаване.

Едно интересно обобщение на резултатите на философските търсения може да се намери у френския философ от български произход Цветан Тодоров. Ето част от тези обобщения. „На първо място, една държава е в правото си да не толерира отказа от така наречения обществен договор, т.е. съвместния живот, където за сметка на независимостта си човек получава закрила.

На второ място, държавата е в правото си да не толерира действията на хора, които в нейните граници се позовават на интересите на друга държава: тук националното измества хуманитарното. (Толерантността”. „Просвета”. София,1995. Стр. 160-161).

Даже само този ограничен цитат показва обосноваността и целесъобразността на българския възродителен процес, без да търсим и изтъкваме и много други аргументи.

Турското малцинство отговори на възродителния процес с пасивна и активна съпротива, преминала в открит тероризъм. В цивилизования свят няма разумно обяснение защо името на човека легитимира и религията му (в България има и протестанти, и католици, и будисти, но всички те са с български имена). И българските евреи и българските арменци спокойно вземаха български имена и активно се вписваха в българската култура, изкуство, политика и наука, без ни най-малко да губят своята етническа идентичност. Те отлично разбираха, че само такава гражданска еманципация им открива пътя за пълна реализация в българското общество. И я постигаха.

Турското” малцинство отказа подобна еманципация и предпочете да се капсулира в своята общност на верска основа. При това неговото вероизповедание беше изключително  консервативно и непрощаващо никакво отклонение от верските норми. По този начин възродителният процес трябва да се разглежда като последен опит за помощ и приобщаване към съвременния живот и култура. Опитът не успя. И до ден-днешен „турското малцинство” се намира в неравностойно цивилизационно отношение и е изпаднало от българския обществен живот поради собственото си нежелание да се раздели със своите верски предубеждения, догми и ограничен хоризонт. В този си вид то няма историческа перспектива в българската държава, независимо че определен ограничен кръг негови представители участват във висшата власт. Тези честни и почтенни труженици трябва да разберат, че не заслужават този животински живот, на който ги обричат чужди емисари и да продължават да остават жертви на отминали предразсъдъци, без да се отворят граждански към държавообразуващата нация, защото нямат друг полезен избор и защото търпението на другата страна не е безгранично.

Трагикомедията на случая е, че едва ли електоратът на ДПС знае какво е Либерален интернационал, какво е АЛДЕ и какви са тези прословути евроатлантически ценности, с които му мътят главата 25 години полуобразованите партийни ръководители.

Всеки що-годе образован българин знае кой е Мустафа Кемал, наречен Ататюрк. Убеден националист и талантлив военоначалник, страстен привърженик на европейския проект „Модерн”, той искрено желаеше да види своята страна и своя народ освободени от желязните окови на една подтискаща, обсебваща религия,  заемащ достойно място в редиците на цивилизованите народи. Неговото дело е велико и изключително актуално за нашето време. Струва си да напомним накратко за неговите дела и как те се съотнасят с важни събития от нашата собствена близка история.

СЛЕДВА